Свободата за художника е аксиоматична. Тя по начало му е присъща. По презумпция и без право на второ мнение – всеки творец е длъжен да бъде свободен, колкото и оксиморонно да звучи това. Несвободният творец е като стока с етикет и срок на годност. Може би невинаги в смисъла на „личността художник“, а по-често в смисъла на „освобождаване на произведението“. Нещо повече – иска или не, художникът участва активно в търсене на определението какво точно означава свободата на днешното (ни) време. Защото – да, всяко време върви със своя собствена свобода. „На времето – неговото изкуство и на изкуството – неговата свобода“. Този цитат от критика Ludwig Hevesi стои гордо „брониран“ със златни букви върху Дома на сецесиона във Виена. И той се мисли не само в контекста на борбата срещу цензурата, на социалните или политически аспекти, които винаги присъстват под една или друга форма в културния дискурс на всяко време. А в един съвсем различен аспект – свободата да се борави с информацията по съвсем нов, индуктивен на съвремието, начин.

В изобилието от събития на софийската сцена, резултат от програмите за финансиране, свободата е опасно понятие, защото е осезаемо трудно постижима. Именно защото преди тя да стигне до обществения контекст и да стане важна за другите, да помогне в тежкия процес на дефиниране на това какво представлява свободата за днешното общество, това трябва да се случи в ателието. Случва се след борбата с ограниченията и очакванията, които обществото поставя (или художникът смята, че то поставя), както и с неговите лични такива. И това е сложен процес, защото върви ръка за ръка с дълбокото разбиране на това, което вършиш.

Като художничка, когато стоя в изложбената зала, понякога отчитам наличието на едно тягостно чувство, че произведенията, които наблюдавам, не са достигнали своята собствена свобода. Свободата не в смисъла на прекаляване, на крайност, която сама по себе си е агресивно притегателна, а в смисъла на активното освобождаване на смисли. Случват се обаче моменти, в които чувството е обратно, които въпреки че са спорадични, се запомнят.

Така, влизайки в изложбата на Боряна Петкова и Искра Благоева SIS, курирана от Снежана Кръстева в галерия ДОЗА, свободата се усеща на много нива. Не само заради темата, която е пряко обвързана с женската проблематика. Изложбата е по-скоро част от цялостен проект, защото работи с концепцията за сложната конструкция на общностите. Галерията е заета изцяло от линии под различна форма – те стартират от дланта на Боряна, която разглежда „линията на живота“ си и се опитва да я „дорисува“ извън себе си, продължава по стените и влиза във видеото, като минава през телата на 27 жени под формата на постоянни татуировки. Във видеото, което се помещава на същото място в галерията, на което е и заснето, правейки странен времеви паралел между събитията, жените се опитват да се нагодят една към друга, за да съберат линията в една рисунка. Някаква допълнителна женска ръка ги натъкмява неуспешно, но остава приятният жест от нейното желание. В цялото действие има ритъм, нужда от взаимност, една много първична, дори племенна, но безкрайно деликатна и премерена тактилност. Усеща се и нещо особено симпатично в процеса на присъединяване на участничките, които с удоволствие да се съгласят да нарисуват нещо върху тялото си, което да остане с тях завинаги. Те стават част от тези жени. А кои са тези жени? Няма значение. В този контекст свободата се мисли като постижим прийом на истинската общност – тази, която е свързана от невидима нишка по някакви не съвсем ясни параграфи, но го прави успешно – дали това е приятелство, дали е просто нуждата да намериш някой, който да се съгласи да сподели с теб нещо до живот, макар и толкова тънко като една линия. Само ти и още няколко други жени знаят защо линията е там. Публиката, колкото и да е нужна на едно произведение, тук не е важна. Тя стои отстрани като обикновен регистратор на тази общност и по никакъв начин не съществува необходимост тя да легитимира това, което се случва. Тя сякаш наблюдава птици, които си летят съвсем спокойно, извън обвързаността с това някой да ги види или да определя техните действия като „летене“. Този проект е като аналог на „Боен клуб“, само че за да се почувства „жив“ участникът в него, не е нужно да плува в собствената си кръв, размазан от удари на земята (оставяйки настрана романтизма на това да си играеш с живота). Болката от татуирането в SIS е премерена, тя е изящна, защото е градивна. В него катарзисът от съединяването с другия е съвсем естествен, защото е продукт на обикновената, но силна връзка между жените. В една линия се усеща цялата тази тежест.

