Спомням си времето, когато местата, където можеха да се видят изложби на съвременно изкуство, бяха едва няколко. Една-две галерии, две-три независими пространства, някой бар, няколко фестивала. Познаваха се всички. Водеха се разговори за това кое е съвременното изкуство, как да го наричаме (дали пък да не е „неконвенционално“), кои художници са съвременни и кои не, трябва ли ни музей за съвременно изкуство и дали това не би институционализирало изкуството. Сцената като цяло беше по-тясна, по-предвидима и много по-конфликтна – в нея съществуваха остри противопоставяния, които започваха от битката за видимост и се простираха до концепции, критерии и хоризонти на контекста, в който се разглеждаше изкуството. В последните няколко години изглежда нещата не стоят по този начин. Едва ли бих изненадала някого, ако споделя очевидния факт, че има много повече галерии, нови автори, различни инициативи – частни и публични, които не само промениха формата на професионалната среда, но и многократно разшириха полетата, в които социално се реализира самото изкуство. Градът като поле на действие и живот на художествените проекти излиза все повече на преден план. А мисленето за средата на показване, на комуникация с публиката, на реализация на творбата стана неизменна част от програмирането на изкуството и от съвременните стандарти на неговото представяне и диалог с публиката. Немалка роля за това изиграха новите програми на Национален фонд „Култура“, творческите стипендии и като цяло инвестицията от страна на държавата в културата. Под формата на ковид мерки всъщност се припомни смисълът на публичното финансиране, като недвусмислено се показа, че то е необходимо, за да се изгради по-професионална, по-разнообразна и по-достъпна среда. Глътката въздух всъщност повлече вълна на художествена продукция, която в един момент се появи в публичното пространство, многократно надвишавайки неговия капацитет, както и този на публиката. Предизвикателно сега изглежда „успокояването“, улягането в новата форма, развитието на връзки, индивидуални стратегии и различни художествени политики. И ако това е културно-политически контекст, в който днес „живее“ изкуството в страната ни, като че ли времето дойде отново да си зададем въпроса – а как говорим за него?

Да си призная, на фона на разрушената инфраструктура на художествената критика – буквално, липсата на поле за нейната професионална реализация и предизвикателствата на комуникацията в и чрез социалните медии, като че ли не ни остава друго освен базисно да се върнем към въпроса – а как изкуството е важно или участва в живота на обществото? Да опростя още повече – а за какво ни е изкуство?

Не бързайте да виждате в този въпрос наивност или нихилизъм. С него не се стремя да провокирам дълбок философски разговор, нито да коментирам принципа на съзидание като част от развитието и изразяването на личността. Целта е далеч по-проста, но вярвам, че може да бъде много ефективна.

Какво ако заедно с естетическата стойност на изкуството се опитаме да го видим от гледната точка на възможностите за обществено присъствие, възаимодействие и въздействие тук-и-сега? Какво ако го разглеждаме като обществен факт? Изменя ли това представата ни за изкуство, диалога ни с публиката, комуникационните ни канали, разказа ни за самата творба, пространствата, в които я възприемаме, а заедно с това и естетическите йерархии и авторитетите на институциите (смея да кажа, които дори несъзнателно възпроизвеждаме)?

Представям си, че отговорът безусловно е „да“, както и че този подход би ни помогнал да анализираме-в-крачка процесите в изкуството с оглед на културната среда, оставайки близо до опита по пътя от него към по-едрите теоретични конструкции.

Да „пристигнем“ обаче при повода за този текст.

Поканиха ме да се включа в инициативата Критика х3 за септември и това се оказа голямо предизвикателство. Още от първите дни на месеца се появиха нови изложби (между другото, откриванията започнаха още в края на август), сезонът започна с пълна сила. Наред с богатата галерийна програма се случиха фестивали и инициативи като Бизнес Парк София, Реките на София, Квартал. Последните са само по-видимите, такива, които в последните години активно работят с градската среда и оформят нови места в нея, участвайки в нейния „дизайн“ и обществена динамика чрез преоткриването на различни зони и създаване на места за срещи, отваряне на пространства за формиране на общности и като предполагат нов тип представа за живеене в града.

