Да се направи обзор на изложбите в София, случили се в рамките на месец, е непосилна задача – и слава богу, че е така. Необходимо е нагърбилият се с подобна задача да си избере маршрут, да си забоде маркери в доста разширилия се художествен пейзаж и многообразието от актуални и стойностни изложби. Лимитът, който си задавам, бидейки аз самият художник, има етични измерения. Една изложба се подготвя с месеци и е плод на колективно интелектуално и материално усилие и критическото наблюдение би трябвало да подходи с разбиране и уважение към този процес. Затова не мога да си позволя изброяването на дълга поредица от имена и проекти, без да се спра в дълбочина. Предпочитам да посветя вниманието си на няколко индивидуални изложби, за да си позволя време, малко по-дълго от съвременния 3-минутен стандарт. Ето и моята карта:

• Лъчезар Бояджиев, „Обществен мащаб, частен размер, Мисловен експеримент #1“, галерия „Структура“, София, 22 юни – 25 юли 2023, куратор Аксиния Пейчева;
• Коре Франг, „Привързаности“, галерия „Пунта“/ витрина „Поста“, София, 13 юни – 08 юли 2023, куратор Бояна Джикова;
• Правдолюб Иванов, „Не знам за какво говорите“, галерия „Сариева“, Пловдив, 5 май – 29 юли 2023;
• Зафер Акшит: Quell is other people, Галерия + 359, София, 18 май – 15 юли.

Вече втора година галерия „Структура“ отделя малкото пространство в дъното на галерията от основната си програма и го предоставя за програмиране на млади куратори, избрани след отворена покана. Тази година е избран кураторският проект на Аксиния Пейчева „Мисловен експеримент“. Изложбата на Лъчезар Бояджиев е първата от годишния цикъл. Кураторският проект е изграден върху просто правило – всяка изложба е резултат от разговор между художник и научен експерт в дадена област. В случая Лъчезар Бояджиев разговаря с Маргрет Гребович за справедливостта при животните и читателят може да проследи диалога между двамата на страницата на галерията.

В изложбата „Обществен мащаб, частен размер“ Лъчезар Бояджиев представя „проекти“ за паметници в публичната среда, някои от тях, посветени на конкретни личности, други, развити в логиката на незнайния герой. Личността, за която паметникът е предназначен, е заменена от животно, реторична фигура.

Паметниците са голяма тема, а България е една от страните с най-много паметници на територията си (и прогресията продължава с усилени темпове). Спомням си една голяма конференция в Софийския университет, посветена на Пиер Нора и неговия труд върху местата на паметта. Спомням си и проучването и документалния филм, който правихме с проф. Ивайло Дичев върху съдбата на паметниците в България от Освобождението до днес. В него проф. Валентин Старчев в интервю каза: „Няма село без паметник на убит партизанин“. В друго интервю Лъчезар предложи да се опакова руината на паметника на Старчев пред НДК „за да се бинтова раната“. Замислен като маркер, който да настрои колективната памет на определени честоти, да подсили идентичността и спойката в колектива, в реалността паметникът е гръмоотвод, събиращ мълниите на различни културни войни, разделящ и разпалващ омраза.

В този проект Лъчезар Бояджиев като че ли се опитва да отнеме тази демонична власт на паметника. Как? С много хумор (в противовес на монументалната сериозност), с много автобиографични истории (в противовес на идеологическия мит), с много лична уязвимост (в противовес на „вечните“ материали на монументалната пластика). Репрезентацията на личностите, на които паметниците на Бояджиев са посветени, е заменена от пластмасови фигурки на коне (предпочитан вид от автора), зебри, жирафи, тигри, овце, петли и кокошки. Композициите на всеки постамент са всъщност чудати бриколажи от домашни предмети, очевидно трупани с десетилетия, напоени с аромата на бита – салатиери, фруктиери и абажури от близките десетилетия, кантар – съветски дизайн, трошачки на ядки. Наблюдавайки крехките конструкции, човек има усещането, че всяко по-силно издишване ще разпадне композицията или всяко по-настойчиво търсене на причинно-следствени връзки ще загуби търсещия в лабиринта на автобиографичните разклонения.

Мисловният експеримент се е материализирал със завидна смелост от страна на автор с дълга и дебела биография.

Изгледи от изложбата на Лъчезар Бояджиев „Обществен мащаб, частен размер, Мисловен експеримент #1“, снимки Галерия „Структура“

С това усещане за крехък баланс се понасям към следващата изложба на датския художник Коре Франг, озаглавена „Привързаности“, в пространствата на галерия „Пунта“ и витрината „Поста“, с куратор Бояна Джикова.