1: Изглед от изложбата на Боряна Петкова и Искра Благоева SIS; снимка на авторката
2: Текст на Мариела Гемишева, част от изложбата на Боряна Петкова и Искра Благоева SIS; снимка на авторката

В началото на галерията се намира и един текст на Мариела Гемишева, написан на хвърчащ лист през 1983 г., който гласи следното: „Аз събирам жени. Засега съм събрала 0 жени. Като посъбера повече, ще си направя зоол. градина от жени с портиер жена. Аз ще бъда шеф на всички жени, но те няма да бъдат мои жени. Когато колекцията ми от жени се увеличи, и градината ми ще се увеличи. От време на време ще разпускам жените.“ Текстът е написан през 1983 г., преди точно 40 г., докато авторката му още е била ученичка и е скучаела в някой от часовете в Художествената гимназия в Казанлък. Нейната утопична представа за това какво представлява женското общество се прехвърля съвсем адекватно от младежкото ѝ съзнание – в сегашно време. И въпреки че тези представи са отивали някъде към измеренията на едно невъобразимо модно ревю (проекти, които тя реализира успешно в кариерата си), в което всяка жена участва със себе си, със своята уникална същност, текстът по някакъв много първичен начин прави отново скок във времето и по същия деликатен начин като че ли контекстуализира изложбата. В цялата тази идилична представа остава въпросът дали това не е истинският начин на борба – чрез обединение в едно общо тяло, в което всяка жена припознава себе си.

Свободата прозира през съвсем различна призма в изложбата на Невена Георгиева в галерия DEPOO. Работата с архивни материали винаги има една особена аура около себе си – процесът на репрезентиране на старостта, освобождаването на времето от неговите собствени окови, от неговите политически, дори социални аспекти, след които остават единствено артефактите – материалните носители на събитията, които съхраняват всички тежести на този процес. Тези обекти сами по себе си понякога са достатъчни да бъдат отделни произведения на изкуството, тъй като в тяхната същност са закодирани остатъци от многопластови сблъсъци. В някакъв момент във времето тези архиви престават да бъдат прикрепени към стигмата на своето предназначение, защото то вече няма същите значения. Отделянето от нея е и моментът на освобождаването на обекта от неговия задължителен контекст. Тогава става възможна и съответстващата му реконтекстуализация.

Невена Георгиева се занимава с историята на завод „Кристал“ в своя роден град Перник. Център за произведения от стъкло с централно държавно значение, той е и част от нейната лична история, тъй като дядо ѝ е работил в него. От днешна гледна точка заводът е един мавзолей на разрухата. Невена се разхожда през руините му, подритва най-различни стъклени спомени и със сценографската си прецизност ги асемблира в почти архитектурни конструкции в пространството на галерията. Част от артефактите събира и от хората, работили в завода, като диалогът с тях и това, което остава след него, е също толкова важна част в проекта, колкото и самите обекти. В тези лични истории, части от които са представени като текст върху прозрачните стъкла, опрени почти импулсивно на пода на галерията, сякаш все още са в завода и чакат да бъдат усвоени, личността се опитва да се освободи от конкретиката на своето време. Споделените истории са по-скоро лични преживявания, отколкото разкази за самата функционалност на работния процес. Всички те се въртят около създаването на сувенири от стъкло, които всъщност не са свързани с основната дейност на завода, поради което самият акт на тяхното изработване ги прави още по-специални.

