за постановката „Илюзии“ на реж. Младен Алексиев по текст на Иван Вирипаев в Театър Азарян, НДК

Как се пише за любов в двадесет и първи век? Как се мисли и говори за нея в това наше време, заразно, самоизолирано и войнстващо, съвсем не време на чувствата и сърдечните словоизлияния, поне не и извън формата на риалити предаванията? Със сладникавите клишета на сапунени сериали? С възторжения патос на неуморни донкихотовци? С пренебрежителната насмешка на интелектуалец?

По всички тези начини и под формата на трагикомедия – това е впечатляващият отговор на съвременния руски драматург Иван Вирипаев. В неговата пиеса „Илюзии“ четирима млади актьори излизат на сцената, за да разкажат историята на четирима вече остарели герои – и именно удържането на разликата между актьор и герой е ключът към текста. Историята на тези герои започва с техния край, със сбогуването с живота и с любимите, и е наситена с цялата трагичност на необратимостта на времето, пропуснатите моменти, неизказаните признания. Осемдесет и две годишният Дани се сбогува на смъртния си одър със своята съпруга от петдесет и две години чрез тържествена реч за всепобедимата сила на любовта. Но патосът е приземен от обстоятелствата, това, което е звучало дръзко и пламенно на млади години, сега е потопено в тихата меланхолия на старостта.

Къде тогава е мястото на комедията, на смеха в този трагичен момент, изцяло дисциплиниран от духа на сериозното? Кога можем да се смеем и кога – не? Разсъждавайки за логиката и функционирането на смеха, френският философ Анри Бергсон стига до извода, че хуморът е изцяло интелектуално занимание, което изисква непременно изключване на емоциите, абстрахиране от тях. Ако виждайки спъващия се по тротоара мъж, се замислиш за това колко го е заболяло приземяването, то никога няма да се засмееш на нелепия начин, по който се е срещнал с паважа. Поне за един миг трябва да изключиш всякакви прояви на симпатия и грижа. И тъкмо това отстраняване от историята на героите и възможността за откриване на смешното в сериозното, игровото в граничната ситуация на траур, е истинският и интригуващ потенциал на текста.

Понякога то се случва буквално, през сюжета – кой кого е обичал и кой кого си е мислил, че обича. А четиримата актьори се прекъсват един друг, за да пуснат по някоя и друга шега. Но самият сюжет е плетеница от фрагментарни противоречащи си и самоотричащи се илюзии, на преценката на самите актьори не може да се има доверие – все пак неспирното настояване, че една от жените притежава добро чувство за хумор, е отправено по адрес на героинята с най-трагичен край. По-скоро носителят на смешното е самият език, формата на изказа – изтъкана от високопарни фрази за природата на любовта, от прочувствени обяснения в любов, но сложени в устата на странични разказвачи, натрапващи усещането за обичайни хорски сплетни за това кой с кого се е закачал, кой с кого е изневерявал, за клюки от кухнята, разказвани от любопитни съседи. А паузата, непрекъснато огласявана от съответния разказвач пред публиката в моменти на нарастване на заплахата от потъване в текста и преживяванията на героите, неизбежно разсейва емоциите и като училищен звънец прекъсва увлеченото в одумки междучасие. И то за да се засмеем не на друго, а на абсурдността и иронията на човешкото непостоянство.

В прочита на режисьора Младен Алексиев тъкмо тази линия на отстраняването от историята и преживяванията на героите бива подета и превърната в гръбнак на постановката. Четиримата актьори излизат на сцената и се разполагат на четири сгъваеми седалки, досущ като тези, на които са седнали зрителите в публиката. Сцената се завърта, актьорите се озовават с гръб към нас, огромният екран в дъното светва и започва прожекцията на историята на четиримата герои. Така публиката се оказва двойно отстранена от тази история, а понякога през работата на камерата и тройно – тя ще наблюдава как актьорите наблюдават четиримата герои във видеото. Но самите герои мълчат, кадрите са неми, протяжни, повтарящи се. Актьорите са тези, които мигом се обръщат отново към нас и разказват в серия от монолози за неволите и лутанията на двете двойки, предавайки ги в пряка реч, а вниманието на зрителя ще бъде докрай раздвоено между сцената и екрана.

