Един поглед върху изложбите през последните месеци показва, че имаме налице някои от глобално актуалните теми, при това представени от много разнообразни автори. В Националната галерия се откри изложбата „Игли в купа сено“, организирана от Български фонд на жените, с куратор Светлана Куюмджиева, а в галерия Doza изложбата „Възможни тела“, организирана от фондация „Глас“, с куратор Весела Ножарова.
Напоследък често се говори и пише за това, че културните политики в лицето на институции и куратори преекспонират определени теми и сюжети в пространството и тези теми доминират и деформират арт сцената. Затова е интересно да вникнем в обратната страна на нещата – как се правят такива изложби.
Изложбата на БФЖ е резултат от конкурс с отворена покана, който предлага финансиране, а насока към търсената тема е „проблемът за репрезентацията на жените в света на изкуството и неравномерния им достъп до финансови ресурси“, посочен в поканата. С радост можем да отбележим, че в реалния живот повечето от участничките се радват на успешна кариера и добра видимост в света на изкуството. Изложбата е изправена пред трудната задача да се обединят произведения, които са резултат от индивидуални проекти. Това обаче ни дава по-вярна картина на темите, които вълнуват жените художнички в днешно време.
Някои от тях се обръщат към онези малки неща от живота на жените, които са незабележителни. Това са всички домашни занимания, които час по час закърпват бита, но не оставят следа, времето, което се топи ден след ден в грижата за дома или за близките, анонимният труд за фабриката, завода, системата.
Например Катя Димова използва като медия една традиционна домашна техника на ръчната бродерия, каквато много жени са правели у дома. Естествено, бродерията – абсурдно бавна и медитативна – става излишна, когато новият темп на живот изисква от всички да бъдат бързи и практични. По същество Катя Димова рисува с бродерия – тя изобразява билки и ги придружава с кратки бележки за промените в тялото на жената. Винаги в предмодерните времена жените са били посветени в лечителните познания за билките.
Моника Попова също използва текстила като изразно средство в своите пана. Неда Миланова пък извлича личностите на жени от характеристиките, направени в „Кадрова тетрадка, II-ра чета“. Макар гледани от височината на властовата фигура на старшата и макар и унизителни, описанията разкриват индивидуалностите на тези жени, от които се изисква да са еднакви, анонимни мравки строителки на социализма. Красимира Буцева пък се опитва да разбере дали е имало стачка на жените работнички и това ли всъщност изобразява картина на Георги Божилов-Слона.
Всички те се стремят да проявят тези домашни техники и подценявани ежедневни усилия, в които е потопено женското ежедневие.
1. Катя Димова, Achillea millefolium, 2023 (Снимка: Росина Пенчева)
2. Неда Миланова, Кадрова тетрадка, II чета, 2023 (Снимка: Росина Пенчева)
3. Красимира Буцева, Няма дим без огън, 2023 (Снимка: НХГ)
Част от специфично женските проблеми в изложбата са в трудността на това да бъдеш майка – майка, която трябва да бъде опора за децата си, и родител, който се бори за икономическото оцелявaне на семейството. Отсъствието на майката е темата в работата на Райна Тенева. Нейната майка заминава да работи в чужбина и там отдава своите грижи на чужди хора, за да може да подпомага семейство си. Фигурата на майката сякаш е най-забележима, когато отсъства. Така ме кара да мисля и фотографският проект на Никола Михов, посветен на последните месеци от живота на майка му, който бе показан в ReBonkers, в изложбата „Долината на смъртта“.
Боряна Росса и нейните две студентки – Зелика Шоги с афгански произход и Оксана Казмина от Украйна – разказват за трънливия път на емигрантството, за това да се откъснеш или да изгубиш връзка с рода, с мястото, с родителя. Това е тяхна лична съдба, която ги кара да се връщат към корените си и да подхранват емоционални връзки с близките чрез изкуството.
Във всички тези работи сякаш няма бунт, има по-скоро едно обръщане към личния свят на това какво е да бъдеш жена и как се справяш с реалностите на света днес.
Искра Благоева и Боряна Петкова със своя проект “SIS” се опитват едновременно да създадат и да отбележат женската солидарност. Те обединяват няколко жени посредством една абстрактна рисунка, която се образува от татуирана линия, преминаваща от тялото на една жена върху друга. Визуално красива и поетична работа, заредена с амазонски еротизъм, която сглобява едно динамично растящо тяло на женската сила и сестринство.
Това, което ме кара да си задавам повече въпроси, е дали всъщност като се фиксираме върху общността или социалната група, която е ощетена поради несправедливости, не се разсейваме и отдалечаваме от самата причина да се стигне до несправедливостта? И така ние оставаме на повърхността и се превръщаме в сектанти, защото несправедливостта има значение само ако е срещу конкретната група. Питам се какво остава неизказано в тази изложба и какво ние жените продължаваме да премълчаваме.
