Заглавието на изложбата е „Колос“ и затова не мога да започна, без да се върна назад във времето, в десетилетията преди 1989 г., когато „колосите“ си тежаха на мястото, независимо в коя част на спектъра се намираха – история, култура, политика, обществен живот. По времето на социализма догмите и правилата се обличаха в мащабни, титанични одежди, изградени от думи, бронз, маслени бои или филмова лента. Яснотата на партийните послания лесно намираше израз в творчески превъплъщения.

Историята на българската живопис от това време не е лишена от разнообразие, но се отличава и с програмно изтъкване на определени линии, свързани с политическата пропаганда. Една от тях е монументалният характер на образа, който въздига идеята за героя от миналото или от днешния ден и предвещава победата на социалистическия строй. Неслучайно скулптурните паметници, огромните стенописи и мозайки са на върха на йерархията на жанровете – те внушават едновременно респект, вяра и страхопочитание. В живописта, естествено, съществува деление на по-престижни жанрове и стилове. Най-отгоре е фигуралната композиция, която четливо и често пъти плакатно предава повелите на партията. Портретът и особено пейзажът и натюрмортът са неглижирани освен в случаите, когато пресъздават подходящи герои и места. Същото се отнася и до стила. Привидно съществува равноправие, но определено привилегиите са за монументалния подход, който ударно превежда политиката в реалистични или метафорични образи и прави манипулациите по-лесни за възприемане, като ги превръща във въздействащи картини.

Тази линия се развива от края на 50-те и началото на 60-те години на ХХ век, когато от Съветския съюз е привнесен т.нар. „суров стил“. При него доминират мъжествените фигури на трудови хора или исторически модели, застанали много често фронтално срещу зрителя в исполински пози. Те са грубо изградени, мощни, без детайли, като че ли нарочно оголени от подробности, за да изпъкне вътрешната им победоносна сила. Това са колосите на социализма и неговите постижения. Предпочитани са миньори, комбайнери, тъкачки многомашиннички и въобще всички представители на тежките трудови професии, на чиито плещи се крепи светлото бъдеще. През 60-те много български художници работят в тази посока, която е и възможност за раздяла с аморфната, анонимна и безволева живопис от предишното десетилетие, свързана с периода на култа към личността и „достоверното“ пресъздаване на реалността. Може би и затова този стил се задържа дълго, независимо от трансформациите и етапите, през които преминава. Обикновено развитието е от по-буквално към по-метафорично интерпретиране на действителността, но основните белези остават – големи формати, едри форми, здраво пластично моделиране. Остава и героичната възхвала на идеологията на времето.

След 1989 г. изкуството преживява огромно сътресение. Отнети са му посоките и темите. Както е известно, в миналото повечето от тях се регламентират от Съюза на българските художници като проводник на партийните повели. Общите художествени изложби имат ясна насоченост: „Земята на Ботев“, „Димитровска земя“, „Ястребино“, „Подвиг, признателност, дружба“, „Митове и легенди“ и др. През дългия период на прехода и време без партийна навигация, художниците трудно намират интересни теми, затварят се в предишните си постижения и максимално смаляват както форматите, така и амбициите си. Много често в професионалното пространство се върти въпросът: коя живопис наричате съвременна и защо, след като и тя, и тази, която не попада в тази категория, са създадени по едно и също време и то в днешния ден? Отговорът не е труден, но със сигурност е болезнен за мнозина. Съвременната живопис е тотално откъсната от предишните модели на поведение, свързани с академичен догматизъм или идолопоклонничество. Тя не държи сметка за школи и исторически натрупвания, а се опитва максимално да се откъсне от кръговете и идеята за „учители и ученици“, както и да се разграничи от разлагащата и подчиняваща система на откупки, контрактации, пленери и порочните практики „на всекиго по нещо“ или „аз на тебе, ти на мене“. Съвременната живопис не се затваря в една конкретна схема и не иска да се саморепродуцира с десетилетия. Тя също така бяга от патоса, драмата и театралното страдание и опита да се извади от дълбините на душата някаква черна мъка, когато нея я няма там, а много често е някъде пред очите ни. Тя не иска да бъде затворник в ателието, а открито да наблюдава случващото се и да се възползва от неговото многообразие. Не се свени да се вдъхновява от технологиите и да ги използва за собственото си успешно интегриране в общия разговор. Образът на художника, изолиран в своето величие, отдавна не е на дневен ред.

