В един от изоставените от години магазини в подлеза на Орлов мост минувачите са привлечени от ефектна агитационна реклама на фирма, организираща протести. Всъщност това е най-новата работа на художничката Венета Андрова Pro-Protest. Във видеото с ярки цветове и кратка дължина, съобразена със способностите за концентрация на съвременния човек, се пропагандира създадена през 1989 г. компания, чиято цел е продуцирането на ефективни протести. Мястото за „рекламата“ е възможно най-подходящото – именно от символичния за града Орлов мост тръгват някои от най-големите протестни шествия в София. Иначе представянето е част от проекта на Института за съвременно изкуство-София Unexpected Care с куратор Васил Владимиров. В него в три последователни сесии беше показана избрана международна селекция от 9 произведения.

Видеото на Венета Андрова е една от най-силните работи, появявали се у нас през последните месеци. Може би след проекта на Красимира Буцева, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ от края на 2022 г., който по разтърсващ визуален начин се занимаваше с репресиите по време на комунистическия режим, това е произведението, което най-силно е привлякло вниманието ми. Ако в него авторите изследват травмата и най-вече налаганото от обществото, но и самоналаганото мълчание за зловещите тайни на миналото, Андрова се отправя на поход срещу днешното задкулисие и механизмите, които управляват живота ни. Нейната история, разбира се, е напълно измислена, но манипулирането на обществената „спонтанност“, подмяната на гласовете и платената активност са обичайна практика. Без сложни анализи и детективски прийоми художничката бърка директно в раната на проблема, който впрочем също не е толкова сложен, но за сметка на това е очевиден от години. Творбата е и коментар или провокация към търпението на масата, която знае, но приема да мълчи.

Едновременно с пускането на филма в социалните мрежи се появи рекламна страница на фирмата Pro-Protest със собствено лого, която активно започна да бълва съдържание, поемайки например отговорността за организирането на протеста на политическа партия „Възраждане“ на 21 май т.г. и заливането на сградата на Европейската комисия с червена боя. Авторката прави това, което обикновено е приоритет на троловете – използва реалната ситуация за създаване на невярно съдържание, което устройва трети лица. През последните години се появиха множество доказателства за съществуването на такава практика, например при акциите на „жълтите жилетки“ във Франция, които се превръщат във водещи в руските акаунти с цел дискредитиране на западната демокрация. От началото на войната руските тайни служби работят за създаване на антиукраински настроения чрез организиране на протести или проникване в налични такива в големите европейски градове. У нас протестният туризъм процъфтява от десетилетия. Венета Андрова като че ли търси по-различен ключ за решаване на проблема – създаване на фалшива платформа за обезоръжаване и изобличаване съществуването на подобни механизми на действие в нашето общество.

Венета Андрова, Pro-Protest, в рамките на проекта Unexpected Care на Института за съвременно изкуство-София

Още една работа от същата селекция показва силна позиция – „Повтаряй след мен“ на украинската Open Group. В това видео участници са жители на Украйна, преместени временно от родните си места в лагери край Лвов. Те имитират различните звуци на войната (падане на бомби, свистене на куршуми) и приканват зрителите да ги повтарят след тях в своеобразно морбидно караоке. И тази, както и творбата на Венета Андрова, повдигат огромни въпроси от обществено-политическия и човешкия спектър, въпроси за разбирането, отстояването и съпричастието. Така се превръщат в мощни инструменти в битката срещу политическите манипулации.

Градът като пресечна точка на всички исторически и моментни напрежения отдавна е в центъра на интереса на съвременните художници. Проектът в подлеза също е един от опитите да се заличи разликата между слоевете на обществото или поне да се прекрачи границата. Художниците подават ръка към публиката и търсят начини да ангажират интереса ѝ. Този подход е и в основата на проекта СТРУКТУРА ОТВОРЕНИ ПРОЗОРЦИ, който кани чужди художници да създават произведения за витрините на галерията, свързани със заобикалящата среда. Те са предназначени за гледане отвън, през прозореца, и се доближават до идеята за публично изкуство. Така, от една страна, автори от чужбина се запознават с живота на града (в момента е показан проектът на Алисън Дарби Bouquinerie), а от друга – обикновените минувачи са предизвикани да реагират на обстоятелства, просто изпречили се на пътя им. В голяма степен такава е и функцията на пространството-витрина Posta, където може да се види част от проекта на Калина Димитрова съвместно с поета Александър Габровски. Другата част е разположена в галерия Пунта, която също завзема стар бижутерски магазин, запазвайки белезите му, като че ли в желание да мимикрира в градската среда, без да заличава предишните следи.

Един от авторите, които в най-голяма степен се занимават с града като средоточие на политики, архитектурни решения, визуални интервенции и технологии, е Лъчезар Бояджиев. Неговите професионални интереси в тази посока датират от 2003-2007 г., когато се провеждаше няколкогодишният „Визуален семинар“; по-късно през 2017 г. преляха в градски разходки, които имаха за цел да засекат и отбележат десетките пластове натрупвания, които могат да работят на различни нива в зависимост от прочита. Бояджиев обаче се занимава с градската среда по цял свят, изследвайки я в по-абстрактни граници и създавайки утопични проекти с високия поглед не толкова на обитател, колкото на планетарен изследовател на проблемите. На тези наблюдения и фантасмагории е посветена изложбата му „Градско бленуване“ в галерията на ИСИ-София.

