Как се допираме до историята: преработка, музей(ност) и завещано минало

Този текст, както и моето тяло, се носеше през и отвъд София и страната в месеца, отреден за мен за мислене, писане и разглеждане на изложби. Месец, чиято половина бе пълна с летни почивки, в които галериите бяха затворени и тихо подготвяха какво ще ни донесе есента.

Започнах текста в София, продължих да го пиша в родния си град, после в Лондон, Кентърбъри, в Торонто, в летищата и във влаковете. Представям си, че по подобен начин, също като мен и историята се движи, мърда, намества, неудобно ѝ е, отваря се и се затваря, спира, паузира, стартира и променя. Все пак най-големият проблем на историка си остава необходимостта за постоянно пренаписване на историята – тоест неспиращите промени, вечната мнителност към историята и това, което тя ни разкрива, и едно тихо очакване за разместване и движение. Историята сякаш винаги витае, едва когато се вгледаме по-дълго виждаме, че тя хич не е в покой, в затишие, ами потрепва и очаква. Тъй като с движението на времето нови документи стават публични, откриват се артефакти и материали, устни истории се чуват по-силно и заемат централни позиции, както и осмислянето и четенето на историята се променят, отдръпваме се от хетеронормативното и колониалното; нови практики и хора получават достъп до създаването на знания (production of knowledge) – всичко това допринася към едно постоянно движение.

Този текст представлява рефлексия върху три изложби, занимаващи се с историята на близкото миналото: „Руда“ на Слава Савова, „Детството през социализма“ и FOLLOW THE LINE OBEY THE TIME на Александър Лазарков.

РУДА ДО ЗАИМОВ

Първата самостоятелна изложба на Слава Савова „Руда“ се откри през юли в галерия КО-ОП, като през октомври същата експозиция ще бъде показана в читалище „Светлина“ в Кремиковци. В нея Слава преплита нишки на академичното и художествено, изследвайки пластове от миналото и сегашното състояние, както и от историята на рудник Кремиковци. Изложбата задава важни въпроси за минната индустрия, за антропоцена, за общността, свързана с него, за работата през социализма и за съвременните обитатели и случвания на неговата територия; самата авторка описва един от фокусите в изложбения текст – „разрушителния отпечатък на добивните индустрии в региони и геологическите фрактури, които те оставят“.[1]

Накратко, историята на рудник Кремиковци е следната – през 50-те години експлоатацията на открития рудник започва с позитивни и надеждни прогнози; много скоро след това се оказва, че желязната руда е нискокачествена – предприятието продължава да работи, но чрез внос на руда, което води до финансови загуби; след 1989-та комбинатът е приватизиран и поетапно спира да работи. По-късно заради естествено покачващите се подпочвени води рудникът се превръща в езеро, в което растения, водни, земни и птичи обитатели намират дом.

Слушайки тихите звуци на рудника, усещайки предметния му свят, започнах за пореден път да се питам как се документират и комуникират истории, които са невидими? Как процеси, развиващи се с десетилетия, остават скрити или пък излизат на повърхността? По какъв начин се изменя пейзажът и какво приютява той след краха на един утопичен проект на промишлеността? Какви са нюансите и полярностите, които едно такова пространство успява да улови в себе си?

При влизането в пространството на КО-ОП очите ми са завладени от две големи изображения, покриващи една от стените. Изображенията разгръщат метални детайли, красиво подредени, блестящи в сребристо. Веднага разбирам, че това са снимки, наподобяващи продуктова фотография, показващи детайли от производството на металургичния комбинат край рудника. Композирани прилежно и естетически привличащи, те завладяват стаята и погледа на зрителя, но и създават едно поле на объркване – тук не знаем дали те са миниатюрни или огромни, дали фотографът/ката са снимали в изключителна близост или пък от много далече. Тези фотографии Слава Савова заимства от албума „Кремиковци“, поръчан и създаден през социализма, който разказва историята, създаването, героизма и развитието на рудника.

