Месец октомври беше изпълнен със събития – изложби, фестивали, лекции и дискусии. Но изобилието често води до пренасищане, а пренасищането предизвиква желание за преосмисляне на ценностите. Напоследък ставаме свидетели на една свръхпродукция на културно съдържание, която може би е вид компенсаторен механизъм, настъпил вследствие на социалната изолация по време на пандемията. Само по себе си е прекрасно, че сцената ни преживява осезаем разцвет, който до голяма степен се дължи и на отпуснатото държавно подпомагане. Само че административната рамка, налагаща непременното реализиране на проекти (с цел усвояване на средства), без да залага устойчива стратегическа линия за развитие и надграждане, довежда до хаос, непоследователност и липса на дълбочина.

Да, събитията бяха много, но колко от тях ще оставят траен отпечатък в колективната ни памет и ще се окажат формиращи за развитието на българското съвременно изкуство? Когато чета за изложбите, правени в България през 80-те и 90-те, едновременно се възхищавам на смелостта и размаха на тогавашното „младо“ поколение, но и леко обезкуражено си задавам въпроса къде се е загубила тази творческа енергия и мощ? Сякаш въпреки всички възможности, с които разполагаме днес – технологични, финансови, но и социални под формата на международни контакти, ни липсва размах и по-мащабно мислене. Но на какво се дължи това?

В никакъв случай не смятам, че в България липсва творчески потенциал. Напротив – струва ми се, че голяма част от съвременните ни художници са на световно ниво. По-скоро си позволявам да търся проблема в ролята на куратора. Тук аз виждам остра нужда от преосмисляне на съществуващите модели и предефиниране на приоритетите. Сякаш в днешното странно време на политическа коректност и свръхкомплексност липсва смелостта за формулиране и защитаване на ясна теза. Опитваме се да отразяваме актуалните теми на деня, но се боим да анализираме в дълбочина и да взимаме страна.

Сам по себе си този страх и неспособност за формиране на категорична позиция е нужен и донякъде оправдан в свят, който все по-често има свойството да се преобръща и пренарежда за секунди. Но именно изкуството би следвало да бъде инструментът, който да може да изрази тази вцепененост от настоящето, която вербалното не може, защото въздейства на надезиково и надрационално ниво и взаимодейства с нас пространствено и емоционално.

Изобщо си задавам въпроса кой е кураторът днес и каква е неговата функция? Изчерпва ли се тя с написването на един текст, техническото организиране на една изложба и подреждането на работи в пространство? Сякаш в днешно време всеки би могъл да бъде куратор, без точно да знае в какво се изразява кураторската работа, което неминуемо води до нейното обезстойностяване. Това в известна степен се дължи и на липсата на специализирано академично образование, което да подготвя експертни кадри за тази професия. Особено във време, в което сме затрупани с „курирано“ съдържание, е крайно наложително преосмислянето на ролята на куратора, чиято работа, макар и да изглежда лесна отстрани, изисква комплексна мисъл, чувствителност и доза артистичност.

В изложбата „Пътят“ на Николай Майсторов липсата на компетентна кураторска намеса е особено осезаема. Работите, показани в изложбените зали на СБХ, са изключително качествени, но начинът, по който са подредени, по-скоро залива зрителя с визуални импулси и блокира неговите възприятия. Индивидуалността и мощта на отделните произведения се изгубва изцяло, сливайки се в една обща маса, чието въздействие далеч не е толкова силно и категорично. Изложбата няма куратор, което би могло да е в резултат на поколенчески различия или да се дължи на липса на институционална отговорност. Освен поколенчески, този проблем е и образователен, защото това консервативно възпитание засяга много млади колеги, завършващи академията без ясна идея и разбиране за кураторската функция.

Но намесата на куратора далеч не се изчерпва в подреждането и социализирането на една изложба. Особено при по-младите автори се изисква много предварителна работа и навигиране на творческия процес. Липсата на такъв тип подкрепа прави впечатление в изложбата „Мавзолеят на маминото синче“ на Думисани Карамански в Кредо Бонум. Въпреки чудесния текст на Дина Стоев към изложбата произведенията стоят някак неубедително в пространството. Поради известна неовладяност на техниката и лутане между триизмерност и декоративност, авторефлексията изглежда неавтентично и се превръща в прекалено директно илюстриране на лични проблеми и търсения.

Тук би било уместно да се направи пряка съпоставка с изложбата „Спи, моя радост, заспи“ на Алла Георгиева в галерия „Доза“, която също проследява една много лична история, поднесена на посетителите под формата на дневник. Позицията на куратор отново липсва, но в конкретния случай не е и необходима. Това до голяма степен може би се дължи на опитността на Алла като художник, но и на спецификата на темата. Произведенията са въздействащи, а разказът – достоверен, защото, макар и споделящ личните преживявания и размисли на художничката от началото на пълномащабната военна инвазия на Русия в Украйна, темата за страданието и разрушителните последици от войната са общочовешки и болезнено актуални в днешния ден. Посланието е ясно, а визуалният език – директен. В самия характер на изложбата липсва всякаква претенция. Тя по-скоро ни кани да проследим и да станем част от вътрешния опит на художничката да намери покой в свят, изпълнен с жестокост.

1, 2: „Пътят“, снимки СБХ
3 , 4: „Мавзолеят на маминото синче“, снимки Ренета Георгиева
5 , 6: „Спи, моя радост, заспи“, снимки галерия „Доза“

Друга важна и добила още повече актуалност в контекста на войната тема е тази за справянето с травмите от близкото, но все още непреработено минало. Именно тази идея бе засегната в груповата изложба „Преобръщане“, представена в Триъгълната кула на Сердика като част от фестивала „Минало не минало“, организиран от фондация „Изкуство – Дела и Документи“. Макар че в тази изложба не липсва кураторска намеса, тя повдига друг належащ въпрос, а именно кои са кураторските подходи, които въздействат и оставят траен отпечатък върху публиката? Въпреки подходящия подбор на автори и произведения, в изложбата липсва категоричен център, който би могъл да завладее посетителите още с влизането в пространството, да провокира размисъл и да конфронтира общественото мълчание и смирение. Този модел на документална, мултижанрова изложба, който доскоро изглеждаше актуален и успешен, сякаш се нуждае от преосмисляне. Защото именно тези проекти, целящи да провокират обществена дискусия и промяна, би следвало да си служат с един много по-силен и разтърсващ визуален език.

Говорейки за въздействие върху публиката, ми се струва важно да спомена изложбата „Дом“ на Стефан Николаев в новоотрктитото пространство ДОТ. На пръв поглед изложбата би могла да изглежда лека, но тя стои изключително убедително в пространството и успява да плени вниманието не толкова с използваните неони, колкото със символните референции. Посредством именно тази лекота на цветните светлини Стефан Николаев успява много прецизно и неусетно, почти манипулативно, да насочи погледа ни към сериозни теми, свързани с природата на човешкото и трансформацията на ценностите – а именно раздвоението между аскетизъм и хедонизъм, така присъщо на днешното презадоволено общество, изяждано от непрекъснато чувство на вина и сякаш неспособно да се наслаждава. И всичко това се случва под зоркия поглед на черепа, който ехидно напомня за преходността.

1, 2: „Преобръщане“, снимки Х. Грозданова, РИМ-София
3, 4: „Дом“, снимки Галерия Sarieva
5: HAPPY, снимка Калин Серапионов

И накрая ми се иска да завърша с няколко размишления, свързани с изложбата HAPPY в галерия Структура с куратор Йохан Густавсон, в чието реализиране неминуемо участвах като член на екипа на галерията. Изложбата е втора част от проекта „Гореща линия“, иницииран от Мария Василева, който има за цел да кани утвърдени чуждестранни куратори да се запознаят с локалната сцена, да опознаят местния контекст и на база наблюденията си да произведат изложба. Осъществяването на този проект провокира две основни посоки на размисъл у мен. Първата е свързана с обмена между куратор и художник, който остава скрит за публиката, но е от особена важност за създаването на качествена изложба. Както в първото издание на „Гореща линия“, което бе курирано от Грегор Янсен, така и в този случай останах впечатлена от дълбочината на разговорите, проведени с авторите в процеса на опознаване на тяхното творчество. Този диалог вероятно е възможен само тогава, когато се сблъскат два непознати свята. Но пък това ме навежда на мисълта, че в днешно време има толкова много възможности за международен обмен между художници, а сякаш е важно да има обмен и между куратори, защото само тогава бихме могли да се конфронтираме с различни подходи на работа и да преосмислим ролята си в създаването на стойностни културни проекти. Другият интересен аспект е общият положителен отзвук от изложбата – както от широката, така и от професионалната публика. Задавам си въпроса с какво тази изложба беше успешна и какво дефинира добрата кураторска практика? Дали това се дължи изцяло на подбора на произведения, на изненадващата комбинацията от автори, принадлежащи към различни поколения, или на избора на тема? Или пък на факта, че за да бъде максимално въздействаща и смилаема, кураторската работа трябва да достига отвъд написването на един текст и контекстуализирането на една изложба и да включва в себе си аспекти като изложбен дизайн и намеси в пространството?

И макар да нямат еднозначен отговор, изначалните въпроси остават – Кой е кураторът днес, какви са неговите основни функции и каква отговорност носи той спрямо художниците и спрямо публиката?

Марина Славова е куратор и галерист в галерия „Структура“. Завършва специалностите „Театрознание“ и „Публицистика и организационна комуникация“ във Freie Universität Berlin. По време на следването си работи като асистент в комуникационния и програмния отдел на интернационалния перформативен център HAU Hebbel am Ufer, Berlin. През 2020 г. е координатор на проекта SAW Sofia Art Week, иницииран от AEther Art Space. От началото на 2021 г. е част от екипа на галерия Структура. От 2022 г. е координатор и куратор на изложбата на номинираните художници за наградата за съвременно изкуство БАЗА.