Видях – мъже, стоящи по ъглите и продаващи парфюм, без палто, с нахално лице и сива шапка – и плакати с голи румени момичета върху тях, които никой не гледа – ресторант с повече хром, отколкото операционна зала – там имат даже стриди – и известни фотографи със снимки във витрини, показващи огромни хора без никаква красота. А понякога и със.

Така Дорис от романа „Момичето от изкуствена коприна“ на Ирмгард Койн от 1932 г. описва Берлин на своя съсед, ослепял от войната ветеран. Дорис е истински ценител и колекционер на образи^[1], запечатваща в моментни снимки града с неговия неонов блясък, лъскави кафенета с елегантно облечени хора и живот на високи скорости по новопостроеното метро – същински „осветен ковчег на ски“, който е едновременно „мухлясал“ и „интересен“. Формата, към която се стреми, не е тази на изповедта или дневника, а на сценария за ням филм. Но тъкмо пристигнала в големия град с едно крадено кожено палто и жадната си амбиция, тя живее сред никога неизгрелите звезди на Alexanderplatz – безработните, сутеньорите, проститутките. В този ключов за Ваймарска Германия роман Койн, редом с автори като Дьоблин и Брехт, извежда на сцената тъкмо персонажите от дълбоката градска периферия – престъпниците, проститутките, осакатените ветерани, давайки им глас за първи път, при това женски глас.

Почти столетие по-късно, със значително прекъсване (още през 1933 г. книгата е забранена от нацисткия режим), темата за огласяването на исторически безгласните – жените, гейовете, куиър хората, но също така мигрантите, гастарбайтерите, колониалните наследници, стои с пълна сила в Берлин и доминира тазгодишното издание на Berlin Art Week – ежегодния фестивал за съвременно изкуство, който обединява над сто музея, галерии, изложбени къщи и проектни пространства, представяйки богата и впечатляващо разнообразна програма от изгряващи и утвърдени местни и международни имена.

Берлин прилича поразяващо много на София – сградите, дърветата (плачещите върби безкрайно много му отиват), атмосферата. Но разлика, разбира се, има и тя е най-вече в мащаба. Докато тук, в София, преплитаме гледните точки към неосветените и недоизживените епизоди от собствената си история, в Берлин всичко се степенува неколкократно и в него едновременно се борят за място историите на всевъзможните периферии – не само социални, но и географски, историите на травмата на града, на страната, микроисториите на глобалните проблеми, като същевременно всички те чертаят траекториите на едно възможно бъдеще.

Както отбелязва и Дорис, очите се изморяват и износват далеч преди да успеят да обходят цялото това многообразие. Особено ако човек попада за първи път в Берлин точно по време на Berlin Art Week и не знае какво да гледа по-напред – сградите, пространствата в тях, творбите, които ги обитават, кураторските решения, които ги подреждат, или хората, които сноват из тях – всичките еднакво пъстри и интригуващи. Но все пак някои от изложбите се отпечатват върху ретината и оставят траен послеобраз и тъкмо те ще бъдат проследени тук в една мини колекция от моментни снимки за сценарий на ням филм, подобно онзи на Дорис.

I. Градът: Industry и Love Letters to the City

Дворът на бивше трамвайно депо. На фона на червените тухли и високия комин се разполага умалено влакче на ужасите. Само че вместо пищящи и заредени с адреналин деца, по него тихо се возят малки скулптурни произведения.

The Twins („Близнаците“, 2024) – кинетичната инсталация на нидерландския артист Оскар Питърс, огромно триизмерно увеселително влакче от дърво – е основният акцент от изложбата Industry, организирана от n.b.k. („Новото берлинско арт общество“) и разположена на територията на бившето трамвайно депо Uferstudios. Тук през втората половина на XIX век се открива първата линия на трамвай с конски впряг в града, а в края на 20-те години на миналия век – времето, когато и Дорис изпробва късмета си по берлинските улици, тук изникват сградите на вече електрическото трамвайно депо, дело на архитекта Ж. Крамър, белег на модерната индустриализация.

Подобни влакчета Питърс строи на различни места по света – от Нидерландия до Япония, като site–specific произведения в индустриални градски пространства. Влакче на ужасите, но и увеселително влакче, те носят парадоксално в себе си вкусването на опасността, спускането в бездната, редом със съзнанието за контролирана и безопасна среда, затворена в непрекъснатия овал на влаковата линия, чиято първа гара е и последна и която, в колкото и лудешко, страшно, разтърсващо движение да привежда пътниците, неизменно ги отвежда обратно в света на стабилността.

