Искам да избера такава, която да ми отключи желанието за разговор. Да напиша нещо без притеснение, че влизам в несвойствена роля. Искам да избера не най-разтърсващата или най-значимата, а една, в чийто контекст не се чувствам чуждо тяло. Искам моят мотив да я видя да си пасне с нейния мотив да ми се покаже. Искам да разгледам и да обсъдя някоя изложба, към която съм в състояние да добавя от себе си. Защото това, което търся в изложбените зали (както в концертните и театралните или в книгите и в градовете), е общуване.
Първото, което правя в една европейска столица, е да отида в музея за съвременно изкуство, да купя картички и да седна в кафенето да ги надписвам. Малко места са ми по-приятни от музейните кафенета и в София винаги остро съм усещала липсата им. Както впрочем и липсата на картички (имаше един български филм – „Илюзия“, ако се не лъжа, – в който героят, художник, ги преживяваше като обида към Изкуството). Продължавам да съм убедена, че най-близо до „музей на съвременното изкуство“ бяхме в онази акция на Иван Мудов преди почти две десетилетия, когато художникът докара тълпи на гара Подуяне с (измамното) обещание за новичко арт място.
Отраснала съм с карикатури и плакати и ме тегли натам – към закачката, жилването и нескритата покана за реакция. От интервютата, които съм вземала, едни от най-любимите ми са за комикси и за стрийт арт. Единственият път, когато ми е идвало спонтанно да пиша за изложба, беше след So Sorry на Ай Уейуей през 2009 г. (в материала за „ЛИК“ го дадох като „Вейвей“, защото така го произнасяха в Мюнхен). Заради начина, по който творбите му шамареха китайското правителство, не след дълго човекът беше арестуван, а аз месеци наред лепях стикери с лика му и надпис „Free Ai Weiwei!“ по картички, набавени в музейни магазини…
Та, поради всичко гореизредено, поради доста неспоменато и поради едно птиче, през месец май 2023 г. няма как да прескоча
„Страх и любов“
В бялата стена е изчегъртана неголяма дупка, а на ръба ѝ е кацнало папагалче, почти същото като онова, с което живеех като студентка и което се отзоваваше на повикване, кацаше на темето ми и с часове ме „вчесваше“, докато наизустявах факти за покойни артисти за поредния изпит декламация. Този спомен и мисълта за доброволно накърнилата плътта си галерия ненадейно ме разчувстват – и готово, спечелена съм.
„Страх и любов“ (26 април–11 юни) е компактна колективна изложба във „Васка Емануилова“, филиал на Софийската градска художествена галерия край парка „Заимов“ и ниша на безметежност във визуалния пъкъл на столицата. За последен път бях тук преди година за „Басейн Рай“ на Яна Лозева. В светлите помещения творбите на скулпторката титуляр успешно се допълват с гостуващите произведения. Сред тях именно са папагалчето, което дълбае тунел в стената, и другарчето му, което чопли от другата страна. Темата е миграцията, заглавието – „И всичко, което тя искаше, бе да го върне обратно вкъщи“, а автор е живеещият в Берлин Ариел Рейхман. Изложбата събира работи в различни жанрове и от различни години на хора с различен произход, възраст, пол и подход, което додава обем на иначе минималистичната постановка.
Италианката Елена Белантони зачеква друг мъчителен аспект на миграцията – дебнещата смърт. Във видеото ѝ CORPOMORTO „мъртвото тяло“ от заглавието е колкото тежест за закотвяне, толкова и безжизнен корабокрушенец, недобрал се до европейския бряг. В десетминутния безмълвен филм авторката изкарва лодка в морето край Триказе (на крайчеца на „тока“ на Ботуша) и започва да подрежда около нея група едри плаващи букви. Камерата следи Белантони и под водата, а накрая се издига над цялото и четем: още кураж мъртво тяло между земята и небето. Ancora на италиански, с една смяна на ударението, се превръща от „още“ в „котва“.
В съседство имаме още страх от смъртта (надгробна плоча от Деница Милушева), страх от машината (асамблаж от метал, неон и еленски рог от Викенти Комитски) и срив (платно с паднала фигура от Елена Назърова). До тях – „Събиране и изваждане“, поредица рисунки от Венелин Шурѐлов от баталиите във и за човешката глава. Благодатно хрумване на кураторката Галина Димитрова-Димова – която си служи за своя разказ с творбите на участниците така, както те са си послужили с материалите за създаването им – е да превърне в експонат и едно стихотворение: „…страх ме беше от великото и се вгледах в прашинката…“. То е на Стефан Иванов, озаглавено е „страх“ и е изнесено на стената – по-самотно, но и по-авторитетно, отколкото на страницата.
В системата на „Страх и любов“ първият елемент решително преобладава над втория. „Любов добавих допълнително, защото исках да отворя и вратичката на спасението“, казва кураторката. Така единствената пряка любовност наоколо е „Първа/последна целувка“, диптихът на Харита Асумани (млада пловдивчанка, чието творчество е радостно откритие за мен). Двете целувки изглеждат идилично и идентично, защото, както обяснява художничката, благодарение на огледалата на фантазията, спомена и старата привързаност на изкуството към тази човешка дейност, нито първата целувка може реално да е първа, нито последната – последна.
