* Заглавие на текст на Мишел Фуко от 1972 г., част от дискусията му с Жак Дерида за лудостта. Публикуван на български в антологията „Лудостта” на ИК „Критика и хуманизъм”, София 1996, превод и редакция Антоанета Колева и Жана Дамянова.

Тялото през юни. В прекалеността на дъждовете, жегата, протеста, бунта. В умората на свършващия сезон. В прохладата на галерията, с другите тела. В жегата на желанието, в движението към винаги-липсващия-друг.

И докато две големи годишнини доминират над галерийния пейзаж в София – обяснимо!: 100 години Генко Генков и 90 – Светлин Русев (при все по-оглушително недоизричане на всичко за последния), няколко групови проекта тихо заявяват, дефинират, шестват, бунтуват се, играят. И отново обяснимо – както и да пренатегнем теориите, дискурсите, интелектуалния културизъм на концепциите и реализациите на дръзналото да се самоназове съвременно изкуство, остава тялото. Тялото, което желае и се бунтува за правото си на желание. В самотата на своите шепоти и викове, разчленено от концепции, затворено в теории, забранено откъм предизвикващия тревога ерос, насилено от условности, норми и традиции. Тялото, ако властта непрекъснато преминава през него, е в правото си на перманентен бунт срещу нея.

„Игли в купа сено“ е проект на Българския фонд на жените и Националната галерия с куратор Светлана Куюмджиева. 13 художнички (настоявам на „художнички“, а не „жени художници“) проблематизират и без това парадоксалния и отворен концепт „съвременно изкуство“ с отвъдвремевия проблем за женското тяло като поле на конфликти, ограничения, тревоги, травми, битки, огорчения, доминации.

Изразните средства на авторките варират от рисунки с акрил, през маслена живопис, бродерии, ръчно изработена книга, текстил, пощенски картички, инсталации с гипсови отливки на части от тела, с алуминиеви канчета, дигитален печат върху стъкло, мултимедии, филми и др. Проектът не се бои от понятието феминизъм, нито от преповтарянето на вече век и половина отстояваните права на жените, от – уви! – припомнянето на пътя и жертвите на така нареченото равенство между половете. Представя алтернативна история на жената, традиционно незабелязвана от и неприсъстваща в историята на мъжете, на войните, на победите, на дипломацията. Често на ръба на клишето, творбите работят внушително и въздействащо тъкмо с  това, че отново и отново поставят пред нас проблеми, които илюзиите ни за цивилизованост непрекъснато изтласкват.

Женското тяло присъства в изложбата чрез триумфиращия протест и миграции („Наши/чужди“, Боряна Росса); като домакиня-съпруга-майка-баба-преподавателка, чието ежедневие е война, най-вече с времето, което не стига да направиш всичко, което се очаква от теб (серия от 5 картини „Жената воин“, Моника Попова); жертва на който и да било буквален и символичен талибанизъм („Биби Амир“, Зелика Зохра Шога); женското колективно тяло на бомбардираната и съсипана от войната Украйна („Всички сме тук, за да гнием“, Оксана Кузмина); битова магьосница, която цери с билки, корени и семена (Daucus Carota, Achillea Millefolium, Катя Димова), „четничка“ от бригадирското движение („Кадрова тетрадка“, Неда Миланова)…

Снимки: Росина Пенчева
1. Катя Димова, Achillea millefolium, 2023
2. Боряна Росса, Наши / Чужди, 2023

Радикален е отказът на авторките и кураторката от каквато и да било еротизация на женското тяло, както и превръщането му в символ и понятие, в отново повторен вик за идентичност, автономност, равнопоставеност. В друг контекст изложбата би звучала леко демоде, без това да отнема от художествените качества на която и да било от творбите. Голямата дързост на жените във и зад проекта е тъкмо в повторението на всичко, което с десетилетия не случва у нас. Не само у нас.

Сходен е и подходът на организаторите, кураторите и авторите в изложбата „Възможни тела“ в столичната галерия Doza. Войн де Войн, Вероника Десова, Йоана Петкова, Любен Домозетски, Мартин Атанасов, Мич Брезунек, Радина Ганчева, RASSIM, София Грънчарова, София Димова и Харита Асумани изследват начините на социалното и интимно заявяване на тялото на ЛГБТ-човека. С далеч по-високо ниво на еротизация, напълно очаквана за общността, репрезентирана от изложбата. Но отново тялото работи в социален, дори политически режим. Независимо дали бива дефрагментирано и сглобено наново (Бележки по „Проучване на изрязаното“, Мартин Атанасов); мултиплицирано („30 голи истини“, Харита Асумани); травестиращо и образоващо („Позволете ни да ви забавляваме и да ви образоваме“, Войн де Войн); страдащо („Св. Себастиян“, RASSIM@), арогантно красиво и младо („Децата са добре“, Радина Ганчева)… Мич Брезунек представя респектиращ като реализация и идея „Антипортрет“, изцяло в подхода на сюрреализма към женското тяло – често сведено до хипертрофирали преформатирани гениталии и гърди, често без лице или въобще глава, мислено като обект на пожелаване и вдъхновение за твореца-мъж. Брезунек представя вплетено в себе си мъжко тяло в инициационно червено, сведено до изтъняващ към главата торс, почти неотличим от пенис, крак, задни части и малки тестиси с лице на тях.

