Ако по пътя от работното място към вкъщи искате да видите приятел, да посетите любим бар, да минете по различен маршрут, да се изгубите или просто да се заслушате в чужд разговор, то по всяка вероятност имате одобрението на един от големите улични фотографи на ХХ век.

Снимките на Ара Гюлер (1928 – 2018), част от изложбата „Истанбул“ в галерия „Синтезис“ (до 25 януари), са свидетелство за един Истанбул преди огромната му урбанистична експанзия с първите години на XXI век, но и за мегаполиса като място, което намира вътрешна логика и устойчивост.

Лицата и улиците, запаметени от Гюлер, напомнят, че един голям град може да е хаотичен, шумен, а разширяването му трябва да оставя и достатъчно пространство за случайни срещи, за откривателство, споделено усещане за удоволствие, вместо бързо прибиране вкъщи по залез. Градът все по-малко е истински за хората, затова и Истанбул на Ара Гюлер е изчезващ свят: той преизгражда ХХ век в Истанбул като краде безвременните моменти въпреки турбулентната политическа природа на Турция. Една паралелна история на хората отвъд събитията, които ги връхлитат, история, в която арменските му корени са естествена част от цялото.

Този свят също така приканва не само към разглеждане, но допълване. Фотографията на Гюлер като че ли може да бъде комбинирана и с меланхоличната поезия на турския поет Енис Батур, издаван у нас от Издателство за поезия „ДA“. И при Гюлер, и при Батур образите обитават свят, който е пренаселен, но в който като че ли никога не биха се разминали. В „Абсолютният миг“, Батур пише:

Прощавания запълват разпръснатите
в живота междуредия. Раздялата е друго:
надеждата, че след някое време ще се срещнете,
подремва в ъгъла. Прощаването е нещо съвършено
различно: сякаш се откъсва парче от тялото ни, в глъбините
на душата се намества една рана, която никога
няма да зарасне докрай…

Светът на Гюлер също така не е херметизиран. В снимките на рибари и на бита около брега той изненадващо улавя почти същите елементи и ъгли като арх. Николай Попов (1914–1973) в несебърската си серия, показан също в „Синтезис“ през 2019 г. Въпреки различните политически и културни реалности между България и Турция в тези снимки, правени през 50-те и 60-те, морето изведнъж става обединяващ фактор, който слива време, пространство, контекст.

1: Фотография от изложбата „Истанбул“ на Ара Гюлер в галерия „Синтезис“, снимка на автора
2: Изглед от „Персонална реалност“ в Софийски арсенал, снимка на автора

Какво би снимал Гюлер в момента? На философско ниво може би той щеше да намери паралели с мислите на германския изследовател, издател и колекционер Йоахим Шмид, според когото всичко около нас е вече твърде бъбриво. От близо 40 години Шмид работи с намерена фотография и индексира находките си чрез обемната си поредица от издания (artist’s books), които могат да се видят в изложбата „Библиотеката“ в Гьоте-институт (до 22 декември).

Кредото му „Без нови снимки, докато не употребим всички стари“ подсказва и хумора, който може да забележим в книгите му, посветени на различни проявления на визуалното (или „визуалния боклук“) около нас: как се променят рекламите и потребителските ни навици, как туризмът променя местата, които промотира, колко близо сме до дистопия, в която сме постоянно следени, какво може да се случи на една улица като „Бродуей“ за 15 минути (намигване към Уорхол), как би изглеждала прозата на Уилям Бъроуз, ако я разбъркаме наново със собствената му cut-up техника. Казано иначе, може да разкодираме света и само с наличното до момента. Какъв е тогава смисълът от художествената или документалната фотография, въобще от новото?

Все пак „Документалната достоверност е призоваване на духове“, пише Петр Шпонка в поетичната част от груповата изложба „Персонална реалност“ в Софийски арсенал (до 14 януари).

В нея са фотографите Ванеса Лу, Владислав Лепоев (Ramble Rattle), Ивелин Пенчев – Ивича, Лиляна Караджова, Никола Дюлгяров, Станка Цонкова – Уша (участието на Шпонка за съжаление е само текстово, а най-бързият достъп до фотографията му остава оформлението на вече трудно намеримото българско издание на „Каквото ти принадлежи“ от Гарт Грийнуел). Шестимата автори тук, събрани от студио RadLab, са представени и от шест фотографски самиздата, в които експериментите им с различни техники на снимане, проявяване и отпечатване влизат в дори още по-добър синхрон.

