Ако и да очакваме, че месец юли ще бъде лежерен, безгрижен и отпускарски, тези ни предвиждания не се сбъдват съвсем. Горещината на актуалността нахлува в сенчестите галерийни зони на покой и съзерцание. В полето на съвременното изкуство тази актуалност се оказва отправна точка, било като заемане на активна позиция, било като бягство от нея, при което обаче не можем да не забележим оставените, волно или неволно, следи от горещите теми на деня. Което, разбира се, е и напълно разбираемо, доколкото съвременното визуалното изкуство често създава пространства на социална интеракция и режими на видимост на определени наболели проблеми.

На 25 юли в СГХГ беше открита изложбата на номинираните за наградата БАЗА с куратор Марина Славова и беше обявен победителят – Виктор Петров. Изключително интересно е да се види разнообразието на интереси на младите художници и това на използваните материали и медии. В същото време, творбите комуникират помежду си както тематично, така и на нивото на своята материалност. В изложбата се откриват прекрасни перспективи, в които светлината играе между отблясъци върху стъкло и метал или пък потъва в нишките на веещи се черни воали. На други места пък погледът е заинтригуван от провокативни инсталации, а зад завесата в тъмното се крие друга изненада, положена върху пясък и добруване.

С влизането си посетителят вижда първо серията картини на Калина Мавродиева, озаглавена „Презареждане на паметта“. В нея художничката експлоатира темата за паметта и за образите, които блуждаят в съзнанието ни и които се променят във времето: избледняват, придобиват призрачни и неясни контури, трансформират се под напора на обстоятелствата. Изобразени са сцени от концерти, от които Калина Мавродиева е уловила определени образи в потока на паметта. Монохронността на част от изображенията и нежните щрихи засилват усещането за тяхната призрачност и едва доловимост, чрез което се тематизира и може би леко романтизира сложната работа на паметта. При обръщането си на другата страна зрителят се изправя пред внушителните по размери работи на Мартиан Табаков „Време е да тръгвам, всички са вече там и ме чакат“ и „ИДВАМ, ИДВАМ / автопортрет“, които всъщност са част от една обща инсталация. Първата творба представлява голям дигитален принт върху текстил, изобразяващ постапокалиптична сцена, в която на фона на фабрика са колажирани странни и безформени създания (запазена марка на Мартиан Табаков), сякаш излезли от ада на индустриалния свят и разбунтували се срещу неговите правила и срещу своята собствена забрава и маргинализация. Интересна е връзката с втората работа, „ИДВАМ, ИДВАМ / автопортрет“, метална кубистична скулптура на човек, забързал крачка към другарите си от платното. Скулптурата със своите видими следи от заваряването, с метала на релефни точки и с насечените си форми издава същата постапокалиптична естетика, в която е решено платното, и сякаш заради положението си в пространството прави зрителя част от бунта на тези създания и го интегрира в света на индустриалните чудовища. Прави впечатление също така, че – въпреки нарочната си тромавост – скулптурният автопортрет издава силна динамика и много успешно пресъздава роботското движение на фигурата, чрез която авторът е намерил начин да включи собствения си образ в бунта, но и да приобщи зрителя към него.

Погледът на гледащия след това се пренася към прекрасно експонираните (на висящи от тавана и деликатно осветени плотове) инсталации от стъкло на Никола Грозданов „Не съм какъвто бях“, представляващи стъклени кристали с нарочно видими пукнатини (които според думите на самия художник се развиват във времето) с вграден в тях текст – цитати от пациенти на клиничния психолог Петя Димитрова. Цялата творба насочва към идеята за крехкостта на човешката психика, която е сравнена със стъклото и със сложните процеси, които се развиват в него при „натрупване на стрес в структурата“ (Н.Г.). Този подход много успешно успява да придаде видимост на човешките травми и през играта на пречупващата се светлина да улови пукнатите, разломите и пречупванията, които се натрупват и развиват в хода на човешкия живот, но също така и усилието по тяхното залепяне и лекуване, оставящо език, който не ни е дадено да разчетем напълно.

