Поетът, след като се е бил лутал цяла
нощ в един гъст и тъмен лес, в който се е
бил изгубил, намира се при изгрев-слънце
Данте, „Ад“, Първа песен, прев. К. Величков)

След края на представлението си помислих, че екипът на „Сцени на разсъмване“ е достигнал до мястото, където е трябвало да достигне. Дали същото можеше да се каже и за публиката? Ако съдех по себе си, бях извървял пътя. Не бях сигурен кое е мястото, на което се бях озовал, но усещах, че е твърде наблизо. Огледах се, намирах се пред Студентски дом, зад мен отстояваше съединението Народното събрание. Вечерно време, разсъмването е на часове разстояние. Въпросното място обаче беше далеч от публичните пространства, тъкмо обратното.

Разбира се, за всичко беше виновен режисьорът. Става дума за Юлиана Сайска, позната от работата си през годините с хора като Галя Борисова и Иво Димчев, която освен това е дългогодишен психодрама терапевт. Покрай последното установих, че въпросното място и крайна дестинация е съзнателно търсено и наричано „вътрешна сцена на човека“. Представлението се явява продължение на нейния цикъл „Драматизирайки интимността“, при който психодраматичното е особено застъпено. Започва с предишното си представление „Интервюта с душата“ от 2018 г., за което споделя, че става дума за „драматизиране на реалностите, свързани със способността ни да обичаме“.

За „Сцени на разсъмване“ режисьорката е събрала почти същия екип като от предишното представление – Велислав Павлов, Елена Димитрова, Елица Алексиева, Яна Мороз, Нино Гомес. Тя е опитен водач, с увереност се справя с ролята на своеобразен Вергилий, без дори да го подозира. Подобно на Данте и тук се преминава през „Собствен ад“, „Културно чистилище“ и „Възможен рай“, три цикъла в рамките на драматургичната структура.

„Безсилни се чувстваме тия дни, не е ли така? Някак се лутаме, търсим изход. Нещо в нас има нужда да се събуди“, започва монолога си Юлиана Сайска след встъплението, в което Яна Мороз изпълнява песен за събуждането. За момент се опасявам, че предстои театрална дисекция на пандемичната изолация и осъзнаването след дългия кошмар. В такива случаи реалността почти винаги печели. Скоро обаче се заявява, че в следващите сцени ще се разглежда обичта или, както се оказва, нейната липса.

В процеса на подготовка на представлението към Юлиана Сайска се присъединява Елена Димитрова и двете достигат до своята адска интимност с помощта на психодрама, интуиция и в крайна сметка на собствения си опит. Затова и няма разграничение между персонаж и актьор, действащите лица се представят с истинските си имена. В началото нямат изначален текст, всичко трябва да изплува само, да огласи случващото се под повърхността и вече случилото се. Двете сами изграждат драматургичната основа, като впоследствие голяма част от монолозите „изплуват“ от писмена комуникация с живеещата в Берлин поетеса Цвета Софрониева.

Още в началото Елена Димитрова и Юлиана Сайска ни доближават до „Собственият ад“, прекрачват прага и грубо казано „врят и кипят“, при това в елегантни рокли и на високи токчета. Двете актриси умело отключват клетките на страхa, освобождавайки „затъмнението“ преди разсъмването. Подготвят ни за него, ако то въобще дойде. А затъмнението води със себе си самота, неразбиране и отсъствие на любов, като двете актриси ни представят почти документално личния си мрак, чието разголване е болезнено. „Поне си затворете очите пред този срам от самотата / пространството на телата кънти от празнота / това пространство има нужда от изцеление“, ни казва Елена Димитрова. След като достъпът до чувствата е постигнат, целта на режисьора е да започне диалог с публиката, така че лекуването да е взаимно и болката да не остане неразказана. Болестта може да бъде лекувана само след проявлението си, но проявлението е осъзнаване и приемане на нейното присъствие и въздействие. По този път ни водят двете актриси, из пространствата на интимния пейзаж, като се ориентират много добре в особеностите на тази вътрешна топография. Този вътрешен пейзаж ни е близък, усещаме присъствието му и долавяме гласовете му зад рутината и битовата делничност. В повечето случаи обаче предпочитаме да го избягваме, защото е твърде личен, дори за нас самите.

Двете актриси по-скоро не успяват да оформят емоционално трио на сцената с Велислав Павлов, който цялостно изглежда леко отстранен и някак си външен на тях. Причина за неговата отстраненост може да е и включването му на по-късен етап в репетициите, въпреки че това не се натрапва като драматургичен дефект. Той носи нужното равновесие и баланс в общата картина със своя образ на разсъждаващ над самотата човек. Неговите самоконтрол и успокояващ глас – глас на разума – имат почти лечебно свойство, особено насред емоционалното опустошение и обезсърчение.

Важно е да се отбележи, че се редуват и моменти на искрен хумор, който успява да разсее тъмнината и да развесели публиката. Без подобен отдушник представлението само щеше да загуби, като хубавото е, че това стои напълно естествено. Факт е, че ни се представят безнадеждни моменти, интимна жестокост, тропащи нервно токчета и други заключени в клетки чудовища, но благодарение на хумора не забравяме, че самотата всъщност е част от човешкото битие и с нея може да се живее. Дори част от ежедневието, затова може да е банална и смешна. Заслуга за това има и присъствието на Яна Мороз на сцената, което ни дава повод да се надсмеем над цялата драма на триото. Освен че на моменти пее, тя успешно влиза в образа на необуздано подсъзнание с камшик в ръка или пък на депресиран ангел, който съсредоточено реже зелка в търсене на утеха. Особено смешно е нейното превъплъщение като водеща на конференция на тема „Какво е любовта?“ на руски език. Тогава се опитва да удуши Сайска, докато същата си задава въпроса „Как се живее любовта в двойка?“, да изхвърли от сцената Елена Димитрова, а накрая се опитва да съблазни Велислав Павлов, който отново говори дълбокомислено за любовта.

В третата част, „Възможният рай“, чуваме най-важния монолог на Велислав Павлов, този път за осъзнаването на самотата и за празнуването на самотата, което е особен вид празник. Една от последните фази на самотата е тази на изгрева, когато на човек му се иска да каже „Обичам те“. Малко след това Елена и Юлиана се опитват да намерят път именно към тези думи. Трудно е, но не и невъзможно. Представлението завършва с писмо на Цвета Софрониева, в което се говори за вярата в разсъмването. Всъщност „Сцени на разсъмване“ празнува самотата по един особен начин. „Самотата носи уют“, казва също Павлов. Дано при повече хора да е така, предвид факта, че живