Kintsugi. Справяне с травмата в лятото на 2023, София

В този месец на летни бури ще се занимая с три изложби, които се опитват през изкуството да се справят с травмата, като я осмислят и преработят.

Първата от тях е, струва ми се, един от най-важните проекти за годината в държавна институция – изложбата „Игли в купа сено“, организирана от Фонда за артистични проекти на жени на Български фонд на жените в Националната галерия, с участието на Боряна Петкова и Искра Благоева, Боряна Росса, Зелика Шога, Катя Димова, Красимира Буцева, Моника Попова, Наталия Йорданова, Неда Миланова, Оксана Казмина, Райна Тенева, София Грънчарова, nada ree и курирана от Светлана Куюмджиева.

Изложбата е особено актуална и необходима за българската сцена в момент, в който, въпреки опита на държавните институции да включват в проектите си жени художнички, това сякаш се случва спорадично и не се интегрира трайно в практиката им.

И така, какъв е залогът на „Игли в купа сено“? Селекцията на включените произведения се случва през отворена покана под надслов „Извънредно положение“. В резултат на повече от 200 кандидатури (по официална информация) тя цели – наред с това да изведе на повърхността актуални за съвременните жени казуси и ситуации, давайки им поле за изява, – „разобличаването на стереотипите за ролята и мястото на жената в обществото“. Още преди да сме гледали изложбата, очакваме в нея да четем разнообразие от проблематики и теми, да видим репрезентирани различни групи жени и творби, които да предизвикат диалог в множество направления.

Предполагам естествена посока е темата за майчинството и грижата, засегната в творбите на Зелика Зохра Шога, Моника Попова, Райна Тенева и други.

В съзнанието ми като особено нюансирана се обособява работата на Райна Тенева – “Mahlzeit I”, “Mahlzeit II”, Mahlzeit III”. В нея художничката представя колекция от картички и писма на майка си, в които доволни клиенти в сферата на хотелиерството изразяват своята благодарност към добре свършената работа. В двуканална видеоинсталация художничката и майка ѝ сгъват кърпи в разнообразни форми. Творбата е донякъде автобиографична (разбираме в писмо от Райна Тенева към майка ѝ, в което тя разказва спомени за такава споделена дейност), но и изнася на преден план едно от основните конвенционално възприемани женски качества – практиката на грижа, изведено от обикновения контекст (полагане на грижа за семейство) и неговото професионализиране, получаването на финансова независимост и в някакъв смисъл еманципиране през оръдията на традиционно женските занаяти.

Донякъде изненадващ е дисбалансът в изложбата в полза на произведения на Моника Попова, която участва през серия от широкоформатни творби в смесена техника, разположени в почти всяка една зала. Това ми се струва проблематично, тъй като нарушава теоретичната равнопоставеност на художниците в групови изложби, както и поради факта, че в определени ситуации тя интерферира с възможността да бъде обозряно пълноценно някое друго произведение, какъвто е случаят с видеоработата на Красимира Буцева, ситуирана в малко обособено помещение. Още повече, при заявката за наличие на различни полемики и пътища пред жените за тяхното бъдеще, толкова сатурираното присъствие на мащабни визуално еднотипни работи на тема майчинство, струва ми се, връща диалога към изходната му позиция.

Занимаващи се с историчността са работите на Красимира Буцева, Наталия Йорданова, Неда Миланова.

Третирането на тази тема е важно, доколкото осмислянето на паметта и миналото е винаги необходимо условие за адекватно пристъпване към бъдещето. Припомнянията за едни времена другаде ни служат за добра отправна точка за тълкуване на настоящето. Те са ключови и заради четенето на процесите на дискриминация към жени (включително и от жени – тема, която рядко се засяга, може би заради нейната неудобност, а би трябвало). Виждаме го в творбата на Неда Миланова „Кадрова тетрадка, II-ра чета“, разглеждаща живота на четничките през месец юли 1949 г., които биват оценявани от своята ръководителка, често по особено субективен начин, извеждайки някаква зависимост между трудовия капацитет и афинитета към гримиране, например, и т.н. Работата се опитва да възпроизведе техните личности през избрани от художничката атрибути (медальони, часовници, медали), като възвърне състоянието им на цялост, извън репресията на това какво е толерирано или не в обществения режим, в който са живели. Тя обръща внимание на константното състояние на оценъчност на женските тела и мисли, което, впрочем, продължава и до днес.