Работата на Никола Грозданов прекрасно комуникира визуално, като в същото време е и своеобразен тематичен контрапункт (доколкото една работа се занимава с психиката, а другата с тялото), с текстилната скулптура („Консултация със сенките“) и триптиха фотографии („Метаморфозата на Ехо от връх Китерон“) на Вероника Десова, обединени под общото заглавие „Втора кожа“. В нея авторката се насочва към въпроса за женското тяло и всички смислови и материални наслоения, в които то е обгърнато. Затова и плаващите във въздуха воали символизират втората кожа, която змиите оставят като следа, по същия начин, по който човек сменя, но и запазва, своите обгръщащи тялото „екзистенциални слоеве“. Във воалите смислово са вплетени преживяванията, през които тялото минава и по един метафоричен начин пази спомена за тях. Движението и следата сякаш са основните мотиви в композицията с воалите, която е допълнена от триптиха фотографии, представляващи дигитален принт, каширан върху алуминиеви и композитни плоскости. На него е изобразено женско тяло в движение, което успешно е предадено чрез бавното експониране на обекта на фотографиите. Над цялата композиция доминира усещането за ефирност и изплъзващи се образи, което сякаш е напълно в съзвучие с идеята за собствената динамика на тялото и неговите втори кожи.

1: Калина Мавродиева, „Презареждане на паметта“, снимка СГХГ
2: Мартиан Табаков, „Време е да тръгвам, всички са вече там и ме чакат“ и „ИДВАМ, ИДВАМ / автопортрет“, снимка СГХГ
3: Никола Грозданов „Не съм какъвто бях“, снимка СГХГ
4: Вероника Десова, „Втора кожа“, снимка СГХГ
5: Виктор Петров, „Вградена невеста“, снимка Виктор Петров
6: Алина Папазова, How low can you go?, снимка СГХГ
7: Ивелина Иванова, „Просветление АД“, снимка СГХГ

Следващата спирка в изложбата е инсталацията на победителя в конкурса Виктор Петров „Вградена невеста“. Тя пресъздава на езика на съвременното изкуство легендата за момата, която се вгражда в строеж, за да бъде той устойчив и дълголетен. В същото време, и това е особено интересното и провокативното в тази работа, авторът търси съвременните измерения на този дълбоко напластен в колективното несъзнавано архетип, а именно традиционната и валидна до днес представа за домакинския труд, чрез който жената се „вгражда“ в дома и се превръща в жертва, осигуряваща неговата цялост и здравина. Жертвената логика и свързаността на двете различни темпорални измерения (на митологичния разказ и на настоящето) е разиграна посредством функционалната амбивалентност на двете скулптурни фигури от арматурна стомана, представляващи църква и мост (основните постройки от фолклорния разказ, в които се вгражда момата), но които парадоксално са и сушилници за чинии. Така се получава пространствено-времева синхрония, целяща се в актуални наболели проблеми. Белотата на стоманата и на чиниите прави цялата композиция да изглежда елегантно и ненатрапчиво в пространството на галерията, като в същото време категорично контестира живите и до днес патриархалните норми, жертващи свободата и живота на жената в името на една илюзорна стабилност.

Инсталацията и видеото на Алина Папазова How low can you go?, които виждаме по-нататък, тематизират състоянието на обърканост и информационна и емоционална претовареност, на които твърде често е изложен съвременният човек. Основен акцент е темата за лимбото, или чистилището в католическата традиция – място с особена натовареност, което е едновременно „чакалня“, но и място за пречистване на душите, преди да поемат пътя си към другите небесни селения. В същото време е и място на напрегнато очакване, в което няма яснота за бъдещето и в което сме оставени на собствените си угризения и обърканост. Инсталацията прилича на светилище от някой хавайски или африкански култ, в което се сблъскват множество елементи от разнообразни практики, като по този начин се удържа сложното отношение между сакралното и профанното значение на лимбото. На видеото имаме хора, говорещи различни объркващи неща на фона на прочутата limbo song, също навяваща асоциации за екзотични и далечни земи. Интересен е паралелът между тази екзотика и внушенията за обърканост и нестабилност, върху които се фокусира работата.

И накрая, като изненада зад завесите, виждаме инсталацията на Ивелина Иванова „Просветление АД“, която тематично прекрасно кореспондира с работата на Алина Папазова, доколкото съвременната уелнес индустрия съдържа екзотични образи на желанието (достатъчно е да се сетим на скорошния сериал „Белият лотос“), които са материализирани по един много ироничен начин чрез разтопени опаковки от уелнес продукти, едно шалте, камъни за дзен масаж и телефон, от който виждаме тик-ток клипове. Всичко това е поставено върху естествен пясък, сякаш допълнително да подсили усещането за плаж и консумиране на добруването. Работата насочва към съвременното противоречия между нарцистичното консуматорство на свръхмодерния капитализъм и йога терапиите, вдъхновени от ню ейдж идеологии и практики, в които уж трябва егото да се преодолее и да се слеем с вселената. Срещата между „новата духовност“ и постдигиталния капитализъм е осъществена върху пясъка на предполагаемото отморяване, но всъщност продължаване на производително-консуматорската логика.

