Глобалното затопляне е най-важният проблем пред човечеството днес. Въпреки очевидната политическа нерешителност, екологичната криза – резултат от човешката дейност, изисква нашето пълно внимание, незабавни действия и максимална отдаденост. В изложбата си „Ние сме/бяхме природа“ Боряна Венциславова поставя в центъра екологичния проблем, категорична за неговата неотложност и катастрофалност. Венциславова иска да изтъкне не само нанасяната вреда, но и катастрофалните последствия за самото човечество от нарушената връзка с природата. Начините, по които работи с проблематиката обаче, оставят противоречиви впечатления. От една страна, посредством фотографиите и инсталациите си, Венциславова изгражда сложна и многопластова картина на необходимото съ-съществуване между природа и култура. От друга, в обяснителната рамка на изложбата и особено в съпътстващия я филм, авторката прибягва до крещящи клишета и кух призив към активизъм, които не само опростяват създадения наратив, но и подриват посланието, което експозицията би могла да има.
Изложбата е представена за пръв път през пролетта на 2021 г. в Кунстфорум, Виена, където е курирана от Лиза Ортнер-Крайл. В България тя е показана от февруари до април 2022 г. в Квадрат 500 (куратор е Сиана Минева) и е съпътствана от изложбата „Ако ти пожелаеш“ в УниКредит Студио. Основната експозиция в Квадрат 500 е разделена на три сравнително самостоятелни части – фотографската серия „Призрачни светлини“, серията инсталации с природни материали и неон „Ние сме/бяхме“ и 27-минутния филм „Ние природата“. Въпреки че екологичната тематика не е обичайна за Венциславова, тя отлично се вписва в досегашните ѝ интереси към социално-политическите теми за властта, насилието, социалните консенсуси, стереотипи и модели на поведение. Този интерес лесно се пренася върху темата за екологичната катастрофа, чийто голям проблем е лекотата, с която сме способни да я игнорираме в ежедневието си, както и „освобождаващото“ ни чувство за безпомощност пред нея. Както става ясно от обяснителния текст към експозицията, един от основните мотиви е понятието за „екоцид“ и движението за включване на престъпленията срещу природата като подлежащи на Международния наказателен съд. Тази крайна мярка не само би направила възможни наказанието и принудата върху човешката дейност, но и би развенчала схващането, че природното е област извън човешкото.
Самото заглавие – „сме“, но и „бяхме“ природата, вече задава двойственост, пронизваща всички произведения: изкуствена и естествена светлина, присъствие и отсъствие на човека, природни и урбанистични пейзажи, естествени материали и неон. Постоянно се поставя въпросът за отношението човек–природа, на което останалите двойки са производни.
Несъмнено централен елемент в експозицията е светлината. Тя се появява отново и отново, привлича, удвоява се, заслепява. Залите са преднамерено сумрачни, за да изпъкне още по-решително. В „Призрачни светлини“ тя е ярки проблясъци, разпръснати върху пещери, градини, бензиностанция, паркинг, понякога в тъмното, понякога срещу светло небе. В инсталациите е студен неон, врязан в дънери или обграждащ зеленчуци, корени и подправки. Яркостта на изкуствената светлина затъмнява, вместо да осветява природното. Дневните пейзажи стават сумрачни, дънерите губят цвят, растенията не се виждат, обградени от своите неонови слънца. Неведнъж Венциславова изтъква двусмисленото си отношение, повлияно от будистката митология – човек не само присъства чрез, но и изчезва в светлина. Във фотографиите онзи, който държи светкавиците, е изтрит от тях, само някъде са останали намеци – ръка, част от крак, обувка. Усещането е за блещукане – не постоянна светлина, а повтаряща се поява и смърт. На непоклатимия фон на скалата можем да видим само отблясъците от човешкото – размито в бързината си да изчезне отново.
Във филма тази преходност е описана негативно – човекът, който пространствено и времево е нищожно малка част от природното разнообразие. В „Призрачни светлини“ обаче множеството напомня преди всичко на карта – човешкото е заявено върху картата на природата, то е част от нея и е невъзможно без тази си основа. Но можем да отидем една крачка по-далеч – фотографската светкавица, врязаните в дървото неони, обграждащите неонови слънца вписват културното в природното, дават му фокус и в крайна сметка го превръщат в изкуство. Изложбата ни показва не само човека като природа, но и природата, превърната в култура. Заявилата се още в заглавието двойственост се преобразява в сложна игра – не две отделни страни, а едно комплексно цяло. Оттук нататък балансът вътре е крехък и е очевидно нарушен. Но няма призив за прекратяване на взаимодействието. Само желание за грижа.
Постигнатото от фотографиите и инсталациите на Боряна Венциславова е толкова интересно и обещаващо, че като зрител ми е още по-трудно да се справя с филма, който ме очаква в последната зала. Той, заедно с интерпретацията на цялата изложба, зададена в текстовете към нея, с решителен жест зачерква изградената сложност, заменяйки я с познати празни клишета.