Снимки: Слава Савова

Когато завъртим очите си и погледнем надолу, там ни посреща друго изображение. Алуминиеви профили, блестящи отново в сребристо, носят върху себе си фотография с директен печат върху алуминий, която разкрива други детайли; този път обаче те са от средата на рудника. Един пласт от скали, левитиращ в пространството, някак си наподобяващ машина или инструмент, за който очакваме, че ще изпълнява някаква техническа функция. В залата също има подробна колекция от значки от социализма, забити върху парче алуминиев профил, окачен на стената; те са свързани с рудник Кремиковци – някои юбилейни, други за заслуги, на една от тях пише „Техническо и научно творчество на младежта“. Встрани от тях точно преди да се качим по стълбите, виждаме и един от „обитателите“ на рудника – парче руда; поемам я, усещам я студена и много тежка в ръката си.

В тази стая, струва ми се, живеят детайлите на рудника и на минната индустрия, тук се запознаваме с архитектурата на пейзажа. Оставаме объркани от размерите – големи ли са или малки – при нас в залата, както и там в самия рудник. Авторката си играе с нашите възприятия и с идеята за пространственост и размери, докато ни запознава с комплексните слоеве на това място.

Във втората зала зад тежко перде се върти филмът „Руда“, в който пък виждаме размера на рудника, обитателите на водите му, птици, прелитащи по повърхността му, цветята, поникнали по откритите хоризонти, чуваме природен пейзаж, усещаме тихите звуци на едно място, изпълнено някога със силни звуци, кънтящи и вибриращи през нивата му. Тук отново се сблъскваме с детайли от пространството, но фокусът е върху ежедневието на един приватизиран, спрян от употреба, но масивен рудник-езеро.

Снимки: Слава Савова

Като част от изложбата бе организиран тур от Савова до самия рудник. Това преживяване впоследствие дълго се въртеше в съзнанието ми и посяваше въпроси. Заедно с десетина души пристигнахме в Кремиковци в летен късен следобед, автобусът ни стовари в самия център. Там ни посрещна висок паметник, на чийто гръб са запечатани Кремиковските храбри работници. Вървяхме през терена на рудника, същият този, който Слава бе извървяла в последната година – в сняг, в дъжд, в есен, в пролет, в зори и в залези. Изучавахме с телата си, като публика, като участници – пространството, етажите на рудника – първи, втори, трети… Очите ни се спускаха по дълбочините и извивките на оранжевите скали. И всички бяхме поканени да се опитаме да си представим историите от проучванията на Слава – тези за създаването му, за селото, което е изселено и преместено, за да бъдат изградени цехове на металургичен комбинат, или пък тези за закриването на рудника и носталгията, носена от хората. Тази разходка бе базирана на разкази, спомени и наследени преживявания, събирани от теренни проучвания и устна история от кореспонденти, жители на селото, работили в рудника, както и от архивни материали, открити от авторката.

В тези моменти в рудника се замислих и бих предложила, че най-добре се чете и гледа, когато изживяваме телесно. Сякаш Слава хвана за ръка нас, зрителите, и ни допусна да влезем с нея в самата ѝ работа, да спрем да бъдем публика; да се озовем в едно съкровено място – публично/ частно/ лично. Мисля че историята се разбира най-добре, когато краката ни вървят върху нея, когато се озовем на мястото, за което четем и слушаме в една изложба. Може би изкуството, занимаващо се с миналото, трябва да изпочупи стените на галерията и да бъде директно обвързано с телесно-теренни преживявания.

ДЕТСТВО В БАНЯТА

Прескачам към следващия ми фокус – „Детството през социализма“, временна изложба, отворена до 30 ноември 2023 г. в Регионалния историческия музей – София. На втория етаж на бившата баня в една от залите се разгръща историческа изложба за детството между 1944 и 1989 г. Изложбата е разделена на няколко части, като те са съпроводени с кратки двуезични текстове. В експозицията има селекция от предмети от различни десетилетия през периода на социализма; играчки, дрехи, книги, плакати, настолни игри и други предмети.

Изложбата следва стандартен музеен подход, подобен на начина, по който е организиран целият музей – употреба на остъклени постаменти, възстановки и включване на различни материали и медии. В експозицията присъстват предмети от колекцията на самия музей, както и такива от Национален исторически музей, Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей БАН, Софийска градска художествена галерия, Българска национална филмотека и други от лични архиви.

Изложбата маркира момент, в който дори и само за няколко месеца миналото на социализма присъства в историческия музей на София (то всъщност се е случило!); тъй като в постоянните експозиции на тази институция историята е само селективно изложена – не фигурират нито комунистическият режим, нито Османска София.