Друга изключително интересна групова изложба може да видим в галерия „Структура“, представяща творци от Република Северна Македония и курирана от Ивана Васева, работеща в Музея за съвременно изкуство в Скопие. „Нестабилността има шанс: Обществени пространства в (почти) движение“ показва до голяма степен близки теми, вълнуващи художниците и обществеността от двете страни на границата. Политическият и активистки заряд на изложбата е силно подчертан, което е и провокация към зрителите да си припомнят проблемите, свързани с приватизацията на публичните пространства в постсоциалистическите ни градове, презастрояването, разрушаването на сгради с важна архитектурна и художествена стойност. Поставените въпроси са изключително важни, доколкото отнемането на градските пространства от гражданите лишава последните едновременно от публичността, необходима за съществуването на всяка демокрация, но също и от мястото, където гласът ти може да бъде чут, а протестът ти да бъде видян. Така различни публични пространства са видени като общо благо за гражданите, което обаче е в процес на отнемане от тях. Заедно с това се отнемат и личните им истории, спомените им, чувството им за принадлежност към някаква общност и личните връзки, които я изграждат. В изложбата сякаш се наблюдават три основни мотива, които се преплитат и взаимно се обговарят и допълват: протестирането и социалният активизъм; защитата и съдбата на публичните пространства, застрашени от желанието за капитализиране на всеки техен сантиметър; засилен микроисторически интерес към определени забравени и маргинализирани днес форми на живот и биографии, които чрез средствата на съвременното изкуство биват отново вплетени в тъканта на настоящето. Чрез даването на видимост на социалните противоречия и чрез съучастването на съвременните артисти в разнообразни форми на съпротива се създават важни дискурси, контестиращи определени форми на недемократичност и репресия. Пример за това е видеопърформансът на Искра Димитрова, описващ протестите на жителите на един квартал срещу незаконното презастрояване в него. Художничката също живее там и единственият начин да се спрат камионите по нейните думи е „с нашите собствени тела“. Видеото показва момент от протестите, в който камионите минават през големи платна с надписи право, квартал, градско планиране и т.н. Така, чрез този символичен акт на прегазване на думите, всъщност става ясно, че и реалностите зад тях са застрашени от големите камиони. Свързана с темата за протеста е и видеоработата на Оливер Мусовик „Балансиращ акт“, в която се виждат деца от ромски произход, играещи с триколка и балансиращи я във всевъзможни акробатични движения. На фона на изпразнения заради протести булевард тази игра сякаш внася допълнително измерение на завземане на пространството от ежедневните му функции, в които няма място за пешеходци и игри. Отново в изложбата се появява срещаният мотив за ре-апропиирането и ре-приватизирането на публичното пространство отдолу, което се оказва и условие за възможност за функционирането на демокрацията. Подпомагайки това функциониране, Джордже Йованович създава серия от иронични ненужни непредмети като раница за протести, щипка устни, друга многофункционална раница, в която има и малък подвижен мост за минаване на улични дупки и пропасти. Така той влага особен и силен смисъл в макар и лишени от функционалност обекти, доколкото те показват ансамблите на отношения, в които могат да се използват и по някакъв начин да ги иронизират и контестират. Отново в защита на едно публично пространство е и видеото с инсталация от хвърчила на Елена Чемерска („Лети, Локубия, лети/ Отечество: Монумент на Свободата“), напомняща за стар социалистически паметник с пространство за културни събития, обречен на разруха и забрава. Освен паметника, застрашена е и възможността за общо пространство, което да събира хората отвъд местата за консумация или производство. Хвърчилата, които децата обикновено пускат на това място, са и особен шанс за него и завръщането му в бъдещето. Публичните места за игра са във фокуса на внимание и на Доротей Неновски в инсталацията „Детство“, напомняща ни за все повече изчезващите места за игра.