В логиката на подобен тип процеси в последната седмица на септември официално се откри пространството DOT Sofia на ул. „Братя Миладинови“ на Женския пазар. Сградата, съчетаваща функциите на апартхотел, ресторант, място за провеждане на събития и галерия, е проект на студиото I/O и спечели голямата награда на „Българските архитектурни награди“. Част от нейната визия и живот е съвременното изкуство, което под формата на специална колекция и изложби е представено и курирано в партньорство с Галерия Сариева. Малката сграда на пръв поглед се вписва естествено в контекста на заобикалящата я среда. Ръждивата ѝ фасада, интегрираща едроразмерни капаци пред прозирците плътно обхваща сградата така, сякаш я опакова, и оставя впечатление за повърхност, по която погледът се плъзга и която зад себе си организира друго пространство. Вътрешността е опростена, изпълнена със съвременни материали и усет за детайла. Произведенията на съвременни художници като Правдолюб Иванов, Мария Налбантова, Лъчезар Бояджиев, Недко Солаков са вписани в цялостния дизайн и коресподират с материалността на пространството – неон, метал, рисунки с маркер или молив. Галерията е естествена част от функционалността на сградата. През прозорците ѝ се виждат поочуканите фасади на заобикалящите я кооперации, които изглеждат като рамкирани фотографии в полето на стъклото.

В този контекст „Дом“ е някак естествено заглавие на изложбата на Стефан Николаев, курирана от Галерия Сариева. В по-общ план авторът се занимава с обичайния начин, по който изкуството присъства в пространството на дома. Картините, които съвсем логично в текста, придружаващ изложбата на Десислава Милева, са представени на границата между живопис и скулптура, са изпълнени не върху платна, а върху кована или патинирана мед като основа. Художникът сякаш „рисува“ върху тези плътни, тежки „платна“ с тънки линии неон, очертаващи формата на изображенията. Показаните произведения се отнасят към доста ясна редица от жанрове – натюрморт, голо тяло, природа, религиозни сюжети, икони. Нима това не са най-предпочитаните за интериора на домовете картини, свързани с „потреблението“ на изкуството в пространството на дома, не само днес, но и в миналото? Самите материали и стила на работите кореспондират с архитектурата на сградата. А партньорството между собственика-създател на идеята за сградата с работата на галерия Сариева е в линията на нарастваща тенденция за изграждане на различни по мащаб частни колекции, показване на изложби на съвременни автори в офисни пространства и други бизнес инциативи, които изграждат пазарната среда и контекст на съвременното изкуство. Нещо повече, те са свързани със символния и материален свят на развиваща се нова (бизнес) среда в страната, свързана с градския начин на живот, достъпността на местата, културната екзотика, обрания лукс, качеството на живот и космополитизма. Именно затова проектът DOT Sofia е с интересно бъдеще в средата на Женския пазар. Как той би спомогнал за социалната промяна на мястото, дали би допринесъл за неговото джентрифициране и какво значи това в български контекст предстои да видим. Между другото, такива процеси вече започнаха с ремонта на самия пазар, който тепърва се развива. Впечатление в откриващите дни правеше анонсирането на разходки в пространството около Женския пазар – един подход  за историческо / антропологично изследване и разказване на града, който Галерия Сариева в колаборация с фондация „Отворени изкуства“ осъществява отдавна.

Снимка 1: Асен Емилов
Снимки 2, 3, 4: Галерия Sarieva

Предизвикателството е в достъпа на пространствата, тяхната отвореност и социалното им участие. Въпроси, които стоят и пред инициативата за артистично претворяване на Бизнес Парк София, който тази година предложи безплатни ателиета за художници и посредством партньорството си с Колектива и Антония Димитрова се стреми да насърчава присъствието и развитието на съвременното изкуство.

И двете инициативи потенциално отварят нови зони за изкуство и художествено присъствие в града и предизвикват размишления за това по какъв начин частните иницитиви участват в публичното пространство и споделения живот. Интересно е дали постепенно те ще развият местни колекционери и по-динамична локална среда на пазара на изкуство, свързана с интеграция на изкуството в пространствата на живеене и работа. Дълбоко убедена съм, че именно този „всекидневен“, „битов“ начин на живот с изкуството е неизменна част от изпълнението на превърналото се в културно-мениджърска мантра настояване за „развитие на публиките“.

Навиците за посещение на изложби обаче остават свързани все още с центъра на София и неговото галерийно ядро между булевард „Дондуков“ и площад „Славейков“, задаващо и до момента (понякога невидимите) йерархии на места, режими на гледане и тенденции на представяне на изкуство.

