Горещо е, лято е, София е празна. Затова пък в Софийска градска галерия има много хора. Това лято галерията отбелязва 100-годишнината на Генко Генков с голяма ретроспективна изложба. В стройна поредица по стените греят картини, които ни карат да се замислим за това до каква степен художникът, който сме приемали за иконично познат, е неизвестен за нас. Кураторският екип на галерията – Аделина Филева, Красимир Илиев и Наташа Ноева – са положили големи усилия за събирането на тази впечатляваща сбирка. Това са преди всичко пейзажи, по-малко натюрморти и портрети, които идват от държавни и частни колекции, всички в идеален изложбен вид, подредени в хронологичен порядък. В изложбата може да се проследи развитието на художника, намерил себе си още в първите си картини в края на 40-те години на ХХ век. Стабилността в стилистично, композиционно и тематично отношение е забележителна. Пейзажът – селски, градски или морски – има ясна композиционна рамка. Улица, къщи, дървета, терен, хълмове, небе. Маслена живопис, плътни тонове, в по-ранните творби с прозирна текстура, с измиване и престъргване на повърхността. В зрелия период – с по-големи формати, тежки маслени напластявания, със силна, дори завихрена динамика на четката. Картините са много, подредени са в близки отстояния, без почивка помежду си, и въпреки това гледането не досажда, защото всяко платно е бездна, но и стъпка в забележителен непознат свят.

Генко Генков е иконичен персонаж в българското изкуството. От онези, за които се носят градски легенди, излизащи много извън пределите на професионалните среди. Моето поколение го помни в късните му години, със страховития му клошарски вид, с картина в ръка. За лудостта му, за пиянството, за непокорността му, за бунта, към който и да е било режим и норма, се носят легенди. Може би няма друг герой, в който България да привижда образа на чистия творец. Неговият човешки колорит може би ни е попречил да виждаме обективно живописта му – сложна, задълбочена и завършена.

Дотук работата на самия Генко Генков е брилянтно свършена. Анализът на самата изложба е друга тема, която не ми се иска да подминавам. Кураторите са решили единственият текст в изложбата да бъде въвеждащата биография. С малки изключения, тя звучи като биографията на когото и да е било художник живял в същия период. Образование в Художествената академия, участия в общи изложби, юбилейна изложба, участие в изложба зад граница, награди, звучащи подобаващо казионно. Поредицата от дати е подкрепена и от снимки, на които художникът дори стои с костюм, редом с ръководни кадри на СБХ. Това, което я прави различна, са отбелязаните мимоходом престои в психиатрии, намекът за престой в лагера в Белене. Но те стоят толкова странно в тази иначе съвсем порядъчна биография. За тях няма допълнително разяснение. Изложбата напълно мълчи за личността на Генко. За присъствието му като бяла врана в изкуството. От нея не разбираме за неговата непреклонност и непригодност за живот в социалистическия рай. Нито за пословичното му пиянство. Нито дори за начина, по който продава картините си, носейки ги по ресторанти и кафенета, за малко пари, които после бързо изпива. Нямаме представа и какво е било отношението на властта към него, нито какво е било точно неговото психично състояние, оказало без съмнение влияние върху изкуството му. Напротив, от така предложената ни биография оставаме с чувството за един почти безметежен живот, живот на едва ли не казионен художник. Може би планът е бил изложбата да бъде подкрепена от каталог, в който всички личностни аспекти присъстват, но каталогът не може да бъде заместител на празнините в една изложба. В същото време, платформата „Гледане с разбиране“ на фондация „Изкуство – дела и документи“ и подкастът „Градски детектив“ направиха съвместно цял епизод за изложбата, в който кураторите говорят за Генко Генков, така, както би трябвало. Остава въпросът защо това не се е случило в залите на галерията.

1: Генко Генков, „Пейзаж II“
2: Генко Генков, „Композиция с фигура и кон“
3: Генко Генков, „Край София“
Източник https://sghg.bg/

Какво е живописта в обхванатата от дигиталната мрежа 2023 г.? Как едно изкуство, чиито параметри не са се променили с векове, продължава да е вълнуващо и актуално днес? Картината: грундирано платно, боя, цвят, всички инструменти са неизменни от векове, но какво може да постигнат те днес?

Бавно и полека българската живопис започва да си поставя задачи отвъд украсата на нечий хол. Преодолява дори ужаса си от фигурална композиция, през която в едно друго време преминава целият идеологически натиск върху изкуството. Вероятно затова мащабната живописна изложба на Дина Стоев в галерия „Райко Алексиев“ е толкова забележителна. Защото той използва възможностите на живописта по нов начин, въвличайки я в нов медиен наратив. Композициите са умело съчетание от реалистични ситуации, базирани на фотографски подготвителни колажи, и абстрактен или сюрреалистичен фон, фантазмена среда, която разгръща сюжета в неопределена плоскост. Всъщност посоката е определена, всяка картина я задава, а зрителят тръгва по нея, доразвивайки сюжета според своята подготовка. Работите на Дина Стоев са в един и същи размер, а подредбата им е равна през цялата зала. Но усещането за последователни кинокадри, част от един голям филм, е силно подвеждащо. Между платната не бива да се търси пряка връзка. Това е един от проблемите на експозицията. Често пъти желанието да се каже всичко, по много и наведнъж, не позволява да се изведат и степенуват важни акценти. Да се постигне смисъл. И ако по-старите картини, съвпадащи с дипломирането на художника в Академията, могат да бъдат определени най-общо като автобиографични, то последните регистрират реакцията му към войната в Украйна и усещането за заплаха и несигурност, обхванало света. В тях има много повече от това, което можем да наречем съвременна живопис.