Вероятно Йоахим Шмид не би имал нищо против тази изложба: тук фотографията е далеч от това да се превърне във „визуален боклук“, всеки процес в нея е вид рециклиране, манипулиране, възможна среща между химичното и психологическото, максимално далеч от създаването на „съдържание“. Не на последно място, „Персонална реалност“ е и възможност да видим на живо работата на фотографи, които дори и да са алтернатива на това, което обичайно виждаме в Instagram, все пак следим предимно там.

В месец, в който новините с негативен знак се натрупаха – от загубата на водещи обществени гласове у нас и в международен план, през все по-трудния за рационализиране неспирен поток на новини около войните в момента – търсих и какво с един замах би могло да обобщи този zeitgeist. Все пак, ако погледнем назад в креативния път на художник или фотограф, винаги ще направим мост между световните събития и работата му (дори и с риска да направим лоша услуга на автора така).

1: Валентина Шарра, изглед от изложбата „Органична формула“, галерия „Структура“, снимка на автора
2: Динко Стоев, изглед от изложбата „Живопис“, галерия „Райко Алексиев“, снимка на автора

Можем да го видим в темата за свръхконсумацията и възможните пътища встрани в работите на Невена Екимова и Айко Ямамото в „Не ти трябва синоптик, за да знаеш накъде духа вятърът“ в Credo Bonum. Или в наклонения кръст, който е един от обектите в „Органична формула“ на Валентина Шарра в „Структура“.

Може би най-пълнокръвно всички съвременни безпокойства намират място в иначе безвременната „Живопис“ на Динко Стоев в галерия „Райко Алексиев“ – изложба, която със сигурност заслужава истинско и пълноценно заглавие, което да постави сериите му в още по-отчетлива линия (дори и те често да говорят добре сами за себе си). В картините му червеното е сигнално и заплашително, в черното можеш да се потопиш, а синьото винаги носи едно особено и измамно успокоение – будиш се от кошмара, но живееш със знанието, че той някога ще се завърне.

А понякога това, което описва духа на времето, е нещо на пръв поглед скромно като провокация. Нещо, върху което може сами да добавим още един мисловен пласт и по някаква случайност, пъзелът да се нареди.

Отне известно време да открия „Нестабилен интериор“, инсталация на Людмила Миланова и Мина̀ Минов в Ларгото (до 22 декември), част от Art Affairs and Documents и със снимка на неравен ъгъл като единствена визуална отправка. В един момент бях убеден, че съм в правилната посока. Дори подозирах, че шумът на капки е индикация, че наближавам. Но вместо аудиодизайн, това се оказа просто огромна пукнатина в покрива, под която се беше формирала локва в дните след първия снеговалеж и от която можеха да се видят арматурните железа в конструкцията. С малко фантазия дори можех да си представя, че дупката има формата на територията на България. Почувствах се почти като героя на Дани де Вито в сериала Always Sunny in Philadelphia, който в момент, в който трябва да имитира колекционер на изкуство, харесва най-много климатика в галерията.

Реалното място на изложбата се оказа стая (т.нар. за случая „галерия Октопод“) до стълбите в подлеза, които водят до Министерски съвет. Ако надникнем, ще видим тресящо се пространство и светлина, един наистина „нестабилен интериор“. В такъв живеем и се опитваме да пазим равновесие, а това, че всички подминаваха и никой друг не надникваше в стаята, е обяснимо.

Все пак показването на изкуство в публични пространства остава изключително трудна задача (дори бихме могли да говорим за изгубване на изкуство в публични пространства), а кой как пази ценностната си гравитация е все още индивидуално, а не общо усилие. Ако решим да сме скептични – направо си е призоваване на духове.

Светослав Тодоров е журналист и редактор в областта на културата и изкуството на свободна практика, а текстовете му са излизали в „Капитал“, „Дневник“, ВИЖ и Boyscout. Кореспондент от България за чуждестранни издания, а встрани от писането – организатор на музикални събития. Автор на сборника с разкази „Хората, които заспиваха сами“ (2014), самиздата „Десет разговора“ (2017), аудиокнигата „Нищо няма да ти се случи“ (2020) и литературния пърформънс „Секунда, ще ти прочета нещо“ (2023).