Исторически събития представя и Красимира Буцева („няма дим без огън“), която се опитва да проследи контекста на картина на Георги Божилов-Слона, обрисуваща женската стачка на тютюноработничките в Пловдив през 1953 година. По пътя Красимира се сблъсква с множество трудности и установява, че даването на гласност на ситуация, в която жени работнички са системно репресирани, е било също толкова репресиращо. Разследвайки тази история, тя по своеобразен начин им отдава заслужената справедливост, макар и години по-късно.

Снимки 1, 2, 4: Росина Пенчева
1. Райна Тенева, Mahlzeit, 2023, пощенски картички
2. Неда Миланова, Кадрова тетрадка, II чета, 2023
3. Красимира Буцева, Няма дим без огън, 2023 (снимка: НХГ)
4. Наталия Йорданова, Спекулативен Салон 1.0, 2023

Особено важни са и работите на Боряна Росса, Оксана Казмина и Зелика Зохра Шога, които се занимават със съдбата на жените, също пострадали от различни политически режими.

С жените в историята на изкуството и реконтекстуализирането на тяхната практика през съвременната технология се занимава Наталия Йорданова, в духа на актуалния дискурс между технология и феминизъм.

Малко работи в изложбата проблематизират гражданските права и политическите свободи на жените (които не са свързани със ситуация на война).

Такъв е опитът на София Грънчарова да засегне темата за домашното насилие през серия от стопкадри от онлайн видеа за прически, в които ръце държат косата на жени. „Крехък смях“ трябва да предизвиква в зрителя асоциации със ситуации на домашно насилие – плитка ли правят тези ръце или насилват жена? Предвид факта, че изложбата се развива в момент на всеобща социална криза, в която правата на жените биват (наново) ограничавани в много посоки, нуждата от такъв тип работи е всъщност по-остра, отколкото си даваме сметка.

Може би най-отчетливата творба, в която жената на настоящето (най-накрая) поема контрол над тялото си, е “SIS” на Боряна Петкова и Искра Благоева. Тя представлява серия от кадри, в които жени, татуирали линии по телата си, „сглобяват“ в конфигурации от длани, лакти и кожа, непрекъсната линия. Така, тази линия на свързаност надмогва границите на индивидуалното тяло и създава общност. Работата разкрива един „невидим капитал“ – женското приятелство е в основата на много от съвременните ни механизми за справяне с травми. Работата е и такава, в която (почти) всяка една жена би се припознала, мислейки за своите приятелки, а и за други жени, които в рамките на житейския ѝ път са ѝ повлияли – а възможността на зрителя да се припознае в творбата, да я мисли като своя, е ценно свойство. Още повече, и до този момент женското тяло като че ли още е някаква мистификация, въпреки всички вълни на феминизма и опити за неговото осмисляне. Визуализирано предимно през мъжкия поглед, то е мистерия често и за самите жени, и именно затова е от ключово значение акумулирането на творби на тази тема. Не на последно място, работата разширява периметъра на свобода и власт на жената над тялото си и дава на изложбата така необходимото чувство за сила, която, вярвам, жените знаем, че имаме – възможност да дишаме свободно.

Снимки: Росина Пенчева
София Грънчарова, Крехък смях, 2023
Боряна Петкова & Искра Благоева, SIS, 2021

Творбите в изложбата се отличават с особена изящност и завършеност, задълбоченост и интроспективност. Сравнително ясно обаче се очертават фигурите на жената жертва, жената майка и на жената, която полага грижа – разбираемо предвид темата на проекта и реалните проблеми пред съвременните жени. Но все пак, в контекста на изложба, създадена именно с цел репрезентация на жени и тяхното „овластяване“, донякъде е осезаем недостигът на плурализъм – като произведения на куиър/lgbtq+ теми или такива, свързани със сексуалната осъзнатост, образование и любопитство на жените, професионалното им развитие, свободата и правата над тялото им, наскоро поставени под заплаха в някои държави… жената, която активно поема контрол над собствения си път. Ако погледнем назад във времето през други женски акции, като проектите на група „8-ми март“ или пърформансите на Мариела Гемишева, например, ще видим, че именно техният заявяващ се и заявителен характер ни вдъхновяват.