Ще се спра на две изложби, открити в края на септември: „Мавзолеят на маминото синче“ на Думисани Карамански в галерия „Кредо Бонум“ и груповата изложба HAPPY, курирана от Йохан Густавсон с произведения на Искра Благоева, Спартак Дерменджиев, Недко Солаков и Коста Тонев в галерия „Структура“.

Съвсем набързо би следвало да отбележа, че и двете галерии също представляват частни инициативи, но тяхната основна дейност е свързана не с пазарната реализация на изкуството, а с представянето, символното развитие и социализацията на съвременното изкуство. В последните няколко години галерия „Кредо Бонум“ се разви като пространство за показване на млади автори, а галерия „Структура“ още във фундамента на основаването си изходи от концепцията за компенсиране на институционалните липси в културния живот в България и оформи своята позиция на базата на авторитета и присъствието на институция с идеята да определя тенденции и да дефинира процеси в съвременното изкуство. Във всеки случай и двете галерии имат „включваща“ роля в средата на изкуството в България по отношение на професионалната реализация и видимостта на творците.

„Мавзолеят на маминото синче“ е изложба, която не само мощно заяви името Думисани Карамански, но и успя да покаже интересни връзки и взаимодейстия между различни други автори. Изложбата директно „симпатизира“ и дори създава интрига около авторската фигура на Дина Стоев, когото видяхме като художник със самостоятелно представяне (изложбата „Глава I“) в галерия „Райко Алексиев“ по-рано през годината. Дина Стоев е персонаж в живописните платна, както и автор на текста към/за изложбата на Думисани. Едновременно с тази връзка, която сякаш привлича един натрупал време и истории контекст на сътрудничество между двамата автори, се появява и неясно очакване за бъдеще, за предстоящ диалог между Думисани и Рая Апостолова, чиито текстове стоят под заглавията на работите в изложбата. В миналото, в настоящето или в бъдещето е изложбата на Думисани? Дали тя е в галерията или в ателието? Размиването на тези категории в разглеждането на изложбата е съвсем умишлено търсено. То е част от цялостната идея и усещане у зрителя за трансформация. Повтарящата се като образ рибарска мрежа е плацентата, която обгръща ту една, ту друга фигура, разкъсва се, тегне, обрамчва, забулва. Картините имат подчертано куиър излъчване не само защото са свързани с динамиката на превъплъщаването, неопределеността на телата и тяхната пърформативност, но и поради цялостното усещане за дискомфорт, напускането на определена среда и представи, желание за промяна на статуквото. „Не можем да се отпуснем пред тези картини, защото са някак твърде дискомфортни.“ – пише Дина Стоев в своя текст, съспътстващ работите. Изложбата е в директна комуникация с процесите, протичащи в българското общество (и не само) по отношение на промяната на джендър стереотипите, усъмняване в категориите на „нормалността“ и акцент върху различието. „Политиката“ на тази изложба обаче не е в анализа, нито в критиката, а в самото присъствие и в разгръщането на една психологическа динамика чрез комбинации от цветове, образи и сюжети, представящи  фантастичен, виртуален свят в тегнещо напрежение и сблъсък с реалността.

Снимки: Ренета Георгиева

Не само тази изложба, но и много други напоследък показват тенденция за обръщане отново към психологическата реалност, към емоционалността, импулса, непосредственото човешко преживяване на света. Като че ли изкуството прекрачва полето на постмодерните игри, аналитичните конструкции, директно прицелените в социалната тъкан послания или пък концептуалните конструкции. В контекста на нашата близка среда и история на художествените процеси може би то се обръща към екзистенциалния пласт, въпросите за живота, смъртта, свободата, самотата, отговорността и други, които никак не са чужди на традицията в българското изкуство.

Въпросите на живота, разбира се, не се „побират“ в границата на страната, нито в рамките на контекста на българското изкуство. Пиша това с ирония, доколкото и днес говоренето за изкуство в България, работи с границите на „вътре“ и „вън“, „за нас“ и „за другите“, кое е „наше“ и кое „западно“ например. Гледната точка на един шведски куратор – Густав Йохансон в галерия „Структура“ показа в много отношения относителността на тези разделения и разкри техния дълбок консерватизъм.

