Публикуваме наградения текст на Любослава Христова, победител в Конкурса за млад критик в областта на визуалните изкуства, организиран от Културния център на СУ и Гьоте-институт България. Ето и мотивацията на журито в състав Мария Василева, Светлана Куюмджиева и Диана Попова: 

Текстът е фокусиран върху универсален проблем, който става централен и за съвременното българско изкуство – как разказваме миналото. Чрез внимателен анализ на актуални изложби и произведения са очертани различни артистични подходи към тази тема. Поставен е акцент върху метода на художественото изследване. В текста има добър баланс между наблюдение, знание и разбиране. Написан е на достъпен език, без да опростява тенденцията, която проследява.

Да разказваш история на български не е лесна работа. Ако изключим вродената интуиция и се замислим за граматиката, доста ще се поизпотим. Когато говорим за действие, което се е случило само веднъж, трябва да използваме минало свършено време – България се сдоби с нов княз през 1887, а с тленните му останки – през 2024 г. Ако обаче това действие се е случвало многократно в миналото, или ако бележи процес, то тогава прибягваме към минало несвършено време – по онова време нямаше банани. Но ако не искаме да уточняваме кога в миналото сме извършили действието, а да наблегнем на резултата от него в настоящето, минаваме на минало неопределено – на това място е имало мавзолей. Но това, което казваме, издава позицията ни – на очевидец или не, на деятел или слушател (страдател) – трябва да внимаваме и за залога, и за наклонението…

Нашето поколение (т. нар. millennials)  може да говори за времето на социализма, а и за прехода, само в преизказно наклонение – ние сме само слушатели на спомените на деятелите, на техните множество разкази и противоположни гледни точки, които обикновено не искат да говорят с нас, а на нас. Но граматиката на българския език изисква от всички, включително и нас, разказ в сегашно историческо време – периодът на социализма в България започва през 1944 и свършва през 1989 г. Историята предполага безкомпромисно боравене с фактите, пределна сигурност на източниците. Само че има ли история само от факти? Не е ли всеки разказ жест на заемане на позиция и издаване на отношение?

Тъкмо историята и проблемът за това как разказваме миналото като че ли са една от големите теми на родния културен небосклон напоследък. Разбира се, фурорът от успеха на Георги Господинов и „Времеубежище“, където проблемите за миналото и паметта са на дневен ред, все още не е отшумял. Но не само в литературата, и на полето на визуалните изкуства разказите на историята в образи, били те големи или малки, не спират да се множат. За да набележим само някои примери от последния сезон, следва да споменем причудливия и ироничен поглед на Калоян Илиев-Кокимото към Царска България в изложбата „Свръхчовекът на Кокимото“ (галерия „КО-ОП“). С колекционерска страст варненският артист спасява картички, фотографии, рекламни постери и всякакви дребни предмети от времето на Третото българско царство от кашоните на битаците и ги пренася в изложбеното пространство на галерията, като по този начин построява своя малък приземяващ наратив за периода, заселвайки в него неизменните си иронизиращи и профанизиращи герои.

Отново находка от битака попада в основата и на изложбата „Картички и контрабанда“ на Аарон Рот и Никола Стоянов (галерии „Поста“ и „Харта“), базирана на архивно проучване и обърната, от своя страна, към времето на Народна Република България. Находката се оказва архив на Агенция „Митници“ от периода 1975–1985 г. и вдъхновява младите артисти (представители на нашето поколение) да повдигнат проблема за контрабандните практики на държавата от онова време и да очертаят „негативния образ на миналото“ в дух, пропит изцяло от сериозност, с известен разследващ и разобличителен плам, за разлика от Кокимото. И в двата случая се работи с намерени обекти и конкретна историческа реалност, но докато Кокимото се приплъзва по повърхността на образи и артефакти, то Рот и Стоянов прибягват до дълбочинните прийоми на т.нар. изкуство, базирано на изследване. Подобен е подходът и на участието ни на Венецианското биенале тази година – инсталацията „Съседите“ на Красимира Буцева, Лилия Топузова и Джулиан Шехирян, при която водеща е отново научноизследователската работа с архиви, антропологически проучвания и интервюта. В случая става въпрос за репресивната политика на държавата, насочена към неудобните на режима граждани, и нейната крайна форма – концлагерите в България. Авторите се заемат да съберат спомените на оцелелите от два от тях – тези край Ловеч и в Белене, като по този начин разглеждат проблема за чужденците в собствената си държава, съгласно надслова на Биеналето – „Чужденци навсякъде“.