Но онези, които всъщност се наслаждават на прилива на адреналин в Uferstudios, са серия скулптури на над двадесет артисти, превръщащи инсталацията в дефиле на по-малки произведения на изкуството. Сред тях разпознаваме умалена версия на „Мелания“ (2019) на Брад Дауни, например – статуята на бившата първа дама на САЩ, издигната в близост до родния ѝ град в Словения и мистериозно изгоряла скоро след това, тук тя любезно маха с ръка, с безупречно застинала прическа. Готови за полет са и космонавтите на Марк Фридвалски (Cosmonauts, 2024) – работа, базирана на фотография на група деца от 60-те години, накачулили се по типична соц катерушка във формата на ракета. Само че тук полетът към звездите, към утопичното бъдеще, се е оказал дълъг, въртелив, осмозисен, и ракетата продължава да кръжи отново и отново в омагьосания кръг от първата станция към последната, която пак става първа, и така до безкрай.

Проследявайки маршрутите на промяна на градското пространство, ентусиазираните издигания и главозамайващите сгромолясвания на техническия и урбанистичен прогрес, изложбата очертава в крайна сметка затворената елипса на прединдустриализацията, индустриализацията и деиндустриализацията на знаковото берлинско място. От трамвайно депо в експресионистичен стил със следи от новата предметност, през работилница за омнибуси след Втората световна война, до център за съвременен танц от 2012 г. насетне, то запазва ключовата идея за движението и привеждането в такова като базисна концепция на съществуването си.

1: Оскар Питърс, The Twins
2: Jazoo, Dots

Дълъг коридор. Бели стени. Стотици пръстови отпечатъци с червено мастило изпълват плътно разстоянието от пода до тавана.

Серията Dots („Точки“) на южнокорейската артистка Jazoo, базирана в Берлин, е част от изложбата Love Letters to the City („Любовни писма до града“), организирана от Urban Nation с фокус върху градския пейзаж и различните интервенции върху него. Проектът на Jazoo е дълбоко обвързан с темата за еволюцията на градовете и неудържимото завземане на последните острови на съпротива срещу нея – старата домодерна архитектура, непрекъснато поглъщана от вечно гладния растящ град. Jazoo се впуска по следите на традиционни корейски къщи в развиващи се райони на големите градове на Корея, напът да изчезнат за сметка на гигантски многоетажни сгради, и покрива фасадите им с отпечатъци от палеца си, потопен в традиционното за региона червено мастило. Жестът на пръстовия отпечатък изпълнява множество функции, включително и прагматични, в контекста на източноазиатската култура. Печатът с червено мастило и до днес, макар и все по-изместван от новите дигитални средства, носи характера на официален подпис, с него се подпечатват документи на държавната администрация. В миналото с такива печати са разполагали владетелите, пак с тях са се отбелязвали всички колекционери на изкуство, през които е преминавал даден калиграфски свитък – един под друг, документирайки историята на неговото преминаване от ръце в ръце.

А оставянето на пръстов отпечатък е акт на поемане на ангажимент, на обвързване, метод на идентифициране, носител и указател на уникалната лична индивидуалност. Така както традиционната архитектура е носител на културната уникалност на дадено място, запушила уста, затаила дъх, укриваща се от зоркия поглед на все по-високо издигащия се град, който така или иначе неизбежно ще я съзре рано или късно и ще я погълне. С този жест Jazoo отбелязва своето присъствие върху изчезващите сгради, предвидени за скорошно събаряне, превръща ги в част от колекцията си за кратко, готова да ги предаде нататък, в ръцете на бъдещето, но и привлича вниманието към техните обитатели, които оставят нещо много повече по тези места – спомените и младостта си.

За Berlin Art Week тази година Jazoo пресъздава проекта в пространството на Музея за градско съвременно изкуство Urban Nations, пренасочвайки вниманието си към не по-малко тихото присъствие на бежанци и мигранти в големия град, които са поканени да оставят своя отпечатък върху стените на институцията, заявявайки своето място и индивидуалната си уникалност отвъд маргинализиращите ги големи категории.

II. Грижата: Orangery of Care

Метална конструкция. Оранжерия без стъклени стени. Неоново осветление по тавана. Шарен килим с полуфутуристични полуабстрактни изображения на пода. Екран. Видео. Растенията говорят.

Завеса. А зад нея отрязани пънчета, накацали пред голям екран като столове. На екрана се редуват кадри на вековни гори с такива на възрастни хора.

