Женският пазар отдавна е специфично място, оформящо градската тъкан на София и привличащо вниманието с поизвехтялата хубост на някогашния най-стар център. Там времето тече по малко по-различен начин и движенията на стоки и капитали невинаги следват обичайните за постмодерния капитализъм траектории. Все още могат да се намерят ателиета с някои позагубени занаяти, причудливи магазинчета, изпълнени с вещи, чието предназначение не е самоочевидно, или пък със стоки, носени от далечни краища на света и ухаещи на шафран и куркума. Своеобразна гънка на времето и пространството, приютила неща, които съвремието предпочита да не излага в лъскавите витрини на гордия си консумеризъм, но които стоят и чакат second hand маниаците, любопитните фланьори или търсачите на bon marché. Заради този друг ритъм и тези други стоки, мястото е идеален ресурс на въображаемото, което с лекота поема ориенталския дъх, порутените фасади и старите железа в една оригинална и екзотична смес от оживели спомени, носталгия и фантазии по далечни земи и времена.

В същото време Женският пазар е и среда, подлежаща на развитие и на нови намеси в нея, които от една страна да могат да запазят уникалността на мястото, но заедно с това да успеят да го тематизират по начин, чрез който да го поставят на културната карта на столицата. Изключително успешно в това отношение е начинанието на Бояна Джикова, Викенти Комитски и Аарон Рот, които отварят там нови пространства на галериите Punta и Cable Depot. Откриващата им изложба в партньорство на двете галерии, озаглавена Market of Desire: Women’s Market, по прекрасен начин тематизира тази специфична локация и влиза в особен диалог с нея.

Още със самото си заглавие изложбата насочва към идеята на Валтер Бенямин за образите на желанието от митичната Книга на пасажите: „На формата на новото средство за производство, която в началото е под властта на старото (Маркс), в колективното съзнание съответстват образи, където новото е пропито от старото. Тези образи са образи на желанието и в тях колективът се стреми едновременно да преобразува и да снеме както незрелостта на социалния продукт, така и недостатъците на обществения начин на производство“[1]. Тези образи са остатъци от колективното въображаемо, в които се заиграват както утопиите за един друг свят, така и стремежите настоящото състояние на нещата да се увековечи. Светът на стоките е прекрасен пример за многозначността на тези образи. Сякаш и Женският пазар носи това усещане, каквото парижките пасажи са носели през 20-те и 30-те години на XX век: стари спомени от минала слава, населени със странности, причудливи предмети и по някакъв начин несвоевременни руини от един век преди още да е рухнал[2], последни убежища на изживели времето си реалности.

Така и изложбата поставя под въпрос връзката между пазара и желанието, връзка основополагаща за съвременния капитализъм, доколкото масовото производство на стоки предполага и производството на желание за тях, на желание за възможен свят, за мечтание, в което да се унесем. Въображаемото става неизменна част от реалността на стихийното движение на капитала, в което личното и социалното се преплитат до неразличимост. И тук трябва да се намеси изкуството, за да направи видими тези процеси и да създаде критична нагласа и дистанция. В една своя статия Бояна Джикова обръща внимание на използването на витрини и бивши магазини за галерийни пространства и за особените залози на подобен жест: „Във витрините и изоставените магазини имаше нещо специално, някакъв je ne sais quoi елемент, който омагьосваше и прелъстяваше всички замесени“[3].

