Обикновено краят на годината винаги е определен от празничност и традиционно не се свързва със събития ангажиращи ни с каквато и да е проблематика. Декември обаче като че ли опроверга тази традиционна представа, свързана както с обществения, така и с артистичния живот на столицата. Свидетели сме на един изключително динамичен завършек на изтеклата година, в който през многообразието на визуалното в сравнително малкото артистично столично пространство се проектират не само различни възгледи, но наблюдаваме и следствията на процеси и явления, които до голяма степен са определили и развитието на българското изкуство. И докато изкуството на съвременната глобалност репрезентира западната либерална система като цяло, което, разбира се, не го прави политически неангажирано, то в изложбите в локален аспект бихме могли да видим и други исторически връзки, които определят свързаността на темите и насоките в изложбите въпреки тяхната различност. В тази ,,историческа близост“ би могла да се определи и идентичността на съвременната визуалност в България, като се конструира определена видимост в многообразието на различните измерения в света на изкуството.

И въпреки че изкуството донякъде успя да запази своята автономност още от времето на модернoстта, сега много теоретици биха се съгласили, че съвременният свят на изкуството, феномен, характерен за Западния свят, може да се разгледа единствено като сфера, съставена от мрежи за културно производство, където творческият акт е само началото на процеса, включващ експониране, разпространение, анализиране, отразяване, популяризиране, потребление, продажба, колекциониране, съхранение и др. Когато в локалната среда наблюдаваме определена непълнота или липси на последните елементи в тази институционална система, а именно системите за възнаграждение на художниците – откупки от страна на музеи и галерии и колекционери, то творческата дейност на съвременните български артисти добива едва ли не героично/митично измерение поради факта, че въпреки усилията, голяма част от изложбите се посещават предимно от симпатизанти и приятели и за съжаление редица интересни изложби остават незабелязани за широката публика. Това ни задължава и изисква безкомпромисно отношение към образованието и създаване на визуална култура още сред децата, както и адекватна институционална политика. Във време на свръхсъбитийност и поток от изображения в съвременната медийна среда като че ли става все по-трудно постижимо да се задържи вниманието на зрителя, още повече че характерът и значението на творбата в съвременното изкуство не са определени от естетиката на изображението, а от неговата употреба в контекста на функциониране.

Въпреки трудностите и спецификата на ситуацията, отварянето на нови арт пространства е факт, който не може да бъде пропуснат. През годината се откриха няколко нови галерии, логично показващи плурализма и адекватността на автори и галеристи, работещи във време, което реконтекстуализира представите, схващанията и употребата на понятия в изкуството през последните години. Процесът следва мисълта на Жан-Франсоа Лиотар, че: „След желанието за абсолютен и чист език, който говори за света, се появява измамното откритие на множеството езици, заплетени в света.“

Една от новосъздадените галерии в столицата с амбициозна програма и прецизна селекция на български и чужди автори е новата Hostgallery. В третата си изложба Eleven галерията представя единадесет визуални артисти жени. Това са: Ангелика Радева, Василена Ганковска, Гергана Табакова, Десислава Унгер, Ивелина Иванова, Иглика Христова, Калия Калъчева, Нора Ампова, Рада Якова, Росица Гецова и Стела Василева. Показаните живопис, видео и обекти в изложбата интерпретират средата през определена чувствителност и често между дълбокото емоционалното преживяване и аналитичното осмисляне на личния опит. В работите може да се види определена лекота на изразяване, без това да рефлектира върху значимостта на съобщението в тях. Въпреки че в нито едно от произведенията не присъства директно изображение на тялото или препратка към пола, индиректно се проектират някои от характеристиките на женския образ и неговия сблъсък в социокултурен план. Едва ли обаче би трябвало да схващаме тази изложба единствено като феминистка. По-скоро е валидно наблюдението на Абигейл Соломон-Годо, която разглежда издигането на Синди Шърман до големите художници на века. За Соломон-Годо това налага трансформацията от „жена-артист“ в „универсален артист“ и едновременно с това намалява политическите, т.е. феминистките аспекти в работата на Шърман. Така би трябвало да гледаме на този кураторски проект на Дани Христова и Ивайло Христов. Участващите в проекта отдавна са преживели тази трансформация, за която говори Соломон-Годо, конструирайки се като „универсални артисти“ със значимо творческо присъствие и биографии на съвременната арт сцена. Въпреки това не трябва да забравяме, че Соломон-Годо също ни напомня, че ,,феминизмът е не само най-дългата революция, но и запазва трансформиращия си потенциал като нереализирано обещание в момента на масовото му отхвърляне“.