Без съмнение, при наличието на повече пространство, в което да се разгърнат предложенията на останалите кандидатури от отворената покана, щяхме да получим един още по-широк и задълбочен прочит върху женските теми и в този смисъл е вълнуващо да се види бъдещето на този проект.

_

В рамките на един ден, 27 юни, в Гьоте-институт и галерия КО-ОП се откриха две изложби, които работят с травмата, макар и подхождайки към нея по различен начин.

Изложбата на Красимира Буцева “The Shimmer of a Possibility” с куратор Васил Владимиров в галерия КО-ОП се случва във време, когато self-care (или грижата за себе си) е огромен тренд в социалните мрежи, литература, съвременна култура. Тя е дотам застъпена, че вече е проблематична (понякога пропагандирайки нездравословни практики или дори неморално поведение) и включително е използвана и като критика към работната етика на поколението Z. Затова реализирането на такава изложба от млад автор крие своите предизвикателства. Работата на Красимира обаче съвсем не пропада в капана на клишетата, а е задълбочен и личен прочит на една нужда и нейното задоволяване.

Имах късмета да преживея изложбата сама – в галерийното пространство нямаше никой друг. Тя предполага интровертно разглеждане и усамотяване с нея, от една страна, поради деликатността на творбите, но най-вече поради изненадващо стимулиращия ѝ характер.

Спирам се на видео работа с текст, в коятo художничката разсъждава над въпроси, свързани с грижата.

last spring, i wondered with
somebody about the places in the body in which we feel the
feelings

it is not the same place.
everyone has their own

Красимира продължава с примери за своите места на усещане на чувства и на тези на неин близък човек. Инстинктивно започвам да си мисля за конвенциите за това къде емоциите се намират в нашите тела, до голяма степен формирани от книгите, които сме прочели, а после и за себе си. Наум си отговарям на въпроса от видеото – на върха на пръстите (еуфория) или в гърлото (паника). Продължавам да разсъждавам върху усещания и съответните им принадлежащи части и започвам да намирам патологии – защо тъгата се намира точно там, например, и така нататък. Текстовете се сменят с природни кадри и фрагментирани видеа на тялото на самата художничка.

Следващото видео е loop на кадри, снимани със смартфон, в които художничката показва наранявания на кожата си, върху които нанася прозрачно лекарство. Опитвам се да си обясня защо съм привлечена от този акт на травма и лекуване. Дали е обвързано с чувството за удовлетворение и спокойствие, предизвикани от силата на тялото да се регенерира с помощта на средствата на външния свят? Откривам в работата женска чувствителност заради особеното внимание и поглед към тялото през деликатните движения на ръцете и се свързвам с нея. Спомням си за процеса по изграждане на представата ми за тяло и какво ще представлява човешкият живот в ситуации, в които като дете съм наблюдавала наранената си кожа бавно, но сигурно да се възстановява, преминавайки през голяма част от цветовете, които намирах в природата – синьо, лилаво, жълто.

В една от залите е разположена широкоформатна фотография на скулптура на кърмеща майка, протоформата на грижа.

Красимира Буцева, Разпознаване на пейзажа чрез моята практика, 2023

В помещението на екран наблюдаваме серия от фотографии на природни пейзажи или фрагменти от снимки с неизяснен сюжет или форма. Обединяващото ги обаче, е тяхната принадлежност на реалията на спомена или съня. Снимките изглеждат като пострадали от филтъра на времето, предизвиквайки асоциации към миналото на всеки един от нас. Заради своята неопределеност всеки би могъл да ги изпълни със собствените си спомени. Впоследствие при разглеждането на снимките от изложбата, си да дадох сметка, че си спомням работата по друг начин, вярвам, отчасти заради звуковата среда, вървяща като фон. Тук, като че ли творбите работят основно през своята заедност, създавайки усещане, добавяйки към виталността една на друга.

Изложбата е придружена от публикация на трима художници – Джудит Хаман,

Луана Лоич и Красимира Буцева, в чиито текстове те припомнят моменти на грижа и своите разсъждения по въпроса. Те добавят интегрален елемент от понятието за това действие и спойката на всяко успешно такова – любов.