Филмът „Ние природата“ без съмнение е най-слабата част от експозицията. В него, взимайки концепцията от Туин Пийкс за „говорещия дънер“, природата проговаря на човека и му обяснява вредите от неговата дейност и последствията, които може да очаква за себе си. Като една истинска отмъстителна Гея – богинята-майка, разгневена от смъртта на своите деца (решително не-хора), природата информира зрителя за неговата нищожност в сравнение с биомасата си и заплашва човечеството с всички възможни катаклизми. Макар и да „обича всички“ за нея няма проблем да се лиши от човечеството – повече като наказание, отколкото като директен резултат от неговите действия.
Стига се до коронавирусната пандемия, по някакъв начин обвързана с Уолстрийт, и до класиката „човек е забравил как да слуша природата“ и сега си пати. Двете страни, природа и човек, не само отново са разделени, но и са решително противопоставени, в състояние са на война. Заглавието на съпътстващата изложба в УниКредит Студио „Ако ти пожелаеш“ взима текста на известния антивоенен плакат на Джон Ленън и Йоко Оно: “The war is over! If you want it.”, перифразирайки го в “Air Pollution is оver! If you want it.”; “Deforestation is over! If you want it.”; “Ecocide is over! If you want it.”. Във въвеждащия текст зрителят е призован да спре безскрупулната си експлоатация и войната, която води срещу планетата. Говори се сякаш за изгубено предишно състояние, когато човек се е възползвал „невинно“ от природата, без да я променя за собствена полза. Забравя се, че такова състояние никога не е съществувало и инвазивната промяна на природни блага винаги е била част от човешката култура. Зеленчуците от инсталацията във втората зала са именно неин продукт.
Специфично за екоизкуството е, че почти по дефиниция то се разбира като активизъм. Част от интенцията на произведенията е такова въздействие върху публиката, което би могло да промени нейното отношение, разбиране и действия към дадения проблем. В тази логика могат да се обособят три „техники“: 1) намеса в общественото пространство, с цел затрудняване на нормалното ежедневно протичане; 2) шок; 3) създаване на място за размисъл, където зрителя може да се срещне с проблема и да медитира за собствената си роля и възможности. Докато първите две серии от „Ние сме/бяхме природата“ като че ли предоставят именно такова пространство – сумрачността както на залите, така и на произведенията предполагат спокоен вътрешен диалог, крещящия рамков текст не успява да покрие нито една от точките – не предполага към размисъл, не шокира и не пречи.
Истина е, че екоизкуството винаги е заплашено от прекалено много шок и прекалено малко или съмнително изкуство. Все пак, дори крайно показни произведения като „Леден часовник“ (Ice Watch) на Олафур Елиасон и Миник Росинг, които през 2014 стоварват 12 масивни късове лед в центъра на Копенхаген, по време на Петия доклад по изменение на климата на ООН, или поредицата „Следвай лидерите“ (Follow the leaders) на Исаак Кордал, който разпръсва полуудавени, заровени в пустиня или вковани в гранит миниатюри на политици, водещи оживена дискусия за най-добрите бъдещи мерки срещу вече настъпилата катастрофа – дори подобни произведения са поставени по такъв начин, че да нарушат нормалния ход на ежедневието, да предизвикат удивление и отвращение у съзнателните или случайни зрители и по този начин да породят дебат – вътрешен и публичен, който вече е знак за добре свършена работа.
Основният проблем на филма не е активизмът – изкуството като активизъм е добре познат феномен поне от началото на ХХ в. и европейските авангарди. Не е също така снизходителния тон или сантименталността, с които се говори за екологичната ситуация. Основният проблем е безпомощността на този активизъм, пред която бива поставен и зрителят. Какво може да се очаква от публиката пред призив да се спре войната срещу природата, да се спрат корпорациите и Уолстрийт, да се спре експлоатиращата човешка дейност? „Ние природата“ всъщност разчита на първо място, че неговата публика е на същото мнение и че говори със същия глас. Няма интенция за шок, отвращение, нарушаване обичайния ход на мислене. Не става дума зрителят да промени своите действия, а да разкритикува другите около себе си, които не са го направили. Това е активизъм, който кара своята публика да се чувства добре.
Ще се върна към своята начална теза – днес няма по-важен проблем от глобалното затопляне. Изкуството е много важна част от това движение и не случайно екологичната тематика заема голяма част от съвременните артистични практики. Връзката изкуство–активизъм обаче е сложна и крехка, податлива на злоупотреба и често залитаща в едната посока. Тръгвам си от изложбата усъмнена във видения потенциал на фотографиите и фрустрирана от текста, чиито цитати неволно все още звънят в главата ми.
Людмила Георгиева е завършила магистърска програма „Изкуства и съвременност (XX и XXI век)“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работи в Културния център на СУ и е един от организаторите на серията дискусии за съвременно изкуство „РЕ-тур: Кураторския разказ среща разказа на публиката“. Специализира в сферата на съвременните визуални изкуства, с акцент върху връзката Изток－Запад, проблемите на интернационалността и глобализацията и авангардните артистични практики.