Подредбата е хронологична – започва от самото раждане на един човек, от майчиния дом, през израстването, участието в различни политически организации и образованието, минава през свободното време и развлеченията на едно дете и стига до монументалния проект на Людмила Живкова – Асамблея знаме на мира.

От изложбения текст научаваме накратко за изложбата и нейните цели; като авторът/ката също предполага, че предметният свят би върнал и приятни, и неприятни спомени на различните зрители, а „младите… [зрители] ще се докоснат до детския свят в една епоха без мобилни телефони и компютри“[2] – сякаш развитието на технологията е единственото, което ни дели от едно детство, изживяно в авторитарен режим. Тук можем да усетим съзнателното отдръпване от критически прочит, което съществува и в други части по-нататък в експозицията.

В частта „Домът и семейството в живота на детето“ са включени много интересни предмети, които имат силен глас и разказват за режима дори на зрителя без познания. Там виждаме грамота за образцови майчински грижи (най-добре гледано дете!), заедно с поздравително писмо от Ленинския районен съд за раждането на дете, с поздрав за „[идването на] нов човек-гражданин на НР България, който ще живее и твори при социализма и комунизма“.[3]

В друга част от експозицията „Държавата и Детето“ отново ни посреща текст, в който авторът/ката споменава как партията е изместила/заменила религията и как „държавата полага големи усилия за възпитанието… и изграждане на социалистическо общество“. Тук авторът/ката споменава за нюансираните процеси на режима – безплатно здравеопазване, символични такси в детски градини; заедно с учебни предмети с идеологическа насоченост, репресия на учители от Народния съд в началото на режима, ролята на ДС в репресирането на млади хора, които са изпращани в „интернати и трудово-възпитателни училища“2, както и лошите и нехуманни условия на живота на деца с увреждания или такива без родителите – изолирани и премахнати от обществото. Предметите тук обаче са тихи, някак си не носят думите, описани в текста.

Снимки: Красимира Буцева

В един момент се сблъскваме с думите „чавдарче“, пионерска организация „Септемврийче“ и „Димитровския комунистически младежки съюз“ – научаваме, че съществува съответна униформа, устав и символи, както и че различните организации са под ръководството на БКП. От един QR код научаваме и малко повече – описание на видовете униформи и йерархии, участие в различни мероприятия и т.н. В експозицията можем да видим тези униформи, както и знамето на пионерския отряд, пионерски албум, печат от „Септемврийче“, членска карта, значки, както и картина от Буюклийски на млада пионерка, свиреща на акордеон.

Интересен е изборът на екипа зад изложбата да не контекстуализира и разнищи за зрителите какво всъщност представляват „чавдарчетата“ и „пионерчетата“, а вместо това да използва описания, запазващи политическа дистанция. За тези политически детски организации би могло да се създаде цяла самостоятелна изложба, за тях е изписана и голямо количество академична литература. Децата са виждани от режима като основен механизъм, който го движи – тяхната мобилизацията от ранна възраст е важна задача, която подпомага реализирането на плановете на този режим; и както Иван Абаджиев[4] (първи секретар на ЦК на ДКМС) казва, в кръвта на младите е дa издигат социалистическите каузи.

Заедно с тези политически заредени предмети в следващата част, фокусирана върху свободното време на детето, са подредени лексикон, архивни снимки на деца, кушетка с кукли и играчки, детска шевна машина, детски рисунки, триколка, детски книжки, кукленско сервизче, настолна игра „Мики Маус в София: Дама и Не се сърди човече“, „Ну, Погоди!“, Електроника, магнитна азбука и други.

Ехото на обширната колекция може да се усети в пространството, тук са показани обикновени, всекидневни, изключителни, редки и банални предмети – материалният свят на детето обитава тази зала. Усеща се едно преплитане между дизайна на соца и идеологията, вградена в предметния свят на режима. Рядко в музей или галерия в България можем да видим предмети, които разказват за дизайн на социализма или пък дори за самия режим.

В изложбата „Детството през социализма“ се усеща загатване към важни истории и прочити, понякога те са докоснати в изложбените текстове, понякога предметите ни говорят (но само ако имаме познанията да ги чуваме). Екипът зад изложбата ни предоставя достъп до страхотна и подробна селекция от предмети – някои познати, други по-редки. Опитите за контекстуализация на моменти успяват да опишат сложните пластове на режима, които често са в конфликт едни с други. А все пак задачата на историята, историка и историческия музей е да ни предадат информация, която не заема само крайностите.