1: Оливер Мусовик, „Балансиращ акт“ (2016), снимка Галерия „Структура“.
2: Джордже Йованович, „Изобретения за Вас, прекрасни хора!“ (2014), снимка Галерия „Структура“
3: Елена Чемерска, „Лети, Локубия, лети: Отечество – Монумент на Свободата“ (2022), снимка Галерия „Структура“
4: Христина Иваноска, „Липсващ документ – Пърформанс № 5 (три действия)“ (2017), снимка Галерия „Структура“

Обговарянето на една стара модернистка сграда е аудиогидът с видео на Верица Ковачевска, която разказва и обръща внимание на Китайската стена (блок в гр. Сплит) и околните ѝ сгради, проектирани от архитекта Франо Готовац. Това е рефлексия за възможното бъдеще на този комплекс, но и обръщане на внимание към едно все още недооценявано и най-вече недобре съхранявано културно наследство. Намигване към тази тема представлява и серията от три живописни платна на Александра Петрушевска Ристовска, изобразяващи стари соц югославски интериори в съвременни публични пространства. От картините лъха меланхолия (допълнително подсилена от каквато и да било следа от човешко присъствие), но и надежда за бъдещето (не може да забравим, че този модернизъм вдъхновява и съвременните интериори, в които чистите линии и геометричните обеми взимат връх), доколкото авторката настоява на това съсъществуване на различни времена, в което живеем, съсъществуване, което може да разкрие неочаквани хоризонти. Това усещане е предадено и чрез доминиращата жълто-оранжево-кафява гама, с което сякаш допринася за пътуването в миналото (нека си спомним, че тези цветове са особено характерни за соц интериорите), но за сметка на това наситеността на цветовете и на места контрастиращото синьо придава изключително съвременно и актуално усещане. Миналото, което обществото изтрива и забравя, присъства и в други работи, целящи да реактуализират определени моменти от историята и да ги отворят за нови прочити. Чудесен пример за това е заснетият пърформанс на Христина Ивановска „Пърформанс №. 5 (три действия)“, разказващ ни за македонската революционерка от началото на XX век Роза Плавева. Той е следствие от дълго проучване в архивите и на събиране на материали със средствата на устната история, което художничката прави, за да възкреси образа на своята героиня и да пресъздаде няколко действия, които вероятно са били извършени от нея. Чрез художествената фикция, в която това, което е било, се смесва с това, което е могло да бъде, и чрез вживяването на художничката в нейния обект, образът на Роза Плавева придобива повече пластичност и актуалност, с която да провокира съвременните ни политики на памет. Така можем да кажем, че изтласканото, заличеното и забравеното търси своето място и през изложбата то придобива видимост, глас и място, от което да заяви себе си сред заплахите на съвременния неолиберален капитализъм и останките от стария социалистически свят.

В този смисъл може да се забележи, че в софийските изложби през месец юли и началото на август сякаш доминират две теми, които са и особено актуални в публичните дебати: тази за паметниците и тази за природата. Какво паметуваме в градското пространство, има ли място за всички режими на паметта, как съхраняваме произведенията на изкуството в градската среда? Иронично включване в този дебат е изложбата на Лъчезар Бояджиев в галерия „Структура“ „Мисловен експеримент #1:Лъчезар Бояджиев. Обществен мащаб, частен размер“ с куратор Аксиния Пейчева. В нея художникът, имащ дългогодишен интерес към паметниците в градска среда и към специфичните ни маршрути из градовете, например с цикъла „В отпуска“ или пък с изложбата „Градско бленуване“, ни представя серия проекти за паметници на личности, на които авторът иска да отдаде своя личен hommage (като Жан-Клод, Том Уадел, Александър Дюма, Ной, Феликс Гонзалес-Торес и други) или пък на някои герои на масовата култура (Като Redneck или Barby). Специфичното е, че хората почти липсват от паметниците или са едва загатнати (какъв е случаят с Жан-Клод, покачена на два коня върху Триумфалната арка), както и че в скулптурите са вградени предмети, използвани от семейството на художника и навяващи лични спомени: кристални купи, вази, стар кантар и други. Така се засилва личната връзка между автора на паметниците и неговите герои, но също и се релативизира разликата между лично и публично, която е поставена под въпрос от цялата изложба. Личните истории на Лъчезар Бояджиев съжителстват заедно с негови вещи в проекти за публични паметници и влизат в безкрайни мрежи от асоциации (както добре знаем, той е обаятелен разказвач и е изключителен майстор в това), които се заиграват с разпознаваеми визуални кодове. По време на откриването на изложбата той имаше и лекция-пърформанс, в която подробно описваше маршрутите на мислите и асоциациите си при създаването на обектите. В същото време изложбата предоставя и безкрайни възможности за зрителски асоциации, доколкото разчита на една постмодерна епистемология, откриваща съответствия, сходства и прилики в мрежа от разнообразни елементи, които следва да образуват една смислова тъкан. Така например в паметника на Диего Ривера и Фрида Кало имаме обезглавено оловно войниче, което сякаш ни напомня за историята им с Троцки и неговия трагичен завършек. В паметника на Ной и Феликс Гонзалес-Торес пък имаме бонбониера, пълна с бонбони, референция към работа на бразилския художник, но и към плавателния съд от преди потопа, заедно с вълк, яхнал пирон, и секстант със забучено цвете, явно почит към древния мореплавател и неговите умения да спасява животни. Във връзка с последните Лъчезар Бояджиев пледира за една „междувидова справедливост“, поради което традиционните достойно застанали коне от паметниците понякога са заменени с други животни: зебри, жирафи, тигри, овце, крави, кокошки и др., а пък човешкото присъствие е сведено до минимум и главно метонимизирано през различните предмети, през които можем да разчетем някое знаково присъствие. Това отношение към животните е застъпено и в разговора на художника с философката Маргарет Гребович, част от кураторския проект на Аксиния Пейчева „Мисловен експеримент“.