HAPPY е изложба за щастието като хоризонт на човешкия живот, за експлоатацията му като глобален продукт и за неговото ефимерно присъствие във всекидневното съществуване. Дълбочината на кураторската работа в случая личи не само в подбора на автори и произведения, но и в организацията на пространството, в което с прости жестове е постигната категорична яснота на идеята. В подхода на Густавсон няма йерархии, нито акценти, виждаме по-скоро хоризонтали на смисли и връзки, които очертават интуитивни оси на погледа. Те не предполагат строгост, не създават дистанция, а включват зрителя и го певръщат в част от съдържанието. Автор–куратор–зрител са един до друг, равнопоставени, хора като други хора. Това е рядко срещан подход в изложбите в България, които често представят тези, очертават полета, правят ретроспекции или пък оформят кръгове от автори, като зрителят е воден от художника и/или куратора в определена система от значения и авторитети. HAPPY е изложба, която не предполага подобна вертикала на разговора. Тя не се опитва да изрази голяма теза, а по-скоро да ни включи в диалог, в който да се почувстваме разбрани.

Снимки: Галерия „Структура“

Подреждането на скулптурните портрети на различни хора на художника Спартак Дерменджиев на разни цветни постаменти, „развъртяни“ в пространството като малки фрагментчета от Рубик кубче, отварят зони за внимателно гледане и диалог, достатъчно пространство да общуваме лице в лице със скулптурните портрети. Ухиленото лице на Бен (Спартак Дерменджиев „Американска усмивка (Бен)“, 2015) ни посреща на входа, а обърната с гръб удължена или напасната до „нормален“ размер фигура на художника Коста Тонев ни чака в дълбочината на пространството. Всичко изглежда спокойно докато не се загледаш в детайлите – реалният разказ за произведения на Недко Солаков, които първоначало е трябвало да участват в изложбата, но за зла беда се намират в багажника на колата му, която е открадната (Недко Солаков, „История (с открадната рисунки & RR)“, 2023). Затова и в пространството виждаме по-стари негови работи „Съседи“ – серия от рисунки от 1989 г. Спокойни са и лицата на хората от скулптурите на Спартак Дерменджиев, макар и ниско в основата на постаментите тук-там да зеят острозъбите усти на риби – символи на дебнещия лош късмет (Спартак Дерменджиев „Съдба и лош късмет“, 2023). Спокойни са и дакелите (Спартак Дерменджиев, „Дакели“, 2018), макар и малко „опикани“ от повдигнатия крак на Сфинкса, оставащ неразгадаем за Едип и арогантно нехаен за собствената си мистериозност (Искра Благоева, „Едип беше измамник“, 2020). Сериозността на въпросите, с които се занимава изложбата, сякаш по-скоро е концентрирана в усещането, в самата атмосфера, за която допринася немалко и музикалната композиция на Милен Апостолов.

Донякъде символична е контекстуалната връзка на изложбата HAPPY с изложбата „Няма щастливи българи“ на Спартак Дерменджиев, показана в Софийска градска художествена галерия през 2001 г. Подредбата на скулптурните портрети в пространството тогава е под формата на тълпа, множество от лица, гледащи в една и съща посока, оформящи плътна маса в пространството. Драматизмът на едно подобно излъчване е многократно туширан в изложбата в галерия „Структура“. Дадена е свобода за преживяване и за грешка, за реалността на човешкия свят, която е по-малко героична в тъгата си и повече иронично разбираема в своите слабости и беди.

Владия Михайлова е куратор и културолог. От 2021 г. тя отговаря за визуалните изкуства в Регионален център за съвременно изкуство „Топлоцентрала“. От 2007 г. до 2021 г. Михайлова е част от екипа на Софийска градска художествена галерия като куратор във филиала галерия „Васка Емануилова”. Там тя работи с програмите за съвременно изкуство и с музейния архив на галерията. Интересува се от културна история, съвременно изкуство, социалния, политически и образователен аспект на институциите за изкуство. През 2017 г. тя е куратор на юбилейната програма на фондация „Отворени изкуства“ като част от фестивала НОЩ/Пловдив, както и на мащабната изложба, представяща млади автори в Софийска градска художествена галерия – „Разместване на пластовете. Младо изкуство в музея“. През 2019 г. е артистичен директор и куратор на основната изложба на фестивала НОЩ/Пловдив под надслов „Общо място“, както и куратор на изложбата по мащабния проект Визия за София – „София Утре“ в Софийското Ларго, Музей за история на София.