Отдавна мина времето, в което човек можеше спокойно да разгледа няколкото изложби, за които е чул, на няколкото места, които добре познава. Сега те са повече. Има интересно разнообразие. Даже и при наличие на желание, времето не може да стигне за всички. Нужна е селекция. Необходим е маршрут на разходката, докато човек бута количката с бебето.

В галериите е тихо и спокойно. Човек може бавно да наблюдава работите и да води разговор със себе си и с тях. Да получи различни отговори на едни и същи въпроси. Какво е важно и съвременно днес? Как се живее в такива важни и съвременни моменти като настоящия? Как да се продължи нататък без лъжливото удобство на универсализма? Неусетно привидната тишина може да се превърне в дискусия на агората, в която, като в агон, да се съревновават разнообразните версии и визии.

С „Homo sapiens – възпоменания“ Павел Койчев е убедителен в монументалната си скулптурна пледоария, че в началото е чудото и учудването (thaumazein), а не травмата. Поразителното в тази изложба са няколко парадокса. Времето извън галерия „Райко Алексиев“ е осеяно със социални и политически скандали, с погнуса и отвращение, с черногледство, скръб, война, гняв, прекършени приятелства, поляризация и разпад. Черно време, белязано от апатия, умора, безразличие, криза на идентичността и принадлежността. А вътре в галерията времето е бяло. Фигурите също. Бяло и чисто е. Ясно и подредено. Белите фигури са заедно, живеят заедно, удивляват се заедно, вечерят, обичат се, играят заедно, нещо расте и те го гледат в почуда. Умират заедно.

Светът на Павел Койчев не е разомагьосан, фрагментиран и счупен. Изпълнен е с надежда и наивност. Фигурите изглеждат тежки, но са леки. Изглеждат груби, но са внимателни и деликатни. Те са облаци в човешка форма, временно са на земята и в галерията, приказни създания като белите мумини на Туве Янсон, роднини на образите на отишлия си наскоро Ботеро. Дейностите им са архетипни. За тези фигури думите и нещата са свързани, символът не се е разчупил и не са уморени от чудото. Гледайки произхода на думата „наивен“ е лесно да се стигне до близостта ѝ с „естествен“. Фигурите пребивават в пространство без гордост и без наказанието, което следва възгордяването. В техния свят няма катастрофа. Няма и да има. Смъртта е част от естеството. Инструментите и оръжията им са създадени от нужда, а не самоцелно. Те не искат да воюват или да колонизират. Фигурите в този свят не биха имали потребността да създадат изкуствен интелект. Койчев отново споделя своята обобщаваща концепция за идеал, основан на принципа на надеждата. Във време, в което медийно и виртуално се случва да бъдеш удрян по няколко пъти на ден от гръмотевици, тази изложба действа заземяващо. Като гръмоотвод е. Има нужда от такива оазиси, от алтернативни и паралелни реалности, в които щастието и пълнотата са възможни и натурални.

В галерия „Структура“ щастието е друго. Може да се каже, че е откраднато – също както е открадната (отново) колата на Недко Солаков, заедно с работите, предвидени за тази изложба: историята е разказана от артиста на стените на галерията. Може би в момента не е толкова самоочевидно, поради разнообразните съблазни на обществото на спектакъла, че щастието е нещо кратко. Затова са нужни и напомняния, че то не е постоянно, че в живота преобладава болка и несигурност, може би, тук-там, спокойствие и радост. Припомняния, че има работа и празник, война и мир, но не и разбиране, че празникът е постоянен или безкраен. Мигът или денят може да е щастлив и да се сграбчи, но не и цялото време. Такова разбиране е нереалистично и разочароващо. Щастието зависи и от случайност и късмет. Генетичен, социален, културен и икономически. Затова и тази изложба ми хареса.

В нея няма емотикони и смайлита или ефектен хедонизъм. Има дълбочина. Има акули в морето (Спартак Дерменджиев), а не само петзвездни рекламни илюзии. Има излизане от зоната на комфорта. Има ги съседите от миналото (Недко Солаков), които могат да са и представители на ада на земята. Има го и лицето на дъщерята на Солаков. Има го разбирането, че е трудно да си щастлив, трудно е и да си спокоен. Изложбата е белязана от обнадежден стоицизъм. От сфинкс (Искра Благоева), който пикае, за да не се чувства нещастен, че стиска цяла вечност и да не се чувства като препикано мушкато. Напомнящата на работите на Рон Мюк скулптура на Коста Тонев фиксира колко лесно и неизбежно е човек понякога да спре, да застине и да не може да продължи.