Както фотографията и откриването на прожектора (новата камера обскура) трансформират живописта, така и влиянието на компютъра, програми като Фотошоп и дигиталната ера предлагат нови възможности. Визуалният език е променен завинаги. Художниците с лекота използват предварително манипулирани през различни компютърни програми образи, които после пресъздават на платното, или рециклирани готови изображения, намерени в огромния дигитален поток. Анимацията и 3D плановете се оказват също много притегателни и мнозина са изкушени да пренасят образи от компютъра на платното или на листа хартия, без да добавят нещо повече. Залети сме от такива изображения, които звучат модерно, но остават повърхностни и формални. Същото се получа от смесването на графити изкуството и живописта – закачливи, „свежи“, но лишени от особена дълбочина творби. За всичко това може да се използва термина „зомби формализъм“*, навлязъл в употреба в началото на новия век, когато гладът на колекционери и купувачи се засища от свръхпроизводство на красиви, съвременни творби, имитиращи търсени модели. Това спекулативно поведение у нас съществува дори при липсата на пазар, но е подкрепяно от значителен брой галерии.

В съвременното българско изкуство автори като Сашо Стоицов, Станимир Генов, Красимир Терзиев, Николай Константинов, Богдан Александров, Рассим, Димитър Генчев, Иван Костолов, Велислава Гечева, Анжела Терзиева, Камен Старчев и Филип Попов използват новите технологии и се опитват да намерят пресечната точка между класическата живопис и графика и динамиката на новия визуален свят. В работите им дълбокото познаване на най-съвременните технически нововъведения и на интернет е само база, използвана за разгръщане на разказ и критически анализ на съвремието. Както винаги е било, не техническите средства са водещи и важни, а как ги използваш и какво имаш да кажеш с тях. Интересно е къде споменатите автори избират да „спрат“ лавината от изображения, какво „вкаменяват“ и в този смисъл какво монументализират от заобикалящата среда. Именно този момент на избора и замръзването е изключително важен. Така образите им се превръщат в икони, а съвкупността от тях създава нова иконография на всекидневието.

Къде в тази поредица се поместват работите на Иво Бистрички? През годините той използва често готови образи и намерени фотографии, които обработва. В „Апокалипсис: база данни“ (2011) визира рекордния брой природни катастрофи през последните години: глобалното затопляне, пожарите, предизвикани от човешка ръка, аварията във Фукушима, както и жертвите от войни, атентати, грип и СПИН. В „Разрези“ (2014) разкрива несъвършенствата на собствения си организъм и бруталните манипулации, през които преминава. В унисон с търсенията си Бистрички използва различни повърхности и ги насища с драстични действия – основата от хартия, линолеум или офсетова плака е нарязана, насечена, надраскана и продупчена, така че да ни провокира директно и да събуди дори тактилните ни възприятия. Така самото обработване става част от сюжета. Разказът се случва чрез обединяването на образа и активната материалност на плоскостта.

Изложбата „Масив“ от 2016 г. е вдъхновена от Пирин и каменната кариера близо до с. Илинденци. Авторът споделя: „Заставайки до Планината, аз намирам моя ръст. Моята големина, дълбочината на моя дъх и височината на погледа ми. Твърдостта, с която стъпвам, и крилете, с които летя. Разликата в това да гледам отдолу нагоре и отгоре надолу, намирането на Аза в глобалното. Съпоставянето на физическото и интелектуалното с големината на Природата. Откривам мащаба си.“