Друг поглед към паметниците, по-критичен и радикален, можем да видим в изложбата на Луиза Марган Red Lines в Галерия + 359 (Водната кула) с куратор Марина Славова. Авторката разглежда общите градски пространства през призмата на споделените ценности, въплъщавани от паметниците и техните послания и объркването, което те носят в настоящето. Така излекуването на травмите от миналото е видяно като измечтано и въобразено премахване на паметниците на това минало. В изложбата имаме фотоколажи на постаменти без фигури, на кран, вдигащ скулптурна фигура със шмайзер, или на човек върху бронзови венци. През стълбищното пространство на галерията минават червени линии, които сякаш символизират различните и противоречиви нишки на историята и пролятата в нея кръв.

1: Лъчезар Бояджиев, „Проект за конен паметник на Жан-Клод“ (2023), снимка Галерия „Структура“
2: Лъчезар Бояджиев, „Проект за паметник на Ной и Феликс Гонзалез-Торес“ (2023), снимка Галерия „Структура“
3, 4, 5: Изгледи от изложбата Red Lines на Луиза Марган в Галерия + 359, снимки Галерия + 359
6: Изглед към главната фасада на театър „София“, изложба „Изкуството на синтеза“, снимка Райнер Байер
7: Изглед към южната фасада на „Фридрихщат паласт“ в Берлин, изложба „Изкуството на синтеза“, снимка Кордия Шлегелмилх

По отношение на паметниците и градската среда е важно да отбележим и изложбата със снимки на декоративни релефи, пластики и рисунки на Емилия Николова-Байер с куратор Ива Велева в Националната галерия „Квадрат 500“ „Изкуството на синтеза“ (снимките са от личния архив на художничката, от архива на Регионалната служба за строителство и планиране в Берлин и от личния архив на художника Калин Серапионов). Всъщност архитектурно-скулптурният синтез у нас често е бил незаслужено пренебрегван в разказа за историята на българското изкуство, което води и до скандалното негово неглижиране при ремонт на различни сгради. Достатъчно е да се сетим за плачевния случай с ремонта на Централна гара в София, при който беше премахната металопластиката на Иван Кирков, но също и за случая с комплекса „1300 години България“ пред НДК, в дебатите около който общинарите така и не разбраха както представлява архитектурно-художествен синтез. Въпросното незнание води до сериозни загуби за културното ни наследство. Емилия Николова-Байер е автор на каменните декоративни релефи на театър „София“ и на четирите бетонни релефа в театъра „Фридрихщат палас“ в Берлин. Тя е била и ученик на проф. Любомир Далчев, което си личи, макар и тя да продължава своите търсения в образно-пластичния език на 60-те и 70-те години с неговите силно геометризирани форми и митопоетични сюжети. Това много ясно се вижда от фасадата на театър „София“, където имаме стилизирани в кубистични и геометрични форми изображения на кукери, театрални маски и една композиция, на която виждаме Орфей и Евридика. Забележителна е идейната връзка между релефите и предназначението на сградата, като по този начин се формира един истински синтез между архитектура и скулптура. Подобен подход виждаме и в театъра в Берлин, но там творческата еволюция на художничката вече преминава към нови измерения, в които донякъде са омекотени геометризираните форми в името на едни по-динамични и жизнерадостни композиции, в които национално-митологичното е заменено с моменти от историята на „Фридрихщат палас“ и в които с лекота е предадено движението на фигурите. Същият вкус към митопоетичното, изобразено с изразните средства на модерното изкуство, виждаме и в пластиките на Емилия Николова-Байер, например „Хоро“, „Родопчанки“, „Викинг“ и др.

