„О, щастливи дни“ в Театрална работилница „Сфумато“ е събитие, което идва в точния момент за българския театър. Премиерата на пиесата беше на 25 ноември, а по същото време в Театър „Българска армия“ започна да се играе „В очакване на Годо“. В началото на 2022 Боян Крачолов постави две миниатюри по Бекет, събрани под заглавието „Парче от Монолог/ Не Аз“. Само два месеца по-късно беше издаден и първият самостоятелен изследователски труд върху Бекет в България – „Самюъл Бекет: Сияйното отсъствие“ на Антоанета Дончева.
Засилването на интереса към Бекет през изминалата година показва зреещата нужда от завръщане към творчеството му и преосмислянето му в съвременния контекст на обществото, излязло от изолацията, но внезапно оказало се в новата криза на войната. Кулминацията на тази тенденция дойде в края на годината с новия прочит на „О, щастливи дни“ от Маргарита Младенова – сякаш зрителят беше подготвен и очакваше тази експлозия. Пиесата е била поставяна няколко пъти в България през годините, а в образа на главния персонаж – Уини – са се прераждали титанични имена като Татяна Лолова, определила играта си в постановката на Гриша Островски като „роля на моя живот“.
В тази нелека роля Маргарита Младенова поставя Светлана Янчева, с която многократно са работили в тандем. С прецизност и издръжливост Янчева пресъздава многофасетъчната Бекетова героиня, имаща задачата да събере цялата трагикомичност, абсурд и надежда на човешкото съществуване. Партнира ѝ Рашко Младенов в образа на полуподвижния и почти изцяло отсъстващ, но също толкова централен за смисъла на пиесата, Уили. Както Уини не може без Уили, така и изпълнението на Светлана Янчева бива допълнено от Рашко Младенов в унисон, нужен за сработването на персонажите на Бекет.
Сценографията на Никола Тороманов е изчистена и работеща изцяло за фокусиране на зрителското внимание върху съществените за възприемането на модерниста акценти. Заровената до кръста Уини е заклещена в черен конус, който се затваря като бленда с идването на второто действие и оставя само главата ѝ под светлината на прожектора. Поради концентрирането на пространството, акцентът върху думите и лицевите изражения, камерната атмосфера в Театрална работилница „Сфумато“ създава усещането за точното място за завръщането на „О, щастливи дни“ на българската сцена.
Фотографии: Яна Лозева
Театърът на Бекет може да се нарече жесток театър, театър на неизбежното. Театър за губещия човек, „захвърлен“ в битието, обречен на „вечното днес“.
Тези думи на Маргарита Младенова посрещат зрителя в описанието на постановката. Въпреки зададения минорен тон, след гледането на „О, щастливи дни“ човек излиза от театъра почти обнадежден. Бекет е разтълкуван през човеколюбива формула, в която няма отказ от смисъла на търсенето на Другия. Подобно на физическото заклещване на Уини, персонажите в пиесата сякаш са заседнали в дупка на времето и биват постепенно погълвани от ентропийния му характер. Суетата на Уини, обсебена от предметите в чантата си, водевилна, но и затрогваща, поставя огледало пред човека като неизменно обременено с тялото си същество. Повиците ѝ към Уили дават отпор на сгромолясващата се над нея самота, изразена чрез логореята на езика, търсещ своя адресат. Те са решени не само през призмата на трагическото, но и на надеждата, утвърдена от края на пиесата. Светлана Янчева е непоколебима в ролята си, а нейната Уини не е лишена от сила и устойчивост, което ѝ придава пласт, отиващ отвъд трагиката и избягващ пародията.
Ритъмът, който думите на Уини създават, повлича зрителя в трескавото поведенние на съвременния индивид, поставен в забързан и разкроен ход на времето, разкъсван от привличащи вниманието му феномени, насред които комуникацията започва да наподобява накъсаните Бекетови фрази. Словесните паузи в текста са пресъздадени в същия забързан ритъм, в който са и думите – те са кратки, но успяват да поставят нужните акценти. Друг съществен елемент за накъсването на речта са решенията на композитора Христо Намлиев, който задава фона и изразява проблемната комуникация чрез резки звукови прекъсвания.
Постановката „О, щастливи дни“ успява да преведе езика на Бекет и да предизвика зрителя да се вгледа в парадоксите на човешкото съществуване, оголени под прожектора на сцената на театъра. Играта на думите има съществена роля в това, но е и само малка част от усещането, което Бекет създава чрез драматургичните си решения и режисьорски бележки. При поставянето му следва да се спазва кодът, зададен от самия него, което Младенова и прави, въпреки моментите на интерпретация, сред които е и промяната на финалната песен.
На сцената на „Сфумато“ Бекет изглежда по-актуален от всякога и изборът на пиесата му е симптоматичен, а не е израз на режисьорско его, изтъкващо се в способността да бъде поставен големият модернист. Така театралната работилница привлича вниманието на зрителите към наболели проблеми и подтиква към рефлексия върху тях, като в същото време отново вкарва в обращение основополагащо за драматургията на ХХ век име и дава възможност на българския театър да гледа с високо вдигната глава, успяла да понесе неговия товар.
Мария Гетова е културолог и настоящ студент в магистърската програма „Изкуства и съвременност XX – XXI век“ в СУ. Интересите ѝ са в областта на историята и теорията на културата, градската антропология, литературните изследвания и културните политики.