Пътувай по посока на страховете си

Всяко човешко същество е творец, свободно същество, призвано да участва в трансформирането и прекрояването на условията, мисленето и структурите, които оформят и повлияват живота ни.

Йозеф Бойс[1]

Месец май стартира в ултрамаратонски визуален стил със „социалния експеримент с кауза“ в стъклена клетка, поставена пред Националния дворец на културата (НДК) в София. В продължение на две седмици спортистът[2], пърформър и обитател разполага само с легло и пътека за бягане, докато е под пълна социална изолация пред погледа на граждани. Събитието е напълно окомплектовано по стандартите на маркетингово-комуникационните стратегии. Притежава зоологическо градинска еуфоричност, мощни социални послания от общ характер, интерактивни чат-срещи, драматизъм на преживяването, видимост, която би изкушила за снимка всеки зам.-кмет по културата по света и постоянен live stream.

Експериментът е част и от осведомителна кампания за различен вид зависимости сред младите, включително алкохолна, наркотична, хазартна и дигитална зависимост, и е дадено обещанието резултатите от научното изследване да бъдат оповестени и употребени за социална промяна. Очаквам ги с нетърпение.

Обявеното за уникално събитие е повод да си припомним, че авторът преди години бяга на тренировъчна пътека в продължение на 36 часа в името на благотворителна кауза. Винаги, когато чуя думата „уникално“, наострям уши, но този път вниманието ми привлече числото 36.

Представяте ли си, че точно 36 часа са били необходими на италианския пърформанс артист Свен Заксалбер, за да намери игла в купа сено в парижкия музей за съвременно изкуство Palais de Tokyo. Иглата е скрита от директора на институцията. Методът на Заксалбер бил доста прост: вземете шепа сено, не много голяма шепа, сгънете я няколко пъти, и теоретично, ако иглата е в тази шепа, би трябвало да я усетите. Цялото това болезнено очакване било излъчено по френската телевизия.

На 16-ти май се озовах на последния етаж на творческия кампус POUSH, чийто директор разказваше за 36-те напрегнати часа на Заксалбер и сочеше към самата игла, поставена в стъклен похлупак. В същата изложба имаше три обекта-инсталации на Боряна Петкова, която пасваше на кураторската селекция, ориентирана към активното участие на тялото в процеса на създаване. По-точно с някаква идея за неговото инструментализиране и вглеждане в следите, които оставя. Не бих казал, че в работите на Боряна Петкова това са онзи вид следи, тип трохи „Хензел и Гретел“, притежаващи конкретно намерение (да не изгубят пътя си), а другият вид трохи, които оставяме след себе си на масата след хранене. В същата зала с българската авторка беше представена работа на уникалния Абрам Поаншевал. След като наострихте слух, ще ви припомня няколко негови акции в ултрамаратонски стил. Поаншевал живее в издълбана варовикова скала, оформена така, че да пасне на тялото му в продължение на 7 дни. Той прекарва две седмици през 2014 г., обитавайки вътрешността на препарирана мечка – яде червеи и бръмбари, за да отразява диетата на животното. Живее една седмица в гигантска бутилка на площада във Вильорбан (Югоизточна Франция). 26 дни седи в стъклена клетка (подобна на уникалната пред НДК), увит в инкубационно одеяло над кокоши яйца, за да ги излюпи. Художникът просто вярва, че най-добрият начин за разбиране на обектите не е от разстояние, а чрез навлизане в тях.

Зад високите почти затворнически стени на парижкия кампус поседнах с крафт бира в ръка в локалния бар. С другата ръка запрелиствах небрежно оставената пред бар-библиотечката книга. Попаднах на страница със следното съдържание: Пътувай по посока на страховете си. Това изречение-просветление обяснява дързостта на примерите, които ви споделям, а и може да обобщи и тези, за които предстои да ви разкажа.