BECA Center of Visual Storytelling е още едно ново пространство, което представя Лора Ставрева с дебютната изложба „Летовници“. В 23-те си фотографии Ставрева изследва сериозността на един екологичен проблем, свързан с българското Черноморие. Документалността в изображенията е сведена до неразпознаваема локация. Географската конкретика е превърната в характеристика на човешката емоция, където актът на преживяване променя конкретиката на мястото. При реализациите на фотографиите споменът е изходната точка, а изборът на детайлите в изображенията и конкретиката на кадъра пречупват цялата информация и остават единствено като документ, свидетелстващ преживяването на акта на промяна. Фотографията в случая не остава затворена в своите достоверно-документални характеристики. Тя е превърната в концептуален проект, в който авторът е едновременно изследовател на събитията, но в същото време е и техен редактор, променящ скалата на тяхната значимост.

1: Ангелика Радева, Стела Василева, Рада Якова, Нора Ампова и Ивелина Иванова – видео, HOSTGALLERY
2, 3: Лора Ставрева, Летовници
4: Свилен Стефанов, Кич, галерия ONE
5: Свилен Стефанов, Три фотоапарата и рибка, галерия ONE

Последният месец виждаме и няколко разговора, свързани с преосмислянето на живописта. Живописта у нас винаги е била доминираща медия, представителна форма на визуално изкуство. В галерия ONE Свилен Стефанов (с куратор Сузана Николова) обаче следва друг възглед, описан от Адорно като ,,Рационално и конкретно разпадане на конвенционалните естетически категории по такъв начин, че да се освободи ново съдържание на истината в тези категории.“ Стефанов игнорира изначалната самодостатъчна значимост на медията, като цели нейното трансформиране и използването ѝ като опредметяване на концептуалния език в картината. Смесването на живописния сюжет и линеарността на текста, който преминава през картинното пространство, по-скоро имат за цел да дезориентират зрителя поради неговото очакване да намери значение на живописния разказ през текста. Текстът обаче не е повествователен. Той е абсурден, с редица препратки от изкуството, философията, и литературата. Невъзможен остава всеки опит за логичен прочит и намиране на свързаност между предметността, нейната честа повторяемост в картината, иронията и абсурдността на значенията. Стефанов умишлено изгражда този сюрреалистичен, привидно логичен, но в същото време абсурден свят, като поставя под въпрос историческите представи, житейските и философски парадигми и научни постулати, карайки зрителя да преосмисли изцяло същността и сериозността на съществуването и логиката на неговите възприятия и действия.

В края на годината станахме свидетели и на един закъснял акт на премахване на монумент в публичното пространство, символ на пропагандата и историческата дезинформация. Десислава Димова изключително точно отбеляза връзките и паралелността на събитието с изложбата ,,Колос“ на Иво Бистрички в Credo Bonum. Живописта в изложбата е поразяващо актуална, титанична, организирана като инсталационно решение на пространството, и наистина като че ли в отделните части от човешки фигури авторът интуитивно е усетил момента на края, изправяйки се срещу миналото и историята. Работите в изложбата въздействат с размера, формата е груба и схематична, а живописта е монохромна и сведена до графизъм. Това обаче не е резултат от невъзможността на автора да се справи с мащаба на платното, а по-скоро съзнателен избор, търсене на сблъсък, на концептуално решение към изразяване на идеята за края на утопиите, за предопределеността на падението. Иво Бистрички обаче анализира и другата страна, определена от стремежа и желанията за извисяване на човека. Желанието да се достигне божественото, което в крайна сметка винаги се оказва непостижимо. Авторът приравнява идеологията и религията, обединявайки ги в това свръхчовешко усилие. Дали обаче бихме могли да приемем стремежа като пагубен, водещ до собственото ни саморазрушение, или като единствената възможност за спасение е въпрос, който остава отворен.