1: Калоян Илиев-Кокимото, „Свръхчовекът на Кокимото“, галерия „КО-ОП“
2: Аарон Рот и Никола Стоянов, изглед от изложбата „Картички и контрабанда“ в галерия „Харта“
3: Красимира Буцева, Лилия Топузова и Джулиан Шехирян, изглед от инсталацията „Съседите“

Всъщност избраният метод на художественото изследване и институционална критика е напълно в унисон с водещите тенденции в глобалния свят на изкуството днес, утвърдил се най-вече през последните две десетилетия и намерил удобна почва по биеналетата. Сред причините зад тази нова вълна едни изкуствоведи нареждат концептуалния обрат в света на изкуството, превръщащ документацията и архивирането в ключова част от създаването на творбите,^[1] докато други, като немската визуална артистка и изследователка Хито Щайрел,^[2] откриват корените му в опозиционните движения на XX век, например във формалистичните и семиотични изследвания на съветския авангард от 20-те години на миналия век и техния „факто-графски подход“, а като причастен се разпознава и бумът на докторантски програми по изкуство най-вече в Европа и Канада. Още през 70-те години немският артист, базиран в Ню Йорк, Ханс Хааке се заема с изследване (или разследване) на порочните практики на крупен нюйоркски бизнесмен, свързани с имотни измами, като работата му, Shapolsky et al. Manhattan Real Estate Holdings, A Real-Time Social System, представлява снимков материал, карти и документи за собственост, свързани с въпросния Шаполски и семейството му, докато две десетилетия по-късно американската артистка Рене Грийн обрисува хип-хоп културата на африканската диаспора в САЩ и Германия чрез богат аудио-визуален материал от фотографии, музикални записи и интервюта в Import/Export Funk Office (1992–93), а вълната от артисти, прибягващи до същите методи, нараства лавинообразно. В светлината на този международен климат не е учудващо, че авторите на „Картички и контрабанда“ и „Съседите“ са артисти с образование и опит, получени в чужбина (САЩ, Великобритания, Канада).

Ако при Кокимото имаме история в бъдеще време в миналото – авторът ни призовава да видим и припознаем идеала на бъдещето в свръхчовеците от миналото, а при „Картички и контрабанда“ и „Съседите“ се натъкваме по-скоро на опит миналото свършено време на един отишъл си период да бъде трансформирано в разказ в сегашно историческо – през факти и артефакти, през сериозно проучване и обговаряне с множествена фокализация, то от трета страна, новата инсталация на мястото на съборения мавзолей по-скоро ни предлага междинното състояние на едно условно настояще, притиснато „Между миналото, което е на път да се случи, и бъдещето, което вече е било“. Концептуалната творба на Красимир Терзиев цели да оживи историческото публично място, където още тежи товарът на едно отсъствие, на някогашно мощно присъствие, което като че ли не е оставяло никого безучастен. Омагьосаният кръг на композицията песимистично ни затваря във вече билото, в повтаряне на едно-и-същото, а неоновата светлина носи крещящ, предупредителен характер – един призрак все още броди из България. Но като че ли вече е настъпило време за екзорсизъм в процесите на преосмисляне на градското пространство, какъвто виждаме в дългоотлаганото демонтиране на Паметника на съветската армия.