В съвсем телеграфен стил ще спомена няколко други уникални артисти, които пътуват в страховете си. Бих искал да съм полезен.

Първо се сещам за Йозеф Бойс и койота, с който прекарва три последователни дни през 1974 г. в галерия René Block в Сохо, Ню Йорк. I Like America and America Likes Me се превръща в едно от най-известните произведения на изкуството на своето време. Бойс нито веднъж не стъпва на американска земя – с изключение на пространството на галерията. Той иска единствената земя, която докосва, да бъде тази, която споделя с койота, животното, което според него носи истинския дух на Америка. Бойс демонстрира, че американското общество може да започне да лекува социалните си проблеми само чрез комуникация, връзка и взаимно разбиране между всички изключително различни социални групи. Всъщност, с белия национализъм, насаждането на страх и расизма към малцинствените групи, преобладаващи не само в Съединените щати, но и в Европа, а може би и в България, дълбоко вълнуващото общуване на Бойс с дивия койот е произведение на изкуството, от което хората могат да продължат да се учат.

Отплеснах се, а трябваше да е телеграфно. С крафт бира в ръка продължавам да си мисля за други примери за изкуството на издръжливостта, включващо някаква форма на трудности, болка, страхове, самота или изтощение. Акции, които се фокусират върху дълги периоди от време и поставят на изпитание своите автори.

1: Свен Заксалбер в Palais de Tokyo
2: Абрам Поаншевал
3: „Пътувай по посока на страховете си“

Спомних си дипломната работа на Крис Бърдън, озаглавена Five Day Locker Piece (1971), когато прекарва пет дни в студентското си шкафче в университетската сграда. В The House with the Ocean View (2003) Марина Абрамович живее на три платформи в нюйоркската галерия „Шон Кели“. Тя обитава пространството в пълно мълчание в продължение на 12 дни без храна, изцяло открита за погледа на публиката. Сещам се и за изумителния Дъцин Сие, известен с шест продължителни едногодишни пърформанса, завършени между 1978 и 2000 г.

Съзнавам, че се отклоних географски от уговорените параметри да наблюдавам и коментирам по-важните събития в сферата на визуалните изкуства в България. Моят майски обзор определено търси най-вече локален ефект. Въобразявам си как някой започва да си задава въпроси с повишена взискателност, когато публичното и медийно пространство бъде заразено с нечия „уникалност“. Може и обратното. Представям си как някой открива собствената си уникалност и се заеме да участва в трансформирането на мисленето, оформящо живота ни, в смисъла на цитата от Йозеф Бойс в началото на текста. Възможно е примерите, които дадох, да окуражат този някой да реализира най-изчаткания дюрейшънъл пърформанс евър. Наред с това, случайната находка на изречението „Пътувай по посока на страховете си“ носи натрапчива вероятност, която се активира многократно в живота ни. Правенето на изкуство през тази мисъл е само за много смелите. Как изобщо изглежда смелостта в изкуството?

Естествено, че смелостта в изкуството може да съществува под формата на ART START 2023. За седма поредна година галерия Credo Bonum и Гьоте-институт България показват новите имена на художници, чиято творческа кариера е препоръчително да следим. В това си издание изложбата ART START 2023 е обединена в темата Error… message delivered. Автори на концепцията са привлечените за куратори бивши арт-старт участници София Димова и Павел Найденов.