Ако погледнем към музеите или галериите в страната, лесно можем да забележим че допирът до близкото миналото, миналото на комунизма, е частичен, фрагментиран и непостоянен. Отговорността за разказването на историята, нейното осмисляне или запознанство със скрити и тихи разкази не е приоритет дори на институции и галерийни пространств, които би следвало да се занимават с проблемите на историята. Опитите са спорадични и в повечето случаи се дължат на конкретен художника/чка или куратор/ка.

СПОМЕНИ В ДОМА

Завършвам с няколко кратки мисли относно соло изложбата FOLLOW THE LINE OBEY THE TIME на Александър Лазарков, показана се през септември в Национален студентски дом. Тази изложба, за разлика от другите две обсъдени в този текст, се стреми да избяга от историографията на миналото, и по-скоро да я използва като инструмент, като трамплин, за да отскочи чрез нея.

За някои такова действие би могло да се стори странно или неуместно. След като липсва официален прочит и преосмисляне на близкото миналото, както и няма и частен, личен или друг поглед, то всеки допир към това минало (исторически или художествен) е като дълга искра ток, пронизваща пръстите на зрителя за неопределено време.

Снимки: Александър Лазарков

В работата на Лазарков тук можем да усетим употребата на appropriation, както и в негови предишни творби. Методология на appropriation се появява някъде около 1917 г. в работата на Марсел Дюшан (appropriation е практика, в която един хужожник/чка работи с вече съществуващ предмет, но зачерква функциите и принадлежността му и измисля други такива). В изложбата виждаме скулптурни острови с непознати гънки, извити форми, които пък използват познати визуални предмети – като паркет, килим, лампи, полилей, придружен от декоративни орнаменти. Всички те сигнализират едно добре познато близко минало, изживяно или наследено. Някои от предметите са намерени, други 3D принтирани, но всички унифицирани в светещи купчини от вещи.

Тук виждаме карта на едно фрагментирано минало, завещано ни, тежащо в ръцете ни, разкъсващо се. Може би тази трансформация на добре познати визуални референти ни напомня, че не само светът ни е изграден на основите на миналото, но и ние имаме дълга да го мислим, носим и преосмисляме, да го преобръщаме в нови форми и да работим с късовете му.

 

За финал бих споменала един фестивал, занимаващ се с историята на близкото ни минало, който предстои да се открие през октомври. Мисля, че всъщност и без систематични грижи за историята от държавни или частни институции, фестивалът „Минало не минало“ (старото му име: История помежду) прави това. Той е организиран за поредна година от Весела Ножарова – носеща тежестта на историка в кураторската си практика, и ще се състои между 12–15 октомври в Топлоцентрала, Музей – гарнизонно стрелбище, Tриъгълна кула на Сердика и Френски институт.

 

Красимира Буцева е визуален артист, изследовател и преподавател и живее между София и Лондон. Красимира е лектор в бакалавърската програма по фотография в Лондонския колеж по комуникации към Университета по изкуствата в Лондон. В творческата и изследователската си работа тя работи с теми като политическо насилие, травматична памет, официална и неофициална история на Източна Европа. През 2023 г. академичната ѝ статия “Vernacular Memorial Museums: Memory, Trauma and Healing in Post-communist Bulgaria” е публикувана в Museums & Social Issues Journal. Завършва бакалавърска степен по фотография през 2016 г. и магистърска степен по фотография през 2017 г. в University of Portsmouth, Великобритания. През 2022 г. завършва курс по Активистко кино в University College London. През 2021 г. е стипендиант в творческата резиденция Akademie Schloss Solitude, Германия, а през 2022 г. е носителка на наградата за съвременно изкуство „БАЗА“.

[1] Изложбен текст на изложбата „Руда“ от Слава Савова

[2] Изложбен текст на изложбата „Детство през социализма“

[3] Откъс от текст от поздравителен адрес от изпълнителния комитет на Ленински районен съвет за раждането на дете. Лично притежание (един от артефактите в изложбата)

[4] Karin Taylor. Socialist Orchestration of Youth: The 1968 Sofia Youth Festival and Encounters on the Fringe. In: Ethnologia Balkanica 07:43-61