Има ли нещо по-безгласно от растението? От дървото, което не може да протестира, когато го отсичат? От саксийното цвете, пропътувало стотици километри, наредено по рафтовете на ИКЕА, за да увехне забравено на нечий балкон? Какво можеха да ни разкажат растенията, ако имаше кой да ги слуша? Тези въпроси стоят в основата на изложбата Orangery of Care („Оранжерия на грижата“), организирана от немската арт асоциация nGbK („Ново общество за визуални изкуства“) с участието на четиринадесет работи от различни артисти по концепция на творческия колектив PARA. Но инстинктивната и лесна асоциация на темата за растенията с проблемите на климатичните промени и екоравновесието се оказва подвеждащо измамна. „Оранжерията“, мой личен фаворит от програмата, предлага множество нюансирани и задълбочени перспективи към проблемите на миграцията, колониалното съзнание и екзотиката, взаимодействието природа – технологии, (анти)утопичния проект за процъфтяването  в условия на тоталния контрол на средата и, не на последно място, на грижата за другите. И всичко това през езика на растенията – през видовете им, историята на преноса и култивирането им, на „ловуването“ им, на размяната на резници като скъп подарък, на колекционирането на екзотика като доказателство за висок статус.

От една страна, растенията вълнуват и занимават въображението на художника през огромен период от историята на изкуството. От пейзажната живопис до натюрмортите, от декоративността до символизма, цветята са пуснали корени в тъканта на изразния му език, синоним на красотата. Но от друга страна, изтръгнати от почвата и пренесени на стотици километри в климат, който ги погубва, затворени в скъпи къщи от стъкло, те са също така символ на висок обществен статус и имуществено положение, претенция за власт и състояние. Колкото по-екзотични и редки, колкото по-далеч от периферните колонии на империята, толкова по-луксозни и желани, толкова по-доказващи нейните богатства и размери. Именно тази последна линия подхваща нидерландската дизайнерка Юлия Льофлер в работата си „Ловци на екзотични растения“ (Exotic Plant Hunters), в която успоредява фотографии на колекционери на редки видове от XIX век и съвременни „родители на растения“ и „растениофлуенсъри“, които с не по-малка страст позират с придобивките си в социалните мрежи – два феномена, продукт на една и съща колониална традиция.

Темата за колониалните практики, родили оранжерията, и тяхното съвременно издание – огромната индустрия по размножаване и пренос на растения, огласява и „оранжерията“ на артистичното дуо на Яна Керима Щолцер и Лекс Рютен с видеото Symbiotechnica – име на хибридна форма, родена от смесването на орхидеи и технологични средства, която разказва за най-стария блян на човека – онзи по вечния живот, пренесен обаче на полето на най-новите технологии – геоинженерството, в стремежа за създаване на парадоксалната изкуствена природа, която да осъществи извечния фантазъм на всесилието и абсолютния контрол, венец на човешкото господство над света. Оранжерията се оказва умаления модел, експерименталната площадка, която да даде рецептата за перфектно проектираното и програмирано убежище, осигуряващо оцеляването на вида и вечното самовъзпроизводство.

1 и 2: nGbK, Orangery of Care
3: Юлия Льофлер, Exotic Plant Hunters
4: Яна Керима Щолцер и Лекс Рютен, Symbiotechnica
5: Роб Крос, Wood for the Trees

Оранжерията несъмнено е пространство на контрол, но все пак и форма на грижа. Именно тази перспектива избира базираният в Берлин британски артист Роб Крос във видеото си „Гора за дърветата“ (Wood for the Trees), пренасочвайки вниманието към откъснатите от дома, изтръгнатите от корен – към възрастните представители на LGBTQ+, които нерядко се оказват откъснати от своите семейства и роднини, прекъснали връзка по една или друга причина, неприети и отхвърлени. Какво се случва с тях в напреднала възраст, когато се нуждаят от помощ, а се озовават сами и без наследници, встрани от обичайната практика на междупоколенческа грижа? Възможно решение на този проблем се появява в лицето на берлински проект за съвместно настаняване на куиър хора от различни поколения. Изключително находчиво видеото преплита интервюта с бъдещи обитатели на този дом с кадри от работата на учени дендрохронолози на терен. По този начин дърветата, взаимосвързани чрез кореновата си система под земята, и гората като цялостна екосистема, изградена на принципа на взаимозависимост и подкрепа, се превръщат в модел за общност на взаимно приемане и грижа.

А особена форма на грижа и жест на приятелство се открива в отчупването на стръкче от саксийно растение и подаряване на приятел, за да си го засади и отгледа, своеобразен резервоар за спомени и емоции. Част от изложбеното пространство е отделено именно за обмен на растения между посетителите и желаещите отнасят със себе си такива резници.

Метафората за оранжерията се появява и в множество други изложби от програмата, например тази на Луиз Роке Estufa („оранжерия“ на португалски), а несъмнено най-обгрижваща е ретроспекцията на тайландския артист Риркрит Тиравания, който изследва границите на възможното в изложбеното пространство и в чиято практика храната, готвенето и споделянето ѝ имат ключова роля – от нея човек си тръгва и заситен, и облечен (изложбата Happiness is not always fun).