1, 2: Изглед от изложбата „Завод Кристал“ на Невена Георгиева; снимки: Радостин Седевчев

Историята на завода приключва интригуващо: „На 27 април 1998 г. „Булгаргаз“ ЕАД внезапно спира подаването на природен газ към завода. Официалната версия е, че към дружеството са натрупани множество дългове. Какво означава това за този 24-часов работен процес, в който пещите са били пълни с разтопена стъкломаса, готова за непрекъснато производство?“, пита авторката в текста на изложбата. „Не е имало време дружеството да мине отново на мазут. Около 700 тона стъкломаса е изстинала и е кристализирала в пещите. (…) Ваните, превърнали се в неизползваеми, са били разрушени, а стъклото е разбито на парчета.“ Оттам тръгва и една приятна художествена интерпретация, в която сканирани отпечатъци от тези парчета се прехвърлят в дигиталното пространство и с помощта на действието на движещата се ръка на Невена, техният облик се разтяга върху скенера, сякаш съвсем извън физическото пространство. Впоследствие изображенията са екстраполирани и представени като абстрактни рисунки, отново изпечени върху стъкло, докосвайки се по този начин обратно до своята изначална природа.

Тези опити за прехвърляне на конкретните артефакти през различни медии препращат към един активен процес в съвременното изкуство – миграцията на отделни „информации“, което се случва най-често от аналогови към дигитални или към физически обекти. В светлината на това явление, вероятно активно следствие от концепцията за информационното общество, интердисциплинарният подход придобива нов смисъл. Налага се художникът да преосмисли темата за творческата си свобода в контекста на безкрайния информационен поток и да създаде механизъм за боравене с него. Винаги рефлектиращо останалите обществени процеси, невинаги изкуството покрива своята априорна функция – да съхранява значения, смислови единици; да води вътрешни разговори със себе си, но никога да класифицира; да търси идеята за „общото“ и едновременно да осъществява „частното“. В проекта на Невена, въпреки че не е припозната официално като похват, тази интердисциплинарност е важна – тя стои някъде между визуалното изкуство и стриктната работа с паметта, между технологията и архитектурата, между политиката, местната култура и мимолетността на една общност.

Кадър от видеото на Лука Цветкович Not Giving Up on Humans; снимка на авторката

Така съвсем естествено в темата за свободата на общностите изниква логично и  оспорването на антропоцентризма. В галерия One Night Stand сръбският художник Лука Цветкович представя видеото от своя пърформанс Not Giving Up on Humans, „в която изследва различни форми на присъствие, които децентрират човека от неговата идентичност“. Авторът пренася на ръце и се грижи за едно агне от Ярине (етнически сръбско село в северната част на Косово) до Качаник (етнически албанско село в южната част на Косово), където то продължава да живее и до днес при албанско-косовски фермер. Този район, наситен с дългогодишни военни конфликти и настоящи напрежения между албанските и сръбските общности, става обозрим от гледната точка на едно животно. Освен своите религиозни конотации, агънцето е просто една ходеща невинност, за чието „спасяване“ се полагат особени усилия и преодоляването на известен риск от създаване на опасни ситуации в местата, които художникът прекосява пеша. В този смисъл за автора свободата на човека е достижима единствено при смяната на гледната точка; на създадените вече от човека контексти; на чувствителността към света и неговите хоризонти.

А свободата в днешно време е трудно понятие, защото открива един противоречив хоризонт – този на истинските псевдобезгранични възможности, които съвремието позволява на твореца да експлоатира. Остава по-сложният въпрос – как?

Аксиния Пейчева живее и работи в София. Завършва специалност „Стенопис“ в НХА. Придобива образователно-научна степен доктор в НХА (2019). Завършва образователната програма за млади художници „Близки срещи – визуални диалози school4artists“ на Институт за съвременно изкуство – София (2017–2018). Член е на Институт за съвременно изкуство от 2021 г. Сред самостоятелните ѝ изложби са: „Анатомия на процеса: Приказка за края“ (2022), в галерия „Структура“ с куратор Васил Владимиров; „Приказка за края“ (2021) в галерия Heerz Tooya във Велико Търново; „Биореконструкция (…на един момент от бъдещето)“ (2019) в Галерия ИСИ–София с куратор Недко Солаков; „Картография на травмата“ (2018) в галерия ИСИ–София с куратор Лъчезар Бояджиев. Нейни творби са изложени на Manifesta 14, Прищина, Косово; галерия Drugomore, Риека, Хърватия; Фестивал Ars Electronica, Австрия.