1: Алисън Дарби, Bouquinerie, в рамките на проекта СТРУКТУРА ОТВОРЕНИ ПРОЗОРЦИ
2. Изглед от изложбата на Лъчезар Бояджиев „Градско бленуване“ в галерията на ИСИ-София
3. Изглед от изложбата „Отвъд всякакъв разум. В огледалото на сюрреалистичните времена“ в галерия Структура

Българското изкуство нерядко е проявявало чувствителност към неспирно променящите си предизвикателства на деня. Това може да се види в произведенията, подбрани от германския куратор Грегор Янсен за изложбата „Отвъд всякакъв разум. В огледалото на сюрреалистичните времена“ в галерия Структура. Неговата разходка във времето (от началото на 80-те години на ХХ-ти век до днес) подбира коментари по различни наболели теми: социалистическо минало, демократична промяна, манталитет и народопсихология, носталгия, корупция, миграция, чалга, нови технологии, екология и други. Преплитането на поколения, времена и теми изгражда интересен и дълбок облик на българското изкуство, ангажирано с актуалните проблеми на времето. През 2015 г. много от опитите в тази посока бяха събрани в изложбата и книгата „Изкуство за промяна“. В тях бяха представени дълбоките изменения в обществото през погледа на художниците. Още в съвсем ранните години от развитието на съвременното българско изкуство се създаваха мощни като послание и мащаб инсталации, които реално бяха част от драматичните промени на времето. Наскоро в Националната галерия бе представен каталогът на група „Ръб“, който също показва един недостижим размах на въображението и амбицията за промяна при това в много трудни и негостоприемни за изкуството времена. Днес картината е различна. Възможностите са повече, но във всекидневния поток от изложби трудно откриваме запомнящи се визуални и социални намеси. Всичко е някак дребно, разпокъсано и лесно. Бързо се откриват десетки изложби и също така бързо се закриват. Аламинутите владеят пространството в устрема си да отчетат субсидия или просто да се „пришият“ към модната среда на съвременното изкуство. Арт бълбукането продължава вече доста време, но като че ли не носи нещо повече от мимолетна слава за създателите си. В този смисъл може би изложбата „Творческо безсилие“ на Димитър Шопов, Алина Папазова, Александра Ласкова и Вълко Чобанов в галерията на Гьоте-институт България не е толкова лична изповед, колкото критика на случващото се наоколо? Както винаги, отвъд полето на очакваното (и на собствените ми разсъждения) ни препраща Правдолюб Иванов с проекта си „Не знам за какво говорите“ в галерия „Сариева“, Пловдив. Той целенасочено се вторачва в творбите сами за себе си, в материала и личните си мисли, като спасителен пояс в океана от ужасяващи случки и ситуации. Иванов се противопоставя на четеното на визуалното и отстоява самостоятелността и самодостатъчността на образа.

Ако се върнем към свръхпродукцията и към липсата на големи, запомнящи се творби, сигурно можем да потърсим една от причините в напълно скъсаната връзка между съвременното изкуство и по-голямата част от музеите в страната. Това не е само институционален, но и поколенчески, и професионален разкол, който отваря огромна пропаст и пречи на надграждането. Проблемът съществува от десетилетия, но активно ми го припомни една експозиция в залата на СБХ на ул. „Шипка“ 6, където художествените галерии в Казанлък, Стара Загора, Сливен и Пловдив се събират в обща изложба „Галерии, колекции, творби“ и където най-новата показана работа е от 1986 година… И тук абсолютно не става дума за липса на възможности за колекциониране на по-съвременни произведения. Това е драстично разминаване в манталитета, което неминуемо пречи и на извеждането на изкуството на по-сериозно ниво. Пътуването ще е дълго и след толкова много години изглежда леко безнадеждно.

1: Изглед от изложбата „Творческо безсилие“ в галерията на Гьоте-институт, снимка: Боян Христов
2: Каталог на група „Ръб“
3: Правдолюб Иванов, „Не знам за какво говорите“ в галерия Сариева
4: Ралица Игнатова, част от изложбата „Пътен хербарий“ в СБХ

По друг начин възприема пътуването Ралица Игнатова, която 23 години непрекъснато се движи, отивайки на работа, между София и Благоевград. И както ми каза преди откриването на изложбата си „Пътен хербарий“ на „Шипка“ 6: „Не харесвам нито единия град, нито другия, но пътят е друго. Там се случват неща“. Ралица е от онези пропускани художници (защото самата тя не търси това внимание), които обаче през годините създават интимни и обаятелни творби. В живопис, обекти, филми и звук (Ангелина Гочева) художничката разказва лични и общи неща, натрупани през годините по пътя. В типичния си псевдонаивистичен стил Ралица Игнатова смесва видяното и преживяното в непринудена, но и многопластова приказка.

Дълъг път имат да извървят и младите автори, представени в седмото издание на проекта „Арт старт“. Както винаги, на пръв поглед всичко изглежда интересно и „правилно“, макар и все още неотърсено от западноевропейските (също клиширани) модели на поведение и преподаване. Преминаването през тях сигурно е полезно, но преодоляването – задължително. Само така бълбукането ще се превърне в мощна вълна, която да оттласне всички ни от дъното на менталната и визуалната посредственост и дисперсията на смисли и образи да спре.

Мария Василева (родена през 1961 в София, където и живее) завършва изкуствознание в Националната художествена академия в София (1984). Доктор на науките (2007). Куратор, историк на изкуството и художествен критик. Специализира в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк (1998), в Университета в Рочестър, САЩ (1999), в Централноевропейския университет в Будапеща (2002), в Международната програма за художници и куратори (ISCP), Ню Йорк (2002) и др. Един от основателите на Института за съвременно изкуство – София. Куратор на група „8-ми март“. Дългогодишен Главен куратор на Софийска градска художествена галерия. Инициатор на Наградата за съвременно изкуство БАЗА (2008). Създател на галерия „Структура“ (2017). Куратор на изложби с българско и международно участие както в страната, така и в чужбина. Автор на книги и статии в каталози, списания и вестници.