Друга изложба на актуална тема, продуцирана от фондация „Глас“ синхронно с прайда, се обръща към тялото. Неизчерпаема тема с множество възможни прочити и интерпретации. Това е и темата, от която на първо място започва образованието по изкуство, започва мярката за красиво и грозно, за обществено и частно, и самата експозиция на тялото в история на изкуството разказва много за промяната на възгледите. Така че как канализираме в изложба толкова много различни потенциалности на темата за тялото?
Към нас е подаден въвеждащ текст от Джудит Бътлър и поради това не можем да не мислим изложбата в светлината на изследванията на пола – или така мразените у нас gender studies. Oчевидно вървящият в момента конфликт произтича от напрежението между поддържането на обществената норма, която настоява върху традиционните роли на половете в обществото, и, от друга страна, индивидуалното усещане за пола и тялото. И двете страни пледират, че върху тях се извършва насилие – традиционалистите вярват, че толерантността всъщност е идеологическа индоктриниция, която цели да разруши нормалното, а куиър и гей хората считат налаганата от мнозинството норма за полова идентичност за насилие. Така че темата за тялото и за субективното усещане за тялото е всъщност добро начало да влезем в същността на проблема. Индивидуалното усещане на тялото е нещо, с което всеки един може да се идентифицира. Почти всеки от нас изпитва в един или друг момент от живота си несъответствие с представата за себе си. След като сме разпознали себе си (според Лакан – около шестия месец), се открива процеп за едно възможно раздвояване между образ и представа и за много индивиди тези две неща се развиват отделно.
В този смисъл в изложбата виждаме по-скоро едно тържествуване на телесното, радост от телесните форми и усещанията на тялото, когато се движи, когато е в природата, когато е младо и красиво (Любен Домозетски, Харита Асумани, Вероника Десова, Радина Ганчева). Работата на Искра Благоева и Боряна Петкова съвсем адекватно би се вписала в този телесен празник. Изложбата е разнообразна като автори и медии, референцията към Бътлър обаче оставя малко по-различни очаквания към общия ѝ тон. Това са добри работи сами по себе си, заедно с работата на София Грънчарова и Rassim, но в самите произведения не е заложен проблемът за другостта. Те не са натоварени с проблематиката на идентификациите, но може би и това не е целта на организаторите, а просто мое лично изискване. Произведенията, които отчасти компенсират очакванията ми, са онези, които отвеждат към по-различни асоциации за възприемане на телесното. Това са преди всичко фотографските колажи на Мартин Атанасов, живописта на Мич Брезунек и работата на Войн де Войн.
Снимки: Галя Йотова
1. Харита Асумани, 30 голи истини, 2023
2. Вероника Десова, Портрет на жена в черно, 2021; Eponymous Flow, 2021
3. Радина Ганчева, Децата са добре I-II, 2020
4. Мартин Атанасов, Бележки по „Проучване на Изрязаното“, 2023
5. Мич Брезунек, Антипортрет, 2023
6. Войн де Войн, Видеодокументация от „Позволете ни да ви забавляваме и да ви образоваме“, 2023
Съответствието на текст – образ е ключът, който много често ни позволява или пък ни пречи да възприемем изложбата. Текстът е понякога абсолютната необходимост изложбата да бъде разбрана, но може и да подвежда в съвсем различна плоскост на мислене от това, което виждаме. В определени случаи текстовият материал няма нищо общо с изложбата, той е сам за себе си и сам по себе си. Дали текстът е философски или просто написан да бъде много секси и лек, все едно. Изложбите все по-трудно догонват претенциите на текстовете си, а авторите на текстове все повече се еманципират от това, което визуалното им подава.
Друго събитие, което е важно да отбележим, е новият фестивал „Буна“ във Варна. За пръв път от много години Варна се заяви на сцената с мащабно арт събитие. И за тази цел организаторите решиха да поканят предимно участници от София, Пловдив и Велико Търново. Усилията на хората зад фестивала изглеждат като чаша вода в пустинята, тъй като Варна изгуби единствените галерии за съвременно изкуство Contemporary Space и малката галерия „Буларт“, фестивалът „Август в изкуството“ спря да съществува отдавна и през последните години изобщо не чуваме какво се случва в града. От дистанцията на София изглежда сякаш градската галерия, ReBonkers и две-три изцяло комерсиално ориентирани галерии са достатъчни, за да попълват потребностите на варненци от изложби. Не можем да не отбележим и присъствието на Кокимото, който е сред най-популярните и активни варненски художници.