Осемте съставки на „Страх и любов“ са придружени с адекватни текстове и преводи на английски (и все пак: кой е преводачът?). Голям плюс е „тетрадката“, която всеки може да си вземе от галерията („тетрадки“ наричахме трите сегмента от по четири страници, на които се делеше „Култура“ – може би и тази неволна асоциация със скъпия ми вестник оказва влияние). В нея са представени концепцията, участниците и кураторката; има и интервю с един въпрос, отговорите на който обогатяват контекста („В съвременната култура има интегриран страх от провал, от загуба на контрол… Страхът идва от егото, в любовта егото се дезинтегрира. Егото е структура, любовта – хаос…“, твърди Комитски). В похода си през софийските изложби никъде другаде не попадам на подобна пълнота на информацията, която хем удовлетворява нуждата от базово ориентиране, хем оставя луфт и за домисляне и дочувстване.
Инерцията от „Васка Емануилова“ ме държи дълго и като магнит придърпва към вниманието ми случайни детайли от околностите. Гледам в ТБА „64“, пиеса за женското от Тена Щивичич, и се наслаждавам на хладната сценография, чийто автор е, откривам, Венелин Шурелов. В метрото отварям Тони Морисън и чета: „Средствата, които имаме на разположение за добронамерен достъп един до друг, са малко, но могъщи: езикът, образът и опитът… Като предизвиква или заглушава езика, един образ може да предопредели не само онова, което познаваме и чувстваме, но и онова, което смятаме за достойно да знаем относно чувствата си“. Вкъщи си спомням за един абсурдистки монолог от Александра Чаушова, който разпознава „края на нещата“ зад всеки страх на човечеството и предлага една сигурна „статична Вселена“ без краища…
1: Ариел Рейхман, И всичко, което тя искаше, бе да го върне обратно вкъщи
2: Елена Белантони, Corpomorto
3: Венелин Шурелов, из „Събиране и изваждане“
4: Харита Асумани, Първа целувка, част от диптиха „Първа/последна целувка“
Нещо ново, нещо старо, нещо перна̀то
Австралийският художник Шон Тан има един разказ за съжителството на човек и папагал: „Зад дребните му, живи очета, които се взират в слънцето по пладне, без да примигват, щрака някаква праисторическа аритметика, до която достъпът не е разрешен. Когато се радва, папагалът ядосано скърца с човка. Когато е ядосан, танцува радостно…“ И възпява менгемето на клюна, способен на безобразни разрушения, но и на „изумителна нежност“ към нас: „Бива ли да я наречем любов? Ами да, хайде да я наречем любов.“
Любов личи и в съдържанието и подредбата на „Анимализмът: Посоки и прояви в българското изкуство от XIX до средата на ХХ век“ (24 май–16 юли) на втория етаж на СГХГ. Нощната пеперуда на Захари Зограф! Агънцето на Майстора! Врабчетата на Дечко Узунов! Психеделичните риби на Жорж Папазов! И изненадващ брой камили, преди едно кратко текстче да ме хвърли в спешна необходимост да си набавя книгата за мравките на скулптора Иван Лазаров, учител на Васка Емануилова. (Миг за почуда: защо осветлението в повечето галерии, както и в повечето театри у нас, е най-често просто включено или изключено, без помен от нюанси и специализация? На „Анимализмът“ се налага да гледам всички произведения отстрани, защото ако застана пред тях, сянката на главата и раменете ми ги покрива наполовина…)
На първия етаж на СГХГ продължава „Документи: Живопис след фотографията в България през 70-те и 80-те години на ХХ век“ (2 март–4 юни) – впечатляващ подбор от колекции от цялата страна, обемащ петнайсет силни живописци, черпили вдъхновение от фотографската прецизност. От тях позната ми е само Текла Алексиева (да, заради „галактиките“) и това невежество не ми позволява дори да опитам да коментирам изложбата, нищо че тя ме задържа най-дълго. Отбелязвам си да си купя каталога. (До една картина, от която още малко и ще излезе Георги Марков, ме стряска портретът на Людмила Живкова. Ясно, дъщерята на диктатора е исторически факт. Но поставянето ѝ до убития дисидент и формулирането ѝ единствено като културна мениджърка от епохата ми действа като поставянето редом на снимките на жертва и убиец в черната хроника.)
През май домът на Съюза на българските художници на „Шипка“ 6 също има какво да покаже в залите си. В голямата 1А на първия етаж от 10 до 30 май са събрани извадки от фондовете на художествените галерии в Пловдив (геометриите на Слона! хипарите на Златю Бояджиев! панаирът на Цанко Лавренов!), Казанлък (натюрмортът на Петрана Клисурова! автопортретът на Ненко Балкански! момченцето със сабята на Андрей Даниел!), Сливен (пролетният пейзаж на Иван Милев!) и Стара Загора („Утрото на кукерите“ на Иван Попчев!). (Защо на сайта на СБХ не намирам и дума за това чудесно начинание, първо от цяла серия под надслов „Галерии. Колекции. Творби“, за мен е мистерия. Както и на какво се дължи златистото фолио, използвано по стените тук и там и изяждащо с отблясъци картините, на които служи за фон.)
