За изложбата на Симеон Симеонов „Тайната вечеря“ в галерия „Харта“ (01.02—01.03.2024)

Нещо напира, иска да си пробие път към нас откъм платната на Симеон Симеонов. Нещо отвъд тях, някъде отзад, от тъмната страна на луната. Напира буквално, прокъсва хартията, заголва мускул, показва черво, наднича с черното око на всепоглъщащата бездна.

Рембрандовите хирурзи на доктор Тюлп са се събрали около операционната маса, наострили ножица, готови да пробият кожата и да открият траекториите на живителната сила, пътищата на диханието, механизмите на движението, тайната на самия живот. Но какво се е оказало – тялото е изчезнало, изрязано е, избягало е от час. Тогава кой е този, който наблюдава провалената дисекция? И откъде наблюдава той, каква е тази метапозиция, стъпила на рамката на сцената? („Урок по анатомия“, 2023)

Тялото се е размножило, забягнало е в множество други платна. Правим опит за разрез в дълбочина, прецизен и точен. То се разпада на съставни части – откриват се само мускули, вени, артерии. Разпада се сцената на Рембрандовите хирурзи – деконструира се техният изразен език – разпад до контури, до цветова гама, до рентгенови силуети. Дисекция щрих по щрих, до завръщане към първоначалата, към първия живителен дъх – откъде е дошъл, как е оживил плътта, защо?

Симеон Симеонов, Урок по анатомия (2023). Хартия, полиреутан, полиетилен, вариращи размери. Снимка: галерия Charta.

Правим разрез на тялото, но не само на тялото тук и сега, материалното, видимото, пулсиращото, разпадащото се, а на онова, което остава след него – дисекция на празнотата, отсъствието, невидимото, на плътта и на онова нещо отвъд нея. Какво е останало от тялото? Човекът е и тук, пред нас, и го няма. Виждаме тялото, но къде е човекът? Търсим следите му, белезите на изгубеното присъствие. В тона на заглавието на изложбата звучи въпросът, какво се с случило на следващия ден, след Тайната вечеря, отключило великата тайна. Как най-телесното – плътта и кръвта, се е превърнало в сърцевината на тайнството, символ на най-дълбоката мистерия?

Какво е това място, от което въздигналото се тяло гледа към операционната маса? Как да стигнем до него, как да открием излаз към другия бряг? Няма път натам, единствено то нахлува в нашия свят –  връзката е еднопосочна.

Симеон Симеонов, Урок по анатомия (2023). Хартия, графит, полиреутан, полиетилен, вариращи размери. Снимка: галерия Charta.

А разумът е гладен, неутолим, неспокойно е сърцето („Глада на разума“, 2023). Не го задоволява схемата на костната структура, формата и връзките на мускулите, размерът и функциите на органите. Той иска да знае как, защо, накъде. Режем все по-дълбоко, улавяме уликите на Тайната, но самата тя все ни се изплъзва. Оказва се, че за да се изкачим по стълбата на познанието, трябва да оставим телата си долу, не са мускулите онези, на чиито сили ще се наберем да достигнем върха, те увисват безполезно някъде по средата ѝ.

Симеон Симеонов, Глада на разума (2023). Смесена техника, вариращи размери.

Бездната мълчи – в нейната светлина и контурите, и цветовете избледняват и изчезват („Тайната вечеря/отнемане на идентичността“, 2023). Нейната светлина е черна и всепоглъщаща („Без заглавие“, 2018). От нея гледа право в нас онази тайна, която никога няма да се отвори за разума ни, но която сетивата ни могат да предвкусят. Тя е там, образите са там, но само ако ги потърсим.

За разглеждането на тази великолепна изложба в галерия Charta е необходима прецизност, неотстъпваща по нищо на онази, която следва да съпътства един урок по анатомия. Изисква се будно съзнание и зорък поглед, които да уловят всяка улика, сочеща към вечната загадка, но никога неразкриваща я докрай. А откриването и събирането на тези улики е като редене на пъзел, като поетапно разплитане на сложен случай – и най-малкото упътване за тяхното местонахождение тук рискува да провали преживяването и удоволствието от посещението на изложбата, носеща обещанието за куест, в който най-миниатюрните детайли са натоварени с най-голямо значение. Куест, в който по пътя към вечните въпроси ни водят съвременните средства на апроприацията, деконструкцията, смесването на техники и материали, елегантният диалог на разнообразни изразни средства, при който обемите изскачат откъм плоското черно-бяло платно, цветни, живи, дишащи, със здрав пластмасов загар.

Само една подсказка – започнете с локализирането на заглавието на изложбата – добро упражнение за загрявка, което да насочи вниманието към бледите контури, неподозираните релефи, променливите отблясъци на светлината. Тайната мълчи. И авторът е лаконичен.  Тази изложба трябва да се посети с добре подготвени очи, след настройване на духовния взор на режим нощно виждане и усилване на любопитството на максимална степен.

Любослава Христова е културолог. Завършила е магистърска програма „Изкуства и съвременност XX-XXI век“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Понастоящем докторант по теория на религиите в катедра „История и теория на културата“.