Иво Бистрички. Сградите в нас, галерия Структура, 2021

Иво Бистрички винаги е имал вкус към монументалното – като теми и като подход към тях. Това „монументално“ обаче няма нищо общо с онзи рекламен подход от близкото минало, който в по-малка или по-голяма степен в крайна сметка напомня на плакатите от манифестациите по времето на социализма. Напротив, той дискутира теми, които остават в периферията на медийното влияние и обръща контекста. Буквално. През 2021 г. показа в галерия „Структура“ изложбата „Сградите в нас“. Тези сигли на властови институции (Мавзолеят на Георги Димитров и Партийният дом (сега Министерски съвет) в София, Триумфалната арка и Луксорският обелиск в Париж, Сградата на конгреса във Вашингтон, Портата на небесното спокойствие от площад „Тиенанмън“, Бранденбургската врата, Партенона в Атина и други) са символи на антисвободата, на антихуманността. Бистрички ги рисува „надолу с главата“, като че ли да ги обезсили, да покаже, че въпреки изрядния архитектурен модел в системата има нещо нередно и да ги лиши от доминиращата им функция в живота на хората. Идеята се подсилва и от изображението на фонтан, чиято вода тече в обратната посока. Станалият еталон за подражание класически ордер се пренася през вековете, но с не по-малък успех се повтарят и тоталитарните практики.

Изложбата „Колос“ в галерия Credo Bonum (13 декември 2023 – 18 януари 2024) продължава темата. Художникът избира мотив, който далеч не е само исторически. От Родоския колос до Статуята на свободата – колосът отдавна се е превърнал в метафора на доминацията (положителна или негативна). Паметникът на Съветската армия, чието разрушаване съвпадна с изложбата, е също такъв колос на отминалото време. Както и в изложбата в „Структура“, и тук Бистрички не се изкушава от смесване на физически и виртуални възможности, а остава верен на класическата живопис.

Иво Бистрички. Колос, галерия Credo Bonum, 2023

Експозицията се състои от 4 голямоформатни платна, които представят отделни части на фигура – глава, ръка, крака, тяло без глава. Платната също са сглобени от различни части, като че ли да подчертаят разпада. В авторския си текст художникът споменава какво го е подтикнало да създаде този цикъл:

Стремеж.
Стремежът на човек към съвършенство, към красота, към идеал за непостижимото, към желание да види света отгоре. Да израсне до небето, да опре глава в облаците и да хване звездите.
Амбицията му да възвеличае себе си и да се приравни с божественото.
Носталгия към размера на предишно величие.
Утопия на съзнанието или нагон за доминация?
Падение.

Пътят от желанието за извисяване до подтика към подчиняване на околните изглежда не е дълъг. Както и носталгията по миналото с неговия стремеж към магистрални директиви, еднозначни послания и непропорционални паметници. В този смисъл подходът на Иво Бистрички е антиутопичен и отрезвяващ. Живописта е пределно вярна на анатомията, но повърхността изглежда схематична, надраскана, линиите на четката вървят нарочно хаотично в различни посоки. Нарязаното на парчета платно, защриховането на фигурите обезсилва размера, зачертава мощта и стремежа към господство. Има някаква смиреност в цялостното усещане, оголване и беззащитност. Може би след тази изповедалност всичко ще започне на чисто?

27.12.2023

—

* Robinson, Walter, “Flipping and the Rise of Zombie Formalism, ARTSPACE, April 3, 2014.

Мария Василева (родена през 1961 в София, където и живее) завършва изкуствознание в Националната художествена академия в София (1984). Доктор на науките (2007). Куратор, историк на изкуството и художествен критик. Специализира в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк (1998), в Университета в Рочестър, САЩ (1999), в Централноевропейския университет в Будапеща (2002), в Международната програма за художници и куратори (ISCP), Ню Йорк (2002) и др. Един от основателите на Института за съвременно изкуство – София. Куратор на група „8-ми март“. Дългогодишен Главен куратор на Софийска градска художествена галерия. Инициатор на Наградата за съвременно изкуство БАЗА (2008). Създател на галерия „Структура“ (2017). Куратор на изложби с българско и международно участие както в страната, така и в чужбина. Автор на книги и статии в каталози, списания и вестници.