Отново живопис, този път в САМСИ, можем да открием в изложбата „Телесен ум“ на живеещия в Прага художник Любен Петров. Тук той показва картините си в компанията на чешката скулпторка Магдалена Разточилова. И при двамата всичко се върти около огъня и пламъците, формално и сюжетно. Огнените езици като метафора за огъня на любовта. Те се появяват съвсем директно в тези иначе метафорични и леко гротескни фигурални композиции. Огънят обхваща лицата на героите, телата им. Следя работата на Любен Петров от години. Живописта му е интригуваща, основно заради неочакваността на сюжетни линии в нея, витална, заради употребата на активни цветове и тяхното смело комбиниране, често пъти в плътна живописна маса. Но и в същото време – не спестява дразнеща деформация в рисунката, прекомерна хиперболизация на образите, игра с приказно-наивистични елементи. Все елементи, с които той опасно сърфира по тънкия лед на кича. Без да познавам чешката живописна традиция, от която без съмнение Петров е повлиян, мога да направя връзки и към живописта на немския художник Нео Раух, боравещ със същите живописни похвати.

1 и 2: Дина Стоев, изглед от изложбата „Глава I“ в СБХ – зала Райко Алексиев, снимки: Росина Пенчева.
3: Магдалена Разточилова, „Черната Марѝ“, изложба „Телесен ум: Магдалена Разточилова и Любен Петров“, Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство.
4: Любен Петров, „Чувство“, изложба „Телесен ум: Магдалена Разточилова и Любен Петров“, Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство.
5 и 6: Виктор Петров, „Вградена невеста“, изглед от Изложба на номинираните художници за Наградата за съвременно изкуство БАЗА 2023, снимки: Виктор Петров.

И накрая, в онзи летен, празен, застинал софийски следобед, се връщаме в Градска художествена галерия, но на втория етаж. Там е разположена Изложба на номинираните художници за Наградата за съвременно изкуство БАЗА 2023, в която по правило твърде рядко може да се види живопис. И този път е така. От конкурсът обикновено се очаква да бъде авангард, да посочи нови посоки, да освети имена или да утвърди вече появили се на хоризонта звезди. Така е и сега. Наградата е присъдена на Виктор Попов, съвсем непознат у нас, роден през 1991 г., но учил и работещ в Германия. Работата му е ефектна. Ажурна метална композиция, маркираща мост и сграда. Бяла, недвусмислено напомняща за голям сушилник за чинии, образ, подкрепен от няколко бели чинии в нея. Концептуално работата е базирана на българската легенда за вграждането на сянката на момата в градежа, само че тук тази метафора е прочетена доста буквално, като „ритуалното убийство на съпругата, целящо да укрепи вечно рушащия се градеж на мъжа ѝ, майстор-строител“. Няма защо да се опитваме да търсим и сложни прочити на сушилника за чинии, една класическа метафора за мястото на жената в обществото. Дали обаче буквалното илюстриране на един досаден стереотип е удовлетворяващо? Дали то ни дава нова гледна точка върху социалната роля на пола в съвременния свят? Дали имаме нужда от илюстриране въобще…

Другите автори в изложбата си поставят за цел да демонстрират в мащаб своите  амбиции в посоките, в които работят. Без големи изненади. Печелят тези, които остават максимално верни на себе си и на своята художествена практика. В този смисъл мога да оценя най-високо серията от рисунки на Калина Мавродиева „Презареждане на паметта“. Те са цялостни, завършени, отлично преценени като размер и композиция. В тях без излишни претенции са предадени фигури – спомени от концерт, усещания, подвластни на музиката, на ритъма и на емоцията. Но и дори без да знаем тази текстова подплата, това са едни много въздействащи и талантливи рисунки. Може би това е напълно достатъчно.

Весела Ножарова е изкуствовед, куратор и критик с дългогодишен професионален опит в сферата на съвременното изкуство. Завършила е специалност История на изкуството в Националната художествена академия в София. Реализирала е огромен брой кураторски проекти в България и извън страната; от 2015 г. е куратор на галерия Credo Bonum. През 2007 г. курира българското национално участие в 52-рото Венецианско биенале за съвременно изкуство, а през 2008 г. е асистент куратор на 11-то Архитектурно биенале във Венеция. Весела Ножарова е съосновател на кураторския колектив „Изкуство – дела и документи“. Автор е на книгата „Въведение в българското съвременно изкуство (1982– 2015)“.