Фотограф: Боряна Пандова

Докато видеото показва със свръхреализъм и краен натурализъм болничното легло, медицинската апаратура, последните разменени погледи, пътуването с метрото, домашната обстановка, то напротив, актьорите на сцената са поставени в едно абстрактно, изчистено откъм предметност полусумрачно пространство, като отвъдна кинозала, където се прожектира лентата на собствения им живот, при гледането на която те не успяват докрай да се отстранят, заиграват се в разказите си, увличат се, танцуват, разменят си нежни жестове и целувки. Удвоените образи, едновременно млади и стари, помъдрели и наивни, всичко осъзнаващи и вечно нещо пропуснали, разказват, но разказват по съвсем различен начин: онези на екрана – през безкрайната красноречивост на мълчаливите погледи, тези на сцената – през неспирния поток от думи. Но двата похвата неизбежно взаимно тушират ефекта си и оставят усещането за недоверие в силата на текста, сякаш думите не са докрай въздействащи, артистите на сцената и въображението на зрителите – не достатъчно способни, необходими са още и образи.

А самото колебание на разказвачите да се вживеят в историите или да ги удържат в тяхната чуждост води до отказ от начинанието, разбива се в безпомощното им хаотично изстъпление-танц в края на представлението. Отстраняването от историята се е превърнало сякаш в самоцел, то не открива място за комичното в текста, не позволява да отшуми горчивината на ситуацията, не води до нищо и се предава. Непрекъснатото „присъствие“ на онези, за които разказват актьорите, за които в текста сякаш се сплетничи и клюкари, със стоварването на цялата драматичност на своето житие-битие, не оставя място за моментното изключване на чувствата и нахлуването на смешното. Вярно е, че в хода на текста фрагментите стават все по-сериозни, макар и не по-малко абсурдни, но онова, на чието отсъствие се гради трагикомедията, е поканено да превземе сцената, изложено е на показ. Облият камък, на който човек „открива“ мястото си на земята, розовата линия на хоризонта, способна да донесе утеха, димът на цигарата, каращ неумолимата твърдост на света „да омекне“, са изведени от своя илюзорен, фантазмен характер, от своята неуловимост в спомена или разказа, и са буквализирани на екрана.

По този начин, от една страна, целият комичен заряд на творбата е обезвреден, а от друга, илюзията е сведена до баналното човешко недоразумение, заложено в сюжета. А този заряд има огромен потенциал на сцената. В интерпретацията си руският режисьор Виктор Рижаков например поставя актьорите в кухнята, където докато един говори за същността на истинската любов, оживяла сякаш от страниците на литературата, друг зад него изцежда лимон, трети стърже зеленчуци, а обявяването на паузите е последвано от наглеждане на храната във фурната…

Интересно и необяснимо при всичко това е решението българският прочит на „Илюзии“ да се самоафишира като комедия, пропускайки идеята за трагичното в анонса, а разгръщайки го в пълна сила в хода на постановката. Взета е една трагикомедия, обявена е за комедия, а е превърната в пълна трагедия. И не в пейоративния смисъл, а в най-буквалния, защото проектът има своите заслуги. Видеото само по себе си, със своите протяжни близки кадри, всеизказващи мълчаливи погледи, невероятната изразителност на заснетите актьори, постига дълбоко въздействие като ням филм и именно от немотата произтича особената му сила. А потокът от думи, изливан от театралната сцена, просто снема от този ефект, той носи друга сила, друго послание, друга емоция, възможност за отваряне именно към нелепото, абсурдното, смешното. Сълзите, предизвикани от вида на безпомощния старец, привързан към болничното легло чрез пресъхналите тръби на апаратите, от печала в обрамчените от бръчки очи, от раздялата на фона на мелодраматичната музика, изглеждат лесно заработени. А да накараш човек да се засмее, пък макар и горчиво, при цялата безнадеждност и абсурдност на „изменчивия космос“, в който „няма каквото и да било постоянство“, да посегнеш към баланса на смешното в сериозното и сериозното в смешното, това вече е истинско предизвикателство. Предизвикателство, което в тази „комедия“ остава нерешено.

Любослава Христова е културолог. Завършила е магистърска програма „Изкуства и съвременност XX-XXI век“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Понастоящем докторант по теория на религиите в катедра „История и теория на културата“.

В „Илюзии“ участват: Елена Димитрова, Неда Спасова, Васил Читанов, Велислав Павлов
Превод: Нева Мичева
Режисьор: Младен Алексиев
Сценична среда и костюми: Евгения Сърбева
Авторска музика: Калин Николов
Във видео епизодите: Ваня Михайлова, Юлия Калудова, Русчо Тихов, Христо Буцев, Таня Загорова, Александър Миховски
Оператори: Боряна Пандова, Иван Дончев