Това, в което може да сме сигурни, е, че краят на идеологиите е само илюзорен и разчленяването на ПСА/МОЧА проектира тази илюзорност. В същото време идеологиите се запазват, подхранвани от елементите на пропагандата и дезинформацията. Може да видим съвременното функциониране на тези елементи изследвано и обобщено в един друг технологично/артистичен проект в галерия „Структура“ с ироничното заглавие „Тайният живот на гъбите (ВИДЕО)“ на Венета Андрова и Цветомила Михайлова, четвърта част от проекта „Мисловен експеримент“ с куратор Аксиния Пейчева. Авторите на проекта използват сериозен изследователски метод и езика за програмиране Python, като се фокусират върху различни модели за разпознаване на компютърно генерирано съдържание, осветлявайки генерирането на дезинформацията, манипулацията и фалшивите новини в съвременната медийна среда.

1: Иво Бистрички, Падение, 2023, Колос, галерия Credo Bonum
2: Венета Андрова и Цветомила Михайлова, Тайният живот на гъбите (ВИДЕО) 2023, галерия Структура

Работата разглежда токсичността на пространството, правейки дисекция на специфичен феномен – уебсайтовете „гъби“, създадени с цел разпространяване на пропаганда и фалшиви новини. Както авторите описват проекта, определени интереси, свързани с необходимостта от дезинформиране, налагане и разпространение на обществени заблуди, отглеждат „Гъбите“ посредством 370 000 анонимни, почти идентични сайта. Те се появяват при различни поводи, подхранвани от „дъжд от тъмни пари“, като изчезват или ,,стават неактивни до следващата кампания за дезинформация“.

3D анимираното видео визуализира един протагонист-гъба, който рецитира всички архивирани заглавия от сайтове, които съдържат думата ,,джендър“. Заглавията, както и изображенията в сайта, са тествани дали са генерирани от изкуствен интелект, или не. С изключително прецизната си работа авторите на проекта не само деконструират механизмите на генериране на дезинформация, технологичната несигурност и условност при определяне достоверността на информацията. Логично е да предположим, потъвайки в различните семантични нива на проекта, че след като сайтовете гъби прекратят съществуването си, нивото на токсичност на средата едва ли остава същото. По-скоро акумулираната токсичност и менталната дезориентираност се превръщат в още по-благоприятна среда, абсорбираща новото генериране на deep fake, среда, създаваща обществени заблуди и генератор на страх в съзнанието на потребителя.

Тази действаща токсичност на средата определя и необходимостта от раздяла със символите, идеологията и пропагандата. Бихме ли могли да намерим някаква причина за тяхното оставане или интерпретирането им като памет, елементи на паметта или значимо произведение на изкуството. По-скоро не. Валтер Бенямин е категоричен, че връзката между пропагандата и парите корумпира аурата на художествената творба. Тя вече губи своите характеристики на изкуство и функционира единствено като документ на пропагандата. Не би трябвало да мислим изкуството на тоталитаризма, затворено единствено в 50-те. Факт е, че независимо от естетическите промени и навлизането в българското изкуство в средата на 60-те на нови съветски влияния, както и проникване на елементи от късния модернизъм, до 1989 г. изкуството остана пропагандно, финансирано и обслужващо интересите и идеологията на тоталитарната държава. Би ли могъл художникът да се съхрани в тази среда?