Във Варна ни посрещат абсолютно фантастични сгради, оставени да се разпадат по кубински, усещаме натрапчивото присъствие на популярния патриотизъм отвсякъде – от магазин за гащи или някоя фасада на улицата, а половината сгради, независимо дали културен паметник или обикновен павилион, са окичени с табели и надписи от няколко различни епохи. Нещо, което беше обект на внимание за Лъчезар Бояджиев преди 20-ина години в София, но оттогава ако ултрадемократичният стил на улична реклама не изчезна, то поне спря да се разраства.
Снимки: Вера Млечевска
1. Александър Вълчев, Нова фасада за стара сграда, 2023
2. Изкуство – дела и документи, Интерактивната акция „Бистро Майстора“, 2023
Да изградиш среда и сцена в тази апатична атмосфера вероятно ще отнеме години напред. За мнозина от участниците основният мотив да се включат във фестивала беше солидарност към усилията на организаторите и те дадоха много от себе си. Бих отбелязала и няколко работи, чиито автори бяха взели предвид контекста на мястото. В изложбата на фондация „Вачева-Брезунек“ Тодор Рабаджийски показа автентично изображение на кораб, направено с батискаф на National Geographic, отпечатано върху метална плоскост. Изображението можеше да се види само при насочване на инфрачервена светлина. Тези останки от кораб са на първо място считани за изключително стари, може би сред най-старите останки от кораб в света, те са толкова надълбоко и толкова крехки, че са обречени да се разпаднат при докосване и могат да съществуват за нас само като образ. Те никога няма да бъдат материален артефакт, изложен в музей, този кораб ще бъде призрачно явление, оживяло под бледата светлина на прожектора в мрак на километри морска дълбочина. В същата изложба водната игра на Цветомира Борисова, която вместо да раздвижва рингове, разбърква едно „морско дъно“, покрито с малки цветни боклуци, ме кара да мисля за нашето обречено Черно море.
Намесата на София Димова на улицата под формата на улична рекламна табела има силата на лично изстрадано послание и действа неочаквано и трогателно за случайния минувач.
Беше интересно да проследим голготата на творческия процес между идеята и неговото осъществяване в работата на Александър Вълчев, който се зае с трудната задача да опакова една от прекрасните рушащи се сгради с кожух от кашони. Идеята бе видима в няколко негови рисунки, изложени в галерия „Аросита“, а реалният резултат бе видим върху една къща в квартал „Таляна“. Участието на „Изкуство – дела и документи“ също беше мотивирано от търсенето на контакт с местната среда, като направихме своеобразно бистро – „Майстора“, в което валутата беше рисунки.
1. Закари Логан, Серия Fantasy Flower, Pink Flame, 2023
2. Закари Логан, The Exchange No 2, Death Head и Mellon Bloom, 2021 (детайл)
3. Любен Домозетски, Сътворение, 2023
С надеждата фестивалът да стане фактор в артистичната сцена напускаме Варна, на която завидях за прекрасните и величествени кедри, които растат навсякъде в града и спасяват всеки панелен блок от неговия безутешен сив живот. Време е да последваме стъпките на Любен Домозетски и да отидем сред природата. Домозетски e сред най-продуктивните художници, представян в галерия Little Bird Place. Научните рисунки показват постоянство, тренирана ръка и фокус, но зад всичко това прозира и огромното внимание и любов към съществата или растенията, които изобразява. Той познава християнската иконография и научната илюстрация и ги владее доста добре. Неговите илюстрации на растения и животни са направени с внимание към всеки детайл, респект към достоверното, но също и най-обобщаващ образ на вида растение или животно, докато свободните му композиции са често много лични, фантазмени и еротични. Точно тук Любен Домозетски намира общ език със Закари Логан. Двамата автори споделят общ извор на вдъхновение – човешкото тяло в природата. Докато Домозетски изобразява себе си сред природата, Закари Логан вижда частите на тялото си в пълно срастване с флората.
Но дали в рисунките на Домозетски ще има сюжет или ще бъдат ясни образи на спесимен, те излъчват чистото удоволствие в погледа на автора от нещо красиво, открития, направени сред красивото, зеленото, ухаещо на хиляди аромати – природата, която ни зове.
Вера Млечевска е куратор и арт критик. Завършила е Националната художествена академия в София и университета по изкуства и дизайн „Констафак” в Стокхолм. Куратор е на много групови и самостоятелни изложби, сред които е и българското участие във Венецианското биенале през 2019 г. – проектът „Как живеем“ с автори Рада Букова и Лазар Лютаков. Съосновател и член на „Изкуство – дела и документи“, където разработва образователни и интердисциплинарни културни проекти.