И ако изкуството в градска среда е едната ключова тема за художниците и кураторите това лято, има и една друга, много отчетлива тенденция за бягство към природата и за изобразяване на нейния смислов ресурс, жест, който не остава при едностранния активизъм, а се опитва да разчете многомерността на отношенията ни с нея. Търсенето на връзката с природата и понякога дори мистично-романтичното преживяване на нейните тайни е ключово за изложбата на Искра Благоева и Валентина Шарра „77½“ в галерия „Топлоцентрала-Куб“. След дълго проучване на традициите около Еньовден и събирането на лековити билки, художничките се съсредоточават върху изобразяването на отношението на жената с тези древни магически практики. В изложбата имаме серия фотографии, видео и звукова инсталация. На фотографиите, придружени от поетични текстове, виждаме изобразени леко призрачни голи тела на фона на гори, скали и камъни (към които Валентина Шарра има силен интерес от дълго време насам), които тела обаче се открояват в игрите на нощната светлина и сенките в мрака. Така се очертава магичната връзка между женските тела и природата, кулминираща в обредите около Еньовден и събирането на лечебните и вълшебни растения. Оттук идва и заглавието на изложбата, 77½ е броят на билките, които трябва да се съберат и които церят различни болести. Тайнствената ½ е отредена за растението, лекуващо неназовимата болест. Художничките интерпретират това като „тъгата, породена от тревогата и стреса на живеенето в днешния ден“, преодоляването на която може да стане с преоткриването на природата и овладяването на нейните магически сили. Във всеки случай обаче е важно да отбележим, че виждаме една напълно съвременна изложба, която не оставя женското начало в патриархалните рамки на традиционно възприемания фолклор, а напротив, търси в него потенциите за трансформация и освобождаване на това начало, които сякаш тайно стоят там, зад привидно застиналите традиции. Това намерение много явно е подчертано и през напълно съвременния образен език, който ни дава поводи да мислим по нов начин отношенията между тялото, природата, магията и надеждата за освобождаването от незнайните болести на душата.

По-различен поглед към растенията ни дава Мария Налбантова с уъркшопа си и пърформанс „Жътва“ в ателието ѝ в Бизнес парк София. От дълго време интересите на художничката се съсредоточават върху различни билки, върху производството на сапун и по-общо върху хигиената (творбите ѝ „Чиста работа“, „Седиментации“, Good Deal, рисувана с цветни сапуни, или пък Brooklyn Station свидетелстват за този интерес), също както и върху връзката на растенията с човека и неговото място в природата. Така тя се насочва към едно специално растение, лавандулата, чието име идва от латинския глагол за мия. И това не е случайно, след дълго изследване Мария Налбантова успява да проследи всичките ѝ свойства: от това да бори насекомите, през това да чисти, до упойването и успокояването. Уъркшопът върху роенето на лавандула успява да събере хора сред упойващата миризма на растението, като по този начин определени действия създават контекст, разговори и обмен на идеи, но в същото време и представляват бягство от стреса и особен вид иронично отпускане сред това специфично бизнес пространство.