Да, би могъл „Самотен и встрани“, каквото е и заглавието на изложбата на Янаки Манасиев с куратори: Аделина Филева, Галина Димитрова-Димова и Мила Старейшинска-Ангелова. Такава изложба на търсене на самосъхранение е и изложбата на Станка Цонкова – Уша с куратор Вера Млечевска, като и двете изложби затвърждават сериозната професионална и изследователска политика на СГХГ през последните години. Опоетизираната самота виждаме и при представянето на „Магда Абазова (1923 – 2011). 100 години от рождението на художничката“ с куратор Надежда Джакова в Национална галерия, Квадрат 500.

Тези три значими изложби като че ли ни дават една много ясна представа за времето на тъгата, където авторът остава безкомпромисен към себе си и творчеството си, оцелявайки с цената на своето самозатваряне и изолиране в поетиката на образа.

Един интересен период от ранното творчество на Илия Петров представят в галерия Академия кураторите Милена Балчева-Божкова и Иво Райков. Изложбата включва и търсенията на автора, свързани с времето, прекарано в Мюнхен, и с влиянията на немския експресионизъм. Постиженията в етюдите на Илия Петров идват като реализация и живописен език няколко столетия след творчеството на Тициан, Рембранд и Веласкес. В същото време Илия Петров е авторът, който най-много ни доближава до класическата европейска живописна традиция, със сложен и дълбок колорит, великолепен рисунък и изграждане на дълбочина в картината посредством логиката на цвета. Показаният в изложбата период остава като свидетелство за най-високите постижения на художника, преди да свърже творчеството си с директна идеологическа ангажираност в следващите си творчески години.

1: Илия Петров, етюд глава от 20-те години на XX век, музей на НХА
2: Илия Петров, етюд голо тяло от 20-те години на XX век, музей на НХА
3: Уолтър Риндоун, Смъртта на Авел, Триенале на графиката, СБХ

Впечатляващо като количество на художествена продукция е Триеналето на графиката в СБХ. Многообразието от автори, творчески възгледи и технически възможности са повече от разнообразни и полезни като информация за интересуващите се от насоките и възможностите на съвременните графични техники. Цялото това многообразие обаче поражда редица въпроси и създава определени рискове.

От средата на XV век с изобретяването на печатната преса от Гутенберг до интензивните промени през XX век и усъвършенстването на дигиталните практики и компютърните технологии разбиранията и границите на графичната медия непрекъснато се разширяват. Къде в момента са тези граници, ако изобщо ги има? Какво разбираме като съвременна графика, след като тя от десетилетия не е херметизирана в традиционните графични техники?

Възможно ли е графичните техники (ако приемем, че в момента сме в състояние да ги дефинираме) да са достатъчно свързващ елемент между работите в изложбата? Количеството представени графики и тяхното салонно експониране без конкретен кураторски възглед, не води ли до изгубване на значимостта на някои от тях?

Графичното изпълнение не би ли трябвало по-скоро да следва и материализира концептуалната идея на творбата? Националните участия и най-вече полското представяне са технически впечатляващи, но географията не може да бъде определяща и да групира автори с различни творчески търсения и идеи, освен ако самите характеристики на природата не свързват усещанията на авторите, какъвто е случаят със скандинавското изкуство като цяло.

И ако въпреки многообразието на различни събития, информация и активности в съвременното ни ежедневие останем с едно митологично отношение към миналото и не сме в състояние да дефинираме ценностите както в исторически, така и в съвременен план, ще продължим да живеем между парчетата пропаганда, оставайки в сянката на наложената ни история. Тогава ще се налага на прозаичния въпрос ,,Кое сега е най-хубавото нещо в София?“ 120 години по-късно отново да отговаряме като Фердинанд ,,Влакът за Виена!‘‘

Честита нова 2024-та!

Генади Гатев е доктор по изкуствознание, визуален артист, културолог и куратор. Преподава концептуална фотография, съвременно изкуство и социология на изкуството в Национална Художествена Академия. Автор и куратор на редица изложби в България и чужбина.