С достатъчно свободно пространство, което да бъде изпълнено от разсъжденията на наблюдаващия, който да натовари творбите със свой собствен смисъл, “The Shimmer of a Possibility” предразполага публиката към себеанализ. Творбите в нея нямат очевидно заявителен характер, а подканват към блуждаене, спомени и личностни въпроси. Тя създава усещане, действа през своята аура, връщайки се към една от изначалните, но позабравени функции на изкуството – да въздейства емоционално.

_

Изложбата “NATURE MORTE” на Никола Стоянов с куратор Христо Калоянов в Гьоте-институт се занимава с мини „Марица-Изток“ и нейната геотравматика.

Площта на мини Mарица е огромна и през фрагменти от нейната територия творбите се опитват да пресъздадат генералното усещане за тяхната цялост. В пространството на галерията са разположени видеоинсталации, фотографии и триизмерен принт на извадка от релефа на мините на фона на звукова среда. Видеата са създадени с помощта на публични бази данни – сателитни данни и изображения. Те представят трансформацията на мините през годините, различните процеси, които оставят влияние върху тяхното единство – природни цикли, термални вълни, слънчева светлина, бури, човешка намеса. Видеата проблематизират обективизирането на тези данни, използвайки т.нар. оперативно изображение (изображение, което не репрезентира обект, а го измерва като част от операция), виждайки земята като ресурс, който да бъде експлоатиран по възможно най-ефективен начин.

Успоредно с това, в изложбата наблюдаваме фотографии без присъствието на човешкото тяло или машина, които обрисуват спокойна и празна среда и връщат вниманието към природното начало на тази територия.

Снимки: Боян Христов

Спускайки се в мините, обхождайки техните параметри, художникът и кураторът се опитват да ги обозрат. По някакъв начин изложбата е колкото за самите мини, толкова и за процеса на тяхното осмисляне през личния опит на участниците в нея. Двамата наблюдават необятните площи, спорадично срещайки човек и машина, но в повечето време се сблъскват с празнота и природа. Природата и културата на пръв поглед съжителстват отделени, игнорирайки присъствието една на друга, но това е илюзорно – мините са повлияли трайно върху живота на местното население. Те са и обект от национален интерес, който размива своята обществена травматичност чрез администрация, ограничаване на контрол и въоръжена охрана, която проектът разглежда в близост. Произведенията създават усещането за земята като жив организъм, експлоатиран и наситен с травми и полемики – екологични, политически и икономически. Пластовете ѝ понасят следите на машините, употребяващи земята, на работниците, наситили я със собствените си животи; достигането до различните страти е като разкриването на нови слоеве епидермис на земята-тяло.

Макар процесът по проучване за този проект да е изключително детайлен (информацията от него можем да прочетем в изданието към изложбата), резултатът от “NATURE MORTE” е по-скоро интровертно и афектно пресъздаване на това място на пресечни точки на природа и политически интерес. Съзерцаваме директния физически резултат от дейностите по изкопи (пострадала природа или земния масив, от който е отнето), но и човешкия поглед към тази дейност през оперативното изображение. Наслагвайки тези две плоскости, зрителят трябва сам да създаде в главата (или стомаха, зависи къде чувстваме емоции) усещането си за мини „Марица-Изток“.

_

Разгледаните изложби се отличават със собствена поетика на травмата и подходи към нейното изживяване. Обединяващо ги обаче е проследяването на траекторията на личната история в създаването на сюжет. Те ни показват, че успешно можем да дисектираме и анализираме социални, политически и общовалидни теми през призмата на интимното и болезненото, без да се страхуваме от сянката си, превръщайки ги в изкуство, и в крайна сметка, да се чувстваме не толкова сами.

 

Бояна Джикова е куратор, съосновател на галериите ПОСТА и ПУНТА. Завършва право в Софийския университет и изкуствознание в Националната художествена академия. През 2018 г. участва в Академията за културен мениджмънт в Гьоте-институт и в кураторското училище на Swimming pool. В периода 2020-2021 г. работи като галерист в галерия +359, а през 2021-2022 г. – в галерия ONE+, София.