1, 2, 3: „Homo sapiens – възпоменания“, снимки СБХ
4, 5: HAPPY, снимки галерия „Структура“

За разлика от идилията във визията на Павел Койчев, тук светът на образите е раздробен и както Токвил пише преди почти два века – „всеки човек, затворен в себе си, се държи сякаш е чужд на съдбата на всички останали. Неговите деца и добрите му приятели съставляват за него целия човешки вид. Заради взаимодействието си със съгражданите, той може и да общува с тях, но не ги вижда; той ги докосва, но не ги усеща; той съществува само в себе си и единствено за себе си. И ако при тези условия в съзнанието му остава усещане за семейство, то вече не остава усещане за общество.“ Това е свят без предвидимост или сигурност, свят на прекариата и на механизми за неудовлетворение, разделение, фрустрация, преумора и тревога. Свят, за чиято перверзна структура понякога е по-здравословно да не се мисли. Това е в рязък контраст с фигурите на Павел Койчев. Изниква и въпрос – за всяка бяла фигура колко черни има? Въпреки болката на този свят, единственото решение е животът в него. Това е съпротивата. Присъствието на лицата и бюстовете, на дакелите и музиката на Милен Апостолов, устояването, разказването на историята за откраднатите щастие, кола и рисунки обезврежда кражбата и я превръща във възможност за оттласкване.

В „Криминале“ на Тарантино двамата убийци, играни от Джон Траволта и Самюъл Л. Джаксън, трябва да вземат едно куфарче, чието съдържание не се изяснява до края на филма. Когато Джон Траволта го отваря и лицето му е озарено от жълтата светлина отвътре, Самюъл Л. Джексън пита – „Щастливи ли сме?“ и получава отговора „Щастливи сме“. А от какво – не става ясно. Щастието, за разлика от поводите за нещастие, може и да е енигма. Може и да е убито.

Другата изложба в „Структура“ е „Водопад“ на Надежда Олег Ляхова. В нея в рамките на десетминутно видео също се поставят въпроси. Кой си? Кое е лицето и кое е маската? Кое е естествено и кое изкуствено? Кое е интелект и кое въображение? И кога текат и се движат и кога не? Робот за чистене с лекота зацикля и забуксува. Поле с треви, безбрежно като море, не спира да излъчва свобода. Ляхова е рисувала такива полета и вълните им като кадри на Тарковски от филма-поема „Огледало“. Чува се вълнението в гласа ѝ въпреки опита за неутралност и спокойствие. Има я нуждата от откриване и необходимостта, която творческият импулс налага над случайността в играта на въображението. Как изкуственият интелект да разбере това, което ние не разбираме съвсем и не можем да си обясним напълно? Макар и да може да генерира образи, той няма същностната необходимост да ги създава.

Ляхова с прецизната си ирония и бруталната си нежност отново показва, че постмодернизмът има и човешко лице. Тя умело играе с понятията за отражение и контрол, с множенето на образи, които правят видима реалната възможност от объркване и от опасността да се забрави кое какво е и кой какъв е.

Има особено удоволствие във финала, когато е ясно, че може да се породи порочна безкрайност от копия и отражения, от изкуственост, окончателно изместила естествеността и оригинала. Когато е достигната точката на безизходно повторение, зацикляне и буксуване, тя казва по човешки и автентично едно „Писна ми“. Това носи облекчение и свобода, те буквално текат и от водопада до края на видеото.

Това, което моментално прави впечатление в изложбата на Думисани Карамански в „Кредо Бонум“, е именно усещането за свобода – на цвета и на образите. Както и че платната са без рамки. Няма рамки и ограничения. Те са залепени за стената с гафер, който трасира сива пунктирана линия около тях. Сякаш те подканя да режеш по нея и да отнесеш платната нанякъде. Гаферът е често използван материал в киното и театъра. Оглеждам се за драматургията, сценария и логиката на образите. Няма музика като тази в „Структура“ на изложбата за щастието. Има хумор, двусмисленост и ирония. Видимо влияние от Нео Раух и не само от него. Има необходимост от присъствието на тези образи. Има утвърждаване и втечняване на индивидуалността и себеовластяване. Има промени, трансформации и метаморфози и те сякаш не са плашещи. Свещеник се превръща в русалка, човек носи маска на Голямото пиле от „Улица „Сезам“ и пази друг човек от зли сили, същите хора бутат пазарска количка като един от тях е в нея. Усеща се моментът на удоволствие, който Карамански изпитва. То идва от промяната и монтажа, от близостта и споделянето за наличието на тази близост. Домашни са. Уютни са. Преди внезапно да станат двусмислени и зловещи, heimliche да се превърне в unheimliche.

Това също е изложба за щастието, може би. Но и за игра и за постоянно и динамично кристализиране на състояния и персонажи. Айзенщайн определя монтажа като скок на пространството в кадъра към ново качество. И има скокове и те са далеч от познатата мрачна морбидност на монументалната българска живопис, което е приятна изненада. Има родства по избор – с Дина Стоев и Рая Апостолова, автори на текстовете към изложбата и към отделните работи, а също и персонажи в самите картини. Ателиетата на Стоев и Карамански са даже едно до друго и в близост до галерия „Райко Алексиев“.