Програмата на троицата Бояна Джикова, Викенти Комитски и Арън Рот също със завидна смелост превърна една банална витрина без търговски обект и едно бившо бижутерско ателие в лаборатория за експерименти. И така вече няколко години – без компромиси, без самопиар, без патерици.

В изложбата си Кoрe Франг работи с… бисквити (оказва се, крайно богата художествена медия с наситен културен код). В галерията някак нахално се разполагат един климатик, един впечатляващ мост (като на Кольо Фичето) и един глобус, приближаващ се до двуизмерността. На витрината пък импозантна червена кадифена завеса обгръща една шевна машина и един чайник. Всички обекти са маниакално изградени от модулни плочки бисквити. В последните дни на изложбата почти всички обекти бяха в напреднал стадий на разпад с голямо количество изпопадали на пода парчета – материален процес на ентропия, който умело „завършва“ намерението на художника да съчетае материалността на обекта с естествения процес, но не по производството на обекта, а на неговата дезинтеграция, на постепенното му превръщане във времетраенето на изложбата в руина. Всички познаваме бисквитите „Житен дар“ до степен дори да не четем името, а както Барт анализира, то е пълно с културен подтекст – интегрална част от прехраната на почти всички народи от дълбока древност, елемент с ритуална наситеност (при Петър Дънов житото има сакрално значение). Украинската сделка за износ на зърно през Черно море ни посочи важността на житото в глобалните икономически и политически мрежи. Екологичната катастрофа пък ни припомни за риска пред изхранването на населението при застрашения добив на този ценен ресурс. Бисквитите, от своя страна, са junk food, богати на химически добавки, символ на бързата консумация и вината, свързана с практикуването ѝ. Но преди всичко – качеството, което очевидно има огромно значение за автора, е тяхната крехкост, нетрайност и ронливост.

И така, ползвайки един материал, който на пръв поглед звучи не съвсем сериозно, всъщност авторът заплита такъв вихър от значения, внушения и интерпретации, че няма език (особено този на интерпретатора тук), който е в състояние да изчерпи произведението.

1, 2, 3: Коре Франг, изгледи от изложбата „Привързаности“ в „Пунта“, снимки puntagallery.com
4, 5, 6: Коре Франг, изглед и детайли от изложбата „Привързаности“ в „Поста“, снимки postaspace.org

За лимитите на езика и битието на образа отвъд тях е и изложбата на Правдолюб Иванов в галерия „Сариева“ в Пловдив. Със завидна простота и искреност, престекстът към изложбата гласи: „Творбите в изложбата се занимават само със себе си, своя материал и размислите на своя автор относно случайността в изкуството и въпросите дали думите следват образите, или обратното; защо визуалното не може да бъде прочетено, а прочетеното не е образ“. Още един болезнен въпрос, който придобива остра актуалност: в стремежа си да комуникира работата на художника често престекстът изяжда автентичността на художестения проект, превръща се в самостоятелен литературен жанр или наниз от клишета. Но това е мое отклонение; предполагам жестът на автора е положен много по-универсално, в традицията на У. Дж. Т. Мичъл, Белтинг, Рансиер и разрастващото се поле на визуалните изследвания.

Изложбата на Правдолюб Иванов е лабиринт от визуални капани, текстове-образи и метаобрази, в който, за да оцелее, зрителят трябва да отдели необходимото време, да преодолее изкушението на прибързаните изводи и решения. Единственото живописно платно в изложбата е правено по кадър от телевизията и съответно монтирано на стойка за телевизор. Дървен палет в центъра на галерията се оказва изработен от мрамор, а на него е полегнала „пешка“ (елемент, ограничаващ паркирането на тротоара), в която е прораснало и цъфнало (изкуствено) растение. Рисунка визуализира планинска хижа, чийто покрив е заел планинския изглед (по презумпция, изграещ ролята на фон). Друга голяма група рисунки методично повтаря научни илюстрации – анатомични, медицински, гадателски; но изображенията, лишени от текстовите пояснения, увисват безпомощно в своя опит за автономност. На входа на галерията ни посреща 10-литрова пластмасова, наполовина пълна бутилка с минерална вода с дъно, стабилно затискащо пода, и гърло, опряло тавана; помежду двете „кожата“ на бутилката се е разплела, трудно удържайки цялото. „Какво става тука?“ би попитал човека от улицата, случайно мернал през витрината създадената неудобна ситуация: „Трябва ли да разполагам с инструментариума на семиотиката на образа, или класическата история на изкуството ще ми свърши работа, или да бъда верен на себе си?“. Според автора няма грешни отговори и „всички интерпретации са верни“ – така че сте оставени на себе си.