Снимки: Галя Йотова
1. RASSIM, ТИЦИАН. Свети Себастиян, 2017 (вляво) и Любен Домозетски, Цъфтеж III, 2021; Адам в райската градина, 2022-2023; Адам в рая (нощта на еднорога), 2022-2023 (вдясно)
2. Мартин Атанасов, Бележки по „Проучване на Изрязаното“, 2023 (вляво) и Мич Брезунек, Антипортрет, 2023 (вдясно)
3. Харита Асумани, 30 голи истини, 2023 (детайл)
4. Войн де Войн, Видеодокументация от „Позволете ни да ви забавляваме и да ви образоваме“, 2023

С не по-малко ниво на ирония и самоирония подхожда и Любен Домозетски („Адам в райската градина“, „Адам в рая“, „Цъфтеж III“), но това, което обединява представеното в изложбата и особено в картините на Брезунек и Домозетски добре може да бъде обобщено от написаното от Джорджо Агамбен относно същността на творческия акт: „Дельоз дефинира творческия акт като „акт на съпротива“. Съпротива срещу смъртта, преди всичко, но също така и съпротива срещу парадигмата на информацията, чрез която се упражнява властта в „обществата на контрола“, (…) да се съпротивляваш означава неизменно да освобождаваш една потенциалност за живот, която е била поставена в затвор или накърнена.“^[1] Съпротива срещу собствената си мощ, ако щете…

Като че ли точно такава откриваме и в изложбата Secret Nature на Любен Домозетски и канадския художник Закари Логан в столичната галерия Little Bird Place. Човешкото тяло е неотличимо от другите тела в природата, от растенията, от животните. Не венец на природата, а само част от венеца. Дал фрагменти от себе си на цветята, дал фрагменти от себе си за насекомите, принципно едно и също – природа, която желае, която се люби, която се наслаждава от себе си и от себеподобните. Полиморфно перверзна природа, триумфираща в творбите на Домозетски и Логан с дискретен фетишизъм, асимилираща кодове като белия чорап и бельото, свеждаща човека до едно от многото цветя, благословено от света Богородица на цветята.

1. Закари Логан, Adam Bowing Before God, After Bosch, 2012 (галерия Little Bird Place)
2. Любен Домозетски, Secret Nature, 2023 (галерия Little Bird Place)
3. Иван Тодоров, Живот извън картината (Галерия УниКредит Студио)

И един дипломен проект, продължил съществуването си в изложба в галерия Уникредит Студио: „Живот извън картината“ на Иван Тодоров. Мрачен триптих, проблематизиращ както онтологическите основания на изкуството, така и на човешкото тяло като обект на изкуството и като наша същност. Човешкото тяло, не мъжкото, не женското, въпреки подвеждащия момент в изобразяването на централната фигура в триптиха – обикновено свързваме силата и устремеността с мъжкото начало, но авторът се опитва – и успява! – да изчисти всяка половост с наградената в творбата си идея за воля за съществуване и движение. Фигурата върви фронтално срещу зрителя и сякаш е на път да излезе от плоскостта на картината. В случая съществуването предхожда същността, то е чиста енергия, импулс да излезеш от утробния мрак, от изначалния хаос, предхождащ раждането ти – изборите, определенията и определянията предстоят, важно е, че са направени първите крачки на живота извън, първите крачки към свободата. При първото представяне на проекта върху триптиха се прожектира холограма с тяло, което надгражда движения върху картината – още едно излизане от конвенциите на занаята, който Иван Тодоров очевидно много добре владее. Но и още едно влизане, и то надълбоко, в перформативната^[2] страна на творбата си, което вече показва, че занаятът е придобил ранг на (съвременно) изкуство. Самата изложба с триптиха на Иван Тодоров е съпроводена с кратък документален филм, в който може да бъде видяна холограмата.

Така заявени търсенията на Иван Тодоров, с напълно оправдан романтически подход в заявяването на идеи, са повод да следим развитието на кариерата му, още повече че юни прелива в юли, телата ни са все по-близо до огъня, хартията – все по-уязвима, сетивата ни – все по-преситени, а другият – все така липсващ.

Николай Колев е изпълнителен продуцент на предаването „Култура.бг“ на БНТ, в което е работил и като редактор и водещ. Бил е сценарист, редактор, водещ и продуцент на предаването „Библиотеката“. Преподавал е за кратко естетика в Софийския университет и философия в Лесотехническия университет, а от 1998 г. до днес преподава предмети, свързани с култура, пол и кино в НБУ.

[1] Джорджо Агамбен, „Що е творчески акт?”, ИК „Критика и хуманизъм”, София 2021 г., превод Валентин Калинов.

[2] За избора на понятието „перформативност“, а не „пърформативност“ – виж Боян Манчев, „Краят на съвременното изкуство?“, Метеор 2023, стр. 88.