1: „Водопад“, снимка галерия „Структура“
2: „Мавзолеят на маминото синче“, снимка Ренета Георгиева
3, 4: „Спи, моя радост, заспи“, снимки галерия „Доза“

Картините са работени бавно, в продължение на година и половина. В тях има препратки и влияния, които не целят да бъдат декодирани. Не е толкова ключово дали някой ще разпознае черния латексов костюм от „Ирма Веп“ на Оливие Асаяс, например. Или влиянието на японското кино – „Жената от пясъците“ или на комедийния хорър „Къщата“. Или на сериала „Атланта“ или филмите на Йоргос Лантимос. Препратките не са направени прозрачни и четими, защото от значение е фактурата на репрезентацията и интензивността ѝ, а не рационалният ѝ и изчерпателен анализ.

Карамански иска да направи от картините си филми и екран, да са кинематографични, да се усеща вибрацията на разказ, който не е ясно откъде започва и как ще продължи. Иска да се чуе разказ, да се види музика. В хаоса му има абсурд, има и метод. Видимо е нежеланието да се хомогенезира визуалното пространство. Важни са му липсата на тотален контрол и волята да има случайност и овладени грешки, в които да инвестира сюжети. Най-вероятно окончателната реализация понякога няма общо с първоначалната идея. Лесно е да се каже, че това са картини за пол и идентичност и за съпротива срещу расизъм, сексизъм и дискриминация. Да, те са и за това. Но са и силни и ценни и с друго. Те с лекота разширяват полето на българските визуални образи по интересен, талантлив и съблазняващ начин. С лекота и майсторство художникът разплита сложни казуси по човеколюбив и важен начин. Във време на ренесанс на универсализма – те са строго партикуларни.

За Карамански ценни са Питър Дойг и Леон Кософ, но и Юе Мин-дзюн, чиито образи на смеещи се лица могат да бъдат четени и като маска и гримаса, прикриваща чувство на безпомощност. Силата на Карамански е, че признава слабостта си, не я крие, разиграва сложно, свободно и непринудено вътрешния си свят по платната и го прави без досадна преднамереност и претенция или опитна обиграност.

Алла Георгиева, родена в Харков, също е болезнено честна в работите си в галерия „Доза“. Да, може да се каже, че тя, рисувайки войната, влиза в традицията на Гоя или на Ото Дикс. Но това не е спокоен и овладян артистичен проект, колкото и подреден и последователен да изглежда. Не говори дистанцирано за някаква метареалност, а за нещо конкретно, катастрофално и случващо се наблизо. Може и трябва да се каже, че изложбата е израз на инстинкт за самосъхранение. Да рисуваш това, което унищожава родната ти страна и миналото ти, за да не бъде унищожено нещо в теб.

Не само сънят на разума ражда чудовища. Чудовищата могат да са и са и рационални. Чудовищата може да са плод на прецизни фалшификации, за които очевидците могат да свидетелстват, че са лъжа, стига да им се даде думата и да не бъде отречена истината им, очевидната и страшната, моментално. Това са радикални и жестоки работи. Те заслужават време и внимание. Те са отговор и памет за това какво става днес, когато агората, мирът и разговорът са саботирани от агона, агресията и войната. Алла Георгиева показва как се ражда войната – с фикции, манипулации и откровени лъжи – и ѝ противодейства по начина, по който може, за да ускори погребението ѝ. Човек може да бъде свидетел на времето си, може и да избере да бъде и лъжесвидетел. Тази изложба напомня неща, които не бива да се забравят – етиката и естетиката имат много общо; изкуството не е просто приемливо творческо съдържание и не бива да се отказва от потенциала си; създаването на изкуство може да бъде жизнена нужда и необходимост и може да бъде начин за артикулиране на травма и болка.

Според Чоран в бъдещето ще има само две форми на изразяване – молитвата и телеграмата. Чоран не доживя появата на интернет и затова нека си представим телеграмата като аналог на социалните медии. Видях различни форми на съпротива и молитва в тези изложби. Важното е, че те са казани. И че има кой да ги чуе.

Стефан Иванов е доктор по философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на стихосбирките „4 секунди лилаво“ (2003), „Гинсбърг срещу Буковски в публиката“ (2004), „Списъци“ (2009) и „Навътре“ (2014). За „Списъци“ е номиниран за Националната награда за поезия „Иван Николов“. „Навътре“ е номинирана за първите награди за литература на НДК. Носител е на наградата „София: Поетики“ (2011). Съавтор е на пиесата „Медея – майка ми“, спечелила „Икар“ (2013) за най-добро представление. Пиесата му „Между празниците“ е номинирана за „Икар“ (2014) за драматургия. През 2017 г. пиесата му „Същият ден“ е поставена в Ню Йорк в LPAC. През 2018 г. е резидентен драматург на Националния театър на Люксембург. През 2019 г. късометражният анимационен филм „Задачи за деня“ по едноименното му стихотворение е официално предложение на България за „Оскар“. От 2003 г. е публикувал многобройни материали в множество медии. Превеждан е на английски, френски, немски, испански, гръцки, сръбски и други езици. Блогът му е на http://siv.sofiascape.com/.