1, 2: Изгледи от изложбата „77 ½“ на Искра Благоева и Валентина Шарра
3: Мария Налбантова, „Жътва“ (уъркшоп), снимка Martin Murer

Трети поглед към природата представлява изложбата в галерия Swimming pool „Нови екологии III“ с куратор Виктория Драгановa, която се опитва преформулира традиционните разграничения между природа и култура, между човешки жизнен свят и околна среда. В този смисъл се търси понятие за екология, което да включва и човешката дейност като неразривна част от процесите  в света. Процесът по създаване на изложбата е подпомогнат от силен изследователски интерес в полето на съвременната философия и обектно-ориентираната онтология, както и в полето на настоящите изследвания на ландшафта и съвременната география, включващи в природния пейзаж и създаденото от човека и неговата култура. Според Виктория Драганова трябва „да мислим околната среда като връзки и отношения“, а не като нещо дадено веднъж завинаги. Така изкуството и екологията се оказват опосредени от хуманитарната мисъл, търсеща да динамизира мисленето върху околната среда и да постави човека не просто като вредител, а като неизменна част от органичните процеси, които не могат да протичат в чиста форма, а са по някакъв начин социализирани от него. В същото време има противоречия и съпротиви на материята, които са прекрасно показани в работата на Мария Налбантова „София гранд канал“, разказваща историята на опитите за построяване на софийско море през документи и архивни материали, показани на таблет, но също и през едно писмо от читател на в-к „Трета възраст“, в който художничката е пуснала обява за информация, свързана с този проект. Заедно с това на балкона на галерията виждаме и инсталация от преплетени висящи лопати, сякаш символизиращи объркването и неспособността да се случи това вавилонско начинание. Връзката между природа, култура и човек не може да мине и без определени ритуални практики. Към това насочва инсталацията „Светилище“ на Елена Назърова, която след престой в Мексико, определено се е повлияла от тамошните синкретични религиозни култове, смесващи различни форми на християнство, вуду магия, народни вярвания и т.н. Именно в тази еклектична духовност връзката с природата се осъществява по разнообразни начини и през различни ритуали, позволяващи човек да намери своя начин на свързване със света. Както конструкцията на светилището, съставено от разнообразни и сякаш случайно поставени и набързо събрани предмети, така и идеята зад него много ми напомнят на представата на Клод Леви-Строс за бриколажните религии, съставени сякаш с подръчни материали и идеи. Това е особено актуално в съвременния ню ейдж, който сякаш е иронизиран от авторката. Друг ироничен жест е инсталацията на Били Матеева „Важни клечки“, която поставя под въпрос практиката на полагане на венци като вплита в тях образа на добре познатите ни от детството Чичко Тревичковци, издокарани с вратовръзки и фини прически. По този начин е показана неадекватността на определен тип използване на природата и нейната помпозна фалшивост в този контекст.

1-7: Изгледи от изложбата „Нови екологии III“ в галерия Swimming pool, снимки Яна Лозева
1, 2, 3: Мария Налбантова, „София Гранд Канал“
4, 5: Елена Назърова, „Светилище“
6, 7: Били Матеева, „Важни клечки“
8: Изглед от изложбата [laɪt] на Стела Василева в галерия „VIA.art“, снимка Веси Илкова

Изложбата [laɪt] на Стела Василева в галерия „VIA.art“ с куратор Мартина Йорданова представлява обекти от стъкло, чието поставяне в пространството на галерията е и вид експериментиране със светлината, нейните отблясъци, отражения и игри на цветовете. Можем да видим няколко стъклени пластики, различни картини, съставени от огледални фасети с различни ъгли на отразяване, при което отразените хора и предмети придобиват причудливи очертания и сякаш ни разкриват смисъла на средновековния израз per speculum in enigmatae (мътно/загадъчно като в огледало). В изложбата има и особено интересна стъклена пътека, по която посетителите вървят и която идва от светлината, пречупена през пана цветно стъкло, поставени под оберлихт. Разбира се, от голямо значение са часът и мястото на гледане, доколкото във всеки един час се променя ъгълът на осветяване и с това и игрите на отражения. Цялото усещане от изложбата е за една фееричност и лекота, идващи от огледалните и стъклени повърхности, които кореспондират по прекрасен начин в пространството, доколкото напълно се отразяват взаимно.

Интересно е, че в много от изложбите, за които стана дума, има подчертан интерес към връзката ни с пространството, което обитаваме, било то градския пейзаж, или природните образувания. Предефинирането на границите и на близостите ни явно е гореща лятна тема, която не може да не засегне и изкуството този месец.

Димитър Божков е преподавател по нова и съвременна философия във Философския факултет на Софийския университет. Интересите са му в областта на философията на историята, естетиката, критическата теория и съвременната френска философия. През 2023 г. е в журито на конкурса за „Награда за съвременно изкуство БАЗА“.