В ренаратива на приказките и легендите ни отвежда, от своя страна, Мартина Вачева с изложбата си „Влачугане“ (Галерия Топлоцентрала – Куб). Тук вече решително сме напуснали селенията на фактите, архивите и научния подход, за да попаднем сред митологически типажи като поганци, караконджули и всякакви страшилища и „мръсни духове“, само за да открием, че те всъщност са получили своето съвременно издание в „блатото“ на съвременната култура – превърнали са се в „мафиоти“, „псевдопатриоти“, „мачовци“ и автори на „измислени“ традиции, танцуващи хоро в ледените води на Йордановден, а не като едно време – само „газещи“ в тях, както повеляват етнографските справки, които авторката цитира. Изложбата ни представя една идеализирана представа за миналото, превърнала се в безпрекословен аргумент за разгромяваща критика на неговото опорочаване и изкривяване от настоящето. Тази безапелационно крайна и едноизмерна позиция, заредена със завиден жар и плам и подплатена от безкрайно гротескния стил на авторката, веднага кара човек да се запита има ли на практика не-измислени, не-изобретени традиции, спуснати ни свише или естествено вградени в ДНК-то ни. Ситуирането на внушителните платна и инсталации в безвремието на т.нар. мръсни дни цели поставянето ни в контекста на карнавала, но тук далеч не сме в Бахтиновия свят, паралелен на официалната култура, няма го неговия пречистващ и обновяващ свещен смях на временното преобръщане на йерархиите. „Блатото“ е изпълнено с бълбукаща жлъч и хапеща ирония. Краткото потапяне в него при посещение на изложбата поражда импулсивното желание у зрителя отново и отново да се уверява във възрастта на авторката, обявена за „млад творец“. Трудно е да се повярва, че и Вачева е една от милениалите, дотолкова езикът, на който ни заговаря, е безкрайно познат от дискурса на пасажерската седалка на всяко второ такси или на всяка втора пейка в малко градче. Авторката се е въоръжила с езика на онези, които критикува, само че е пренасочила мерника.

1: Красимир Терзиев, „Между миналото, което е на път да се случи, и бъдещето, което вече е било“
2: Мартина Вачева, изглед от изложбата „Влачугане“ в Галерия Топлоцентрала – Куб
3: Симеон Симеонов, „С висяща пъпна връв“, изглед от изложбата „По-добрата част от нас“ в галерия „Структура“
4: Симеон Симеонов, изглед от изложбата „Тайната вечеря“ в „Харта“

А какво се случва с историята на самото поле на визуалните изкуства? Не е ли тя пъпната връв, без която не можем да се вгледаме в собствения си път? Скулптурата „С висяща пъпна връв“ на Симеон Симеонов, част от изложбата „По-добрата част от нас“ (галерия „Структура“), с избора на отпадъчни материали, с обезпокояващото си въздействие от гледката на възрастно тяло, хванало в ръка пъпната си връв, разбира се, предразполага към множество еко прочити – замърсяването, прекъсването на връзката с природата майка, неизбежността на екокатастрофата. Но в контекста на цялостното творчество на Симеонов тя може да бъде разчетена именно и като връзката с голямата традиция, която непрекъснато оживява в неговите изложби – раздута до неузнаваемост (скулптурата „Момче, вадещо трънче от крака си“), анатомично дисектирана (изложбата „Тайната вечеря“ в „Харта“), а когато натежи твърде много – с глава, оставена да олекне и да литне към тавана. Симеонов е един от авторите, при които изкуството става високорефлексивно, чувствително за собствените си корени и траектории на развитие, а изследването протичва по граматическите категории и правила на езика на скулптурата – експериментите с яформата, обема, гравитацията, материалите и материалността, светлината, лабораторно контролираната случайност. Не е ли тогава то по-буквално изражение на термина „художествено (art) изследване“?

Както ни учи почти всеки сериал и книга по темата, когато се заиграем с времевите линии и пътуването по тях, то рано или късно се сблъскваме с идеята за паралелни вселени, паралелни наративи. И настоящият текст е само една нишка, мини разказ – тоест поначало кратък, ограничен и избирателен. Това са все характеристики, дълбокоприсъщи на наративите, но въпреки това тъкмо те са средството за улавяне на фрагментарността на полето в история, която да подрежда картината на света и при това да продължава да се пише – разказите могат да бъдат атакувани, критикувани и редактирани, само ако съществуват. А точките на среща (wormholes) на тези паралелни вселени правят възможен диалога между глаголни времена, исторически периоди и поколения.

Любослава Христова е културолог. Завършила е магистърска програма „Изкуства и съвременност XX-XXI век“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В момента е докторант по теория на религиите в катедра „История и теория на културата“.

[1] Moon, K. (2023). Research Art is Everywhere. But Some Artists Do It Better Than Others. <https://www.artnews.com/art-in-america/features/what-is-artistic-research-1234660125/>.

[2] Hito, S. (2010). Aesthetics of Resistance? Artistic Research as Discipline and Conflict. In: Mahkuzine 8.