Така и новото място на Punta, от бивш магазин за риба, чрез пърформаса на Иван Мудов, в който той излива бетон и полага подписа си, ритуално бе преобразено на галерия. Ироничен жест, с който по радикален начин мястото сменя предназначението си и създава нова аура. В същото време този жест сякаш ни кара да се замислим за границите между изкуство и пазар, между произведения на изкуството и стоки, между магазин и галерия. Можем ли да избягаме от пазара, докато сме именно там, или по-скоро това е особена ситуация, в която го поставяме под въпрос сякаш из от него самия? Работата на Хуа Клерже Chinoiserie насочва към темата за комодификацията на тялото, за неговото буквално излизане на пазара, през един визуален разказ за старата виетнамска практика, при която публични домове се прикриват зад салони за маникюр. Произведението представлява няколко изваяни от гел лак за нокти лотосови цвята с малки стилизирани във виетнамски стил рисунки на маникюристка, изобразяващи две голи женски тела в предизвикателни пози и на една певица в черно-бяло. Рисунъкът е изключително деликатен и леко наивистичен, с което сякаш се предава основният акцент на социалната критика като размисъл за крехкостта на жената. Фините лотосови цветя сякаш прикриват тайната на въпросната практика и само едва забележимо открехват листа, за да може да надникнем в този свят. За потапянето в него имаме и малка видеоинсталация, също рамкирана с експресивна пластика от гел лак. И ако това е работа, в която е показано как пазарът стимулира, продава и прикрива желания, то малката глинена скулптура на Цветомира Борисова Post Desire (L’Ennui) се вглежда в момента, когато желанието е вече осъществено, когато сме изразходвали жизнените си сили в утоляването на някой таен копнеж и сме притихнали преди да се е появил новия в сладостната скука на неделния следобед. Характерно за творбите на Цветомира Борисова е, че успява в малки пластики да предаде сложни състояния, които са едновременно телесни и психологически, състояния, в които добруването или мъката на тялото се предават през изключително директен, но сложен в детайлите си пластически език, излъчващ съвременна естетика. Така мигът на утоленото желание е уловен с цялото възможно телесно спокойствие на релаксиращо момиче, на което два тигъра й сресват косата. Контрастът между възбудата и релакса, провокиран от двете споменати работи, се засилва в творбата на Лазар Лютаков 1 million random numbers, представляваща инсталация от лава лампи (характерно изобретение на шейсетарския интериорен дизайн) прикрепени на индустриални стойки. Както генераторът на случайни числа е важен елемент от съвременния технокапитализъм, позволяващ засилването на потоците от капитали и стоки в невъобразими посоки, така и случайните движения на цветните мехурчета на лава лампите напомнят за това доколко сме подвластни на капризите на свободния пазар и неговата неуправляемост. Тази работа контрастира на носталгичността на Женския пазар като напомня за настоящите проблеми, за пъстрия пластмасов свят на постмодерните икономически отношения, за тяхната флуидност, неуловимост и динамика.

Снимки 1–6: Михаил Новаков, 7: личен архив

И какво е пазарът, ако не случайни срещи на образи, блуждаещи желания, опитващи се да се нагодят към едно друго сред лабиринта на съзнателния и подсъзнателния ни живот. Непохватното ни умение да живеем и боравим с огромни потоци от образи е тематизирано в колажните тетрадки на Стефан Лоа, изпъстрени от най-различни изображения от масовата култура и всекидневния живот. Тетрадките са шарени, изпълнени с отломки от най-различни светове, които артистът е пребродил в своето визуално познание и е преработил, сякаш за да му служи за визуален архив. Но също прилича и на дневник на подсъзнанието, из чиито страници бродят желания и страсти, едва доловими и постоянно разпръсващи се. Разнообразните комбинации от връзки, които могат да се направят между отделните образи, провокира и въображението на зрителя да съучаства в тази творба, да надгражда смисли и да прави нови асоциации. Жестът напомня на един съвременен прочит на образния атлас Мнемозина на Аби Варбург, в който историкът на изкуството се опитва да подреди парчетата от огромната си визуална култура, за да може по-добре да илюстрира идеите си за постсмъртния живот на Античността и за връзките между изкуството, култовите и всекидневните практики. Така и тетрадките на Стефан Лоа създават множество асоциативни вериги, обвързващи изкуството, живота ни, масовата култура, в която сме потопени, и която по неведоми пътища направлява и създава нашите желания. Едва ли не сергия с образи на желанието, потапянето в които провокира най-разнообразни емоции, а следването им е невъзможно в пълнота. Заради интензивния допир на зрителите с тетрадките, на много места тази работа не е била излагана, но пък рискът определено носи нови възможности за съприкосновение със своеобразния дневник на визуалното несъзнавано. В същото време на стената имаме и голям колаж, продължение на тетрадките, създаден специално за изложбата. Така още с един поглед може да се види методът на работа на артиста и лабиринтът от съответствия и препратки.