Изгледи от изложбата на Правдолюб Иванов „Не знам за какво говорите“, снимки https://gallery.sarieva.org/

Пребиваването в себе си и връзката с другите е в центъра на заниманията на художника от Истанбул Зафер Акшит в изложбата му Quell is other people („Изворът са другите хора“) в Галерия + 359. Но както често се случва, централното конципиране не може да изчерпи една изложба. В случая, освен за самотата (но и всичките ѝ оттенъци като самодостатъчността, уединението) и зависимостта от другите, става дума и за действието (нашето и на другите), както и за връзките между наследените идеи и предразсъдъци и реалността, между материалната и екранната реалност, между присъствието и неговата следа.

Кинетичната инсталация Seesaw of the Self („Люлка на аза“) е модифицирана люлка от типа на тези на детските площадки, които изискват винаги двама души да седнат на противоположните рамена на обща ос, за да се изпълни движението. В този случай две рамена са разположени паралелно едно до друго, а преградна стена препречва достъпа до другия край на всяка от осите. Сядайки на която и да е от седалките, разбираме, че те са скачени, и за да се залюлеем, се нуждаем от още някой съмишленик, който да седне не отсреща, а до нас. Ако успеем да си намерим съучастник и рамото ни повдигне нагоре, се оказваме лице в лице със собственото си отражение в огледало, монтирано на преградната стена. Нагледен урок за вплитането на присъствието на другия в процеса на осъзнаване на себе си.

Even Perfect-er Lovers („Още по-перфектни любовници“) е реплика към емблематичната творба на Феликс Гонзалес-Торес Untitled (Perfect lovers) от 1991 г. В оригиналното произведение Торес инсталира два идентични стенни часовника един до друг, които с времето неизменно излизат извън синхрон. В репликата на Акшит срещу подобен стенен часовник е поставена камера, излъчваща директно изображението на часовника на монитор, монтиран до часовника. Десинхронизацията е анулирана. Двойниците са се превърнали в Нарцис и неговото отражение.

Мегалитните структури от вертикални и хоризонтални каменни блокове и плочи в различни композиции са най-древните паметници, свидетелстващи за появата на представи за архитектура, духовни ритуали и космология у далечните ни праисторически роднини. В Slab of Damocles („Дамоклевата плоча“) Зафер Акшит създава подобна мегалитна архитектура, като повдига внушителна дебела бетонна плоча на четири крика, а под нея полага на пода телевизионен монитор, на чийто екран устни в близък план се опитват да държат бетонния блок на безопасно отстояние. Човек се чуди дали ако изгасне тока, капака на саркофага ще хлопне върху крехкото електронно тяло.

Всички произведения в изложбата запазват този характер на игра: с материалности, с процеси, с участие на публиката, с машинни интерфейси; и някак странно подсилват пространството на водната кула – тази внушителна машина, която някога е поддържала живота във вените на града, а сега поддържа тази странна игра на смисли, на представи и преживявания, наречена изкуство, чиито правила постоянно преначертаваме.

Изгледи от изложбата на Зафер Акшит Quell is other people, снимки https://plus359gallery.com/

Ако читателите са стигнали дотук, то би трябвало да са забелязали, че този критически преглед на четири съвпадащи във времето си изложби не съдържа елементи на оценка или каквато и да е форма на отсъждане. В моите очи в критиката няма място за „това ми харесва, това – не“: няма полза, няма основание за такова примитивно разбиране за критиката като „критикувам“. Критиката е инструмент за контекстуализиране на художествената практика със средства, които няма как да са налични в изложбеното пространство, но са достъпни в полето на текста. Критическият текст е мястото, в което произведението може да намери дълги исторически, смислови и културни перспективи.

Красимир Терзиев е художник и изследовател, чиято работа обхваща различни медии, като видео/филм, фотография, живопис/рисунка и текст, поставяйки под въпрос границите между реалност и фикция и изследвайки разнородните преходи и напрежения между глобализирания свят, доминиран от поразителното многообразие от символични изображения, и неговите материални основи в технологичния, физически и човешки „хардуер“. Творбите му са част от колекциите на Centre Pompidou/MNAM, Париж; Arteast 2000+ Collection, Moderna Galerija Любляна; Art Collection Telekom, Бон; Софийска градска художествена галерия, София; Kunstsammlung Hypovereinsbank, Мюнхен и др. Терзиев има докторска степен по културната антропология от Софийския университет (2012 г.) и магистърска степен по живопис от Националната художествена академия, София (1997).