III. Достъпът: Incoming и Attune

Прозорец на странична сграда. Малката гардеробна на огромна галерия. Под прозореца са разположени метални тръби. Три млади жени строят работно скеле. Покатерват се по него. Прокрадват се през прозореца. Влизат и отварят вратата отвътре за посетителите.

Как историите все пак проникват в Берлин? Как периферията получава глас в центъра? Такъв съвсем не ѝ се предлага наготово. Пърформансът Incoming („Пристигащи“ / „Новодошли“) на родената в бивша Югославия Йелена Фузинато несъмнено попада в полето на институционалната критика и проблема за „предоговарянето“ на границите и достъпа, както самата тя заявява. Интервенцията в институционалното пространство се случва в Музея за съвременно изкуство „Хамбургер Банхоф“ – оказва се, един от малкото, които се съгласяват да го приемат. Идея, материали и обекти за него Йелена Фузинато черпи от собствения си опит на дете на гастарбайтери – част от тръбите за скелето баща ѝ донася от Германия през 1970-те, предупредителните ленти, които го опасват, изброяват думите, с които артистката описва работите си по начина, по който роднините ѝ са понаучавали двайсетина думи, с които да се справят в чуждата страна. Прекрачили прага на музея и озовали се в гардеробната, виждаме две раници, окачени на закачалката. Едната е скаутска чанта – екзотична вещ, пристигнала от Запада пълна със символния капитал на капитализма, която Фузинато е пълнела с любимите си вещи, играейки си на „евакуация“ по време на войната в Югославия. Другата е голяма пътническа раница, а до нея на стената е окачен списък с предмети – от вещи за първа необходимост до сантиментални такива като кичур детска коса. Единственото, което няма нужда да опаковаме и прибираме, защото така или иначе ни следва по петите и не можем да се отървем от него, се оказва историята, винаги пътуваща с нас.

Изключително любопитно е, че докато Йелена Фузинато и нейните помощнички щурмуват музея през прозореца, вътре, в основната сграда, тече пърформансът Attune („Настройване“) на друга артистка от същия регион – родената в Румъния Александра Пиричи. Поразяващ е контрастът между двете изпълнения. Буквализмът на  работническите гащеризони, грубата конструкция, проникването с взлом, се среща с поетичността на бавни, феерични и грациозни движения на актьорите около истинска пясъчна дюна, изникнала в основната зала на музея, срещу инсталации с висящи причудливи епруветки с протичащи в тях химични реакции. Този странен фантазмен пейзаж изглежда безкрайно откъснат от сивата реалност на гастарбайтерите. Веднъж оказал се вътре, в затвореното и защитено пространство на институцията, човек може да си позволи да фантазира, да изгражда собствени светове, да изследва с нежност взаимодействията на химични елементи и човешки тела, дотогава си проправя път с подръчни средства.

Именно това поразяващо разнообразие на произведенията е най-забележителната черта на Berlin Art Week. Нещо повече, в Берлин не просто има място за всички тях, има интерес и публики. Докато в България различните проекти се борят за вниманието на практически една и съща публика, а е невъзможно тя да харесва всичко, или поне не е здравословно.

* * *

Още множество изложби и автори от програмата на Berlin Art Week заслужават сериозно внимание. Най-запомнящите се от всички обаче са онези, които подхождат към някои от големите проблеми на деня, сами по себе си заредени с риска да звучат изчерпани, но през перспективата на малък конкретен казус, изследвайки го в дълбочина чрез документи, интервюта, терени, игра на контексти и истории, без да го свеждат до затварянето в лозунги и плоски послания. По това тези проекти наподобяват изключително много академичната работа – фокусирането върху частен проблем, част от значима тема, и обстойното му проучване от всички ракурси. Само че вместо дебела книга резултатът е образ, който успява едновременно да свидетелства за дълбокия труд зад себе си и да носи емоционален заряд и сетивно въздействие.

По време на Berlin Art Week Берлин е неизбродима колекция от образи, понякога като от ням филм на пръв поглед, а всъщност всеки готов да разкаже история.

Любослава Христова е културолог. Завършила е магистърска програма „Изкуства и съвременност XX-XXI век“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В момента е докторант по теория на религиите в катедра „История и теория на културата“. През 2024 г. става победител в конкурса за млад критик в областта на визуалните изкуства, организиран от Културния център на СУ и Гьоте-институт България

[1] Tatar, М. (2011). Introduction. In: The Artificial Silk Girl. New York: Other Press.