На централно място точно срещу входа, стои живописното платно на Стефания Батоева Annihilation II, в която като в убежна точка се събира перспективата на погледа на посетителя. В работата виждаме характерната за художничката психологическа интроспективност, в която сложният вътрешен свят е решен с изчистени и динамични линии и бледи, но силно контрастиращи цветове. Общото усещане, което тя създава, е това за присъствието на особена тревожност, може би тревожността на желанието?

В предния ляв ъгъл стоят работите на Амикам Торен Floor Paiting и на Лоран Фарни. В първата виждаме множество прашни човешки стъпки върху малка повърхност, сякаш напомняща ни за това, че пазарът е място на постоянно преминаване на хора, на струпване на множество минувачи, всеки със своя собствена траектория, в която срещите са временни и случайни.

При влизането в пространството на Cable Depot виждаме малкия позлатен меден релефен медальон на Чарли Уорд Memorandum (Robin Hood Gardens), представляващ модернистична сграда с леко изострена перспектива и насечени прави линии. Работата е своеобразен homage към това културно наследство, което днес остава застрашено поради масовите спекулации на имотния пазар и повсеместното застрояване. Но в същото време напомня за историята на емблематичната лондонска сграда Robin Hood Gardens (изобразена върху медальона), част от която е била разрушена въпреки множеството протести и петиции, но и въпреки сериозната социална цена, която е трябвало да платят нейните обитатели. Тази история сякаш напомня на положението на Женския пазар и района около него днес, също заплашени от джентрифициране, вдигане на цените и изтласкване на обителите му. Подобни намеси на капитала в градската тъкан засилват някои от съществуващите социални противоречия и създават нови форми на разделения и социална сегрегация.

На лявата стена на пространството виждаме readymade на Викенти Комитски, представляващ дъска за гладене. Жестът на поставянето ѝ в галерия напомня на прочутия писоар на Дюшан, но в същото време много ясно се свързва с пространството, където е експонирана: подобна дъска може да бъде открита именно на Женския пазар, било в някои от магазините за левче, било някъде около кофите за боклук. Остатък от минала употреба, превърната в произведение на изкуството, тя сякаш напомня за субструктурата на съвременния моден пазар, за труда, гладенето, прането, които стоят зад някоя бляскава външност (акцентирана с прекрасен шнур за пердета с класическия си пискюл в златен цвят). Тази асоциативна верига става възможна именно поради факта, че подобен readymade се намира на Женския пазар, поради което допълнително се тематизира връзката между галерията и нейното обкръжение. Срещу стоящата в своята твърда материалност и предполагаема практичност дъска на Викенти Комитски като контрапункт е разположена работата на Лиз Елдън Yield, която ефирно се носи във въздуха и се движи с всеки полъх на вятъра. Особеното в творчеството на английската художничка е, че използва материали от компост, хранителни отпадъци и рециклирани тъкани. Всичко това повдига въпроси, свързани с екологичните теми, и поставя на дневен ред проблема за отпадъците и за това какво да правим с тях – проблем, критичен към изискванията на съвременния пазар и така наречената „бърза мода“, при която нискокачествени тъкани се произвеждат в огромни количества и много бързо след покупката им отиват в коша за боклук.

Изложбата Market of Desire успява прекрасно да рефлектира върху мястото на пазара днес и върху отпечатъка, който натрупването на капитала оставя върху човека от големия град. Именно проблематизирането на желанието прави видими връзките между колективно и индивидуално, между съзнателното и несъзнателното, между тялото и пазара, между реалното и въображаемото. В същото време остава много важно създаването на отношения със собствения контекст на галерията и превръщането на тези отношения в част от художествената и кураторската практика.

Димитър Божков е преподавател по нова и съвременна философия във Философския факултет на Софийския университет. Интересите са му в областта на философията на историята, естетиката, критическата теория и съвременната френска философия. През 2023 г. е в журито на конкурса за „Награда за съвременно изкуство БАЗА“.

[1] Валтер Бенямин, „Париж – столицата на XIX столетие“, в Озарения, София: 2000, 163.

[2] Пак там, 175.

[3] Бояна Джикова, „Пазар на желанията“, Журнал за социална визия, 2023, https://www.journalforsocialvision.org/bg/post/market-of-desire