Двете малки зали на същия етаж сякаш са от друга сграда и друг град – с по-новаторски дух и ясно формулирани разкази. „Румъния в творчеството на Владимир Кавалджиев“ в 1С е чудесно курирана изложба на Ружа Маринска (1944–2022) и Анжела Данева, която изчерпателно представя „румънския период“ от творчеството на художника в края на 40-те. В 1B „Предречено да приключи/мъртво. Неразбиране на тленното“ творците от Answer 51 разсъждават над пластичността на тялото, едва догонваща пластичността на духа (рубик-кубовете от свити човешки фигури на Трепка Петкова! следпразничното нигредо с разпукнат нар на Яна Стойчева! любовният четириъгълник с двама голи и два смартфона на Северина Енева!).
1: Борис Колев – Декоративен проект – Глухар (в изложбата „Анимализмът: Посоки и прояви в българското изкуство от XIX до средата на ХХ век“)
2: Стефан Янев, „Портрет на Сашо“, 1980 г. (в изложбата „Документи: Живопис след фотографията в България през 70-те и 80-те години на ХХ век“)
3: Трепка Петкова, „Бездна“ (в изложбата „Предречено да приключи / мъртво. Неразбиране на тленното)
4: Петер Поч, изложба „Лице в лице“
Коректора, коректора!
На втория етаж на „Шипка“ 6 с рисунки, играчки, макети, скулптури и друго е представена Националната гимназия по приложни изкуства „Свети Лука“: край всеки артефакт стои бележчица, на която с големи букви пише „Учебно творческа практика“ (sic), а с малки отдолу – името на ученика. Без клас, заглавие и мотивация. Отначало това ми се струва обидно малко, но щом пресичам улицата и стигам до НХА, виждам, че може дори по-оскъдно. В галерия „Академия“ специалност „Плакат и визуална комуникация“ чества 75-ата си годишнина със студентски произведения (любовният тромпет към „Много шум за нищо“! гуменото мече в контура на зъб върху плаката, илюстриращ „мечешка услуга“! заоралата в земята ракета, онагледяваща burnout!). И никъде не е указано кой какво е създал и защо – плакатите си висят, посетителите си минават, а студентите тънат в анонимност.
Още няколкостотин метра по-нататък, в приветливото Ателие „Тераса“ навръх новата постройка в двора на НХА Международното триенале на сценичния плакат е поканило унгарския майстор плакатист Петер Поч. Поради сгрешена информация за крайната дата, един прекомерно ревностен пазач и леката апокрифност на „Тераса“, едва не пропускам изложбата. От втори опит успявам да се вмъкна и да се насладя на неординерното въображение на Поч и на умението му да бърка в раната. И все пак живо ми липсват някакви дори минимални обяснения към специфично унгарските сюжети, малко контекст.
Истината е, че докато обикалям галериите, често усещам недостиг на точност и яснота. Целенасочено пропускам да спомена не само места, където ми е скучно или дразнещо, но и такива, на които отивам в дни и в часове, в които се предполага, че са отворени, а те не са. Места, които въобще не смятат за нужно да обявяват часове за посещение. Места, чиито служители не са сигурни какво и защо представят. Места, толкова недостъпни за хора с проблеми в придвижването, че ми се отщява да ги доближа. (Докато се препъвам по софийските улици и снимам късащи сърцето гледки, които после пращам като сигнали до Общината, се сещам за прословутия туит на Джон Клийз отпреди няколко години: „Снимам филм в България. Много добър сценарий. Добър екип. Няколко пъти се поразходих из София. Май ще е най-добре да я почнат отначало.“)
Влизам, разглеждам, излизам и от естествената среда на изкуството ми липсват не само бохемските кафенета и картичките, но и музейните библиотеки, талазите от деца, групите от възрастни хора на тематичен тур, напиращите туристи. Най-първо обаче ми липсват коректорите. Дори най-изтънчено и компетентно поднесените сведения недоглеждат правописа: в надписи, заглавия, дати, брошури, каталози. При положение че излишните запетаи, грешните ударения, изтърваните букви и нелепиците като „седем художника“ или „адресирам проблем“ са избежими срещу смехотворна сума (тарифата на коректор е 2 лева на страница, а изложбените текстове – маломерни)…
„Обратното на любовта – казва Ели Визел – е не омразата, а безразличието. Обратното на изкуството е не грозотата, а безразличието…“ Софийските изложбени зали имат малшанса да се намират насред царството на безразличието и шанса да поддържат в него пространства за живот и вяра (другите му две противоположности по Визел). Тук и там това се случва славно, но сякаш може и още, трябва и по-добре.
Нева Мичева е завършила италианска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ и журналистика в школата на El Mundo, Мадрид. Превежда книги и пиеси; пише за независимия седмичник „Тоест“ и за Българското кино общество.