В стройно и разбираемо изложение двамата куратори ни казват: „Трудно е да се посочи къде е начало на една криза. Често пъти една малка грешка в алгоритъма води до срив на цялата система. Последните години се научихме да живеем в перманентна криза – политическа, социална, екологична, криза на индивида. Сякаш достигнахме момента, в който съобщението „Error” не предизвиква въпроси около появата на проблема, неговото задълбочаване и превес, а по-скоро се търси „escape room“, „shortcut”, а дори понякога оставаме в комфортната зона на проблема и се научаваме да живеем с него, като че винаги е бил част от нас.“

Изложбите в двете локации са многопланови и зрели, особено по отношение на темите, които вълнуват младите автори. Изборът на материали, технически средства и пространствени решения, показва съвсем естествена широта в палитрата от медии. Може би тази дълго чакана естественост произтича от факта, че повечето от тях са получили художественото си образование в чужбина, което не е подчинено на определен материал от сорта: метал, дърво, керамика, силикатни форми, текстил или непреходния, доближаващ ни до вечността камък (алилуя). Пластмасата е анатемосана, уви нямаме такава специалност. Отвъд образователната особеност в профила на селектираните автори, в професионално отношение това, което за моя радост не успях да видя в изложбата, е онзи специфичен, блудкаво херметичен подход, концептуално надменен, скован и оптимизиран като за Арт Базел. В изложбата са представени Ванеса Митева, Глория Август, Дани Недкова, Елине Цветкова, Климентина Ли, Кърт Колев, REALITY PSD – Габриел Пендов и Робин Белучи, Сабриджан Юзен, Тодор Рабаджийски и Яна Абрашева. За част от тях ще кажа няколко думи.

1: REALITY PSD – Габриел Пендов и Робин Белучи (в рамките на Арт Старт 2023, Гьоте-институт)
2: Климентина Ли (в рамките на Арт Старт 2023, Кредо Бонум)
3: Глория Август(в рамките на Арт Старт 2023, Гьоте-институт)
4: Кърт Колев (в рамките на Арт Старт 2023, Гьоте-институт)

Работата на Reality Photoshop носи осъзната фриволност към света на модата. Шеметната сайт-спесифик инсталация си „присвоява“ един от декоративните елементи от пода в сградата на Гьоте-институт и приканва посетителите да се „облекат“ в него. Идеята, макар и спекулативно-утопична, да облечеш някакъв архитектурен елемент от средата, в която се намираш, има чудесно футуристично измерение. Представете си възможността за широко приложима връзка на хората с културните пластове на средата, ако те бяха буквално носими (wearable).

Климентина Ли познавам отдавна и следя с интерес. Тя е от породата „сценографи в преход“, към която следва да разгърнем сензорите за възприемане в максимална широта. Учила е сценография в НХА, после Interface Culture в Линц при изключителните Криста Сомерер и Лоран Миньоно. Последните двама очакваме в София като участници в деветото издание на ДА Фест между 24-28 октомври 2023.

В момента Kлиментина следва Experimental Game Cultures в Университета за приложни изкуства във Виена. В представеното в Галерия Credo Bonum постдигитално произведение могат да бъдат видени следи от цялата ѝ образователна траектория, включваща не на последно място и педагогически профил. WO//MEN W(E)AVE преплита игрови стратегии, пространствено-сценични концепции, фрагменти историчност (да сме знаещи) и доза феминистичен патос.

Кърт Колев ни е представен като интердисциплинарен артист и студент в университета Йейл в САЩ. Определението „симулирана семейна екосистема“ за инсталацията му „насам-натам“ е нещо между откровение и виц. С дозирана сантименталност, кръстосана с метричната автоматичност на едно телефонно приложение, авторът ни запраща в един колкото личен, толкова и универсален свят на свързаност, която мислихме за несъвместима. Има някаква прозорлива симбиотичност в работата, вплела практичната техническа свързаност между поколенията, съчетана с неистовото архивиране на настоящето (снимайки), чиято аналогия може да видим в тъжния ореол от увехнали растения (късайки).

Деликатната монументалност в релефните текстове на Глория Август магнетично ме привлече. Пише, че нейната мултидисциплинарна практика обединява писане, пърформанс и скулптура. Очевидно е така. Текстовете ѝ са набъбнали, не само защото буквално изглеждат като натрошени от времето руини, но и в някаква хищна и еротична възбуда спрямо баналното обкръжение/повърхност. Тя трансформира тривиалната действителност чрез светкавичното ѝ преобразуване в смесица от спомени и литературни фикции. Реалността е погълната от нейния литературен метаболизъм.

Медийният артист и социален дизайнер Дани Недкова ни представя света, видян през смартфона. Видеопрожекцията показва триптих от подбрани кадри в един какофоничен микс с проблясъци в подредбата от асоциативно сходни парчета. Силната част от работата е авторският текст, който чуваме и четем. През формата на бунтарска самовзискателност Дани Недкова разкрива самоличността на дигиталния ни двойник, но за никого вече не е изненада, името му е Нарцис. Авторката от първо лице изразява своята загриженост за диспропорцията на процесите, които текат от двете страни на компютърния монитор. Напомня ми на казаното преди почти век от Валтер Бенямин: „Едно поколение, което е трябвало да ходи на училище с каруци, сега стои под открито небе в някоя далечна провинция, в която нищо не напомня за промяна освен движещите се облаци, и отдолу под тези облаци, в силовото поле на разрушителни порои и гръмотевици, стои малкото и крехко тяло.“ Дискомфортът на съвременния човек лежи върху факта, че сме непрестанно изправени лице в лице срещу едно слабо тяло, напомнящо за изгубените битки с природата и технологичната еволюция, зависимо и крехко, дори неспособно да запази своята интимност и идентичност. Познаваме добре и двете страни на собствената си уязвимост, разликата е, че това, което природата прави сляпо, бавно и безмилостно, човекът може да направи предвидливо, бързо и любезно.

Последен майски щрих искам да поставя със саунд арт[3] инсталацията на кроспартийния концептуалист Радостин Василев (Руди Гела), реализирана във виртуалното политическо пространство. Авторът ни окуражава в мъчителните стъпки към срещата със собствените ни страхове. Той разкрива пред смаяната публика неизречените истини за политическото функциониране. Творецът взривява надеждите за висок морал и висок литературен стил във високите ешелони на властта. Той умело ни показва, че обществото не иска да чува това, което вече знае, и не иска да вижда това, което е. Именно през творбата осъзнаваме, че обществото отказва да приеме собственото си отражение, и това я нарежда сред гениалните произведения на изкуството в световен план.

 

Биография на Венелин Шурелов такава, каквато той си я представя, но не е. Проф. Венелин Шурелов е изкуствовед, теоретик и куратор в областта на дигиталните изкуства. Преподавател и гост-лектор в множество международни университети и академии по изкуствата. Медиен специалист с принос в дейността на различни изследователски центрове като ARS Electronica, ZKM, V2_Lab for the Unstable Media, CERN, MIT, Leonardo/ISAST, Bell Labs, LACDA, Rhizome, SFPC. Автор на бестселъра „Дигитално изкуство – какво е това?“, както и множество публикации в различни сборници и специализирани издания. Куратор и директор на международния център за дигитални изкуства ДА ЛАБ, София.


[1] Йозеф Бойс е известен с това, че се появява в реклама на японската марка уиски Nikka. Само изречението: „Уверих се, че уискито е наистина добро“ му носи 400 000 DM. Бойс коментира усилието със забележката: „Цял живот съм се занимавал с реклама, но хората трябва да се интересуват от това, за което съм рекламирал.“ Всъщност сумата подпомага финансирането на социалната скулптура „7000 дъба“. Това дава допълнителни основания на критика Ханс Платшек да каже „Той доставя свръхестественото безплатно, като метафизик в супермаркет.“

[2] Красимир Георгиев е ултрамаратонец със световна популярност. Известен е като треньор, мотивационен лектор и диетолог. Участвал е в редица ултрамаратони, включително такива в Долината на смъртта в САЩ.

[3] Саунд арт, колкото и да ви се струва парадоксално, е по-скоро част от визуалните изкуства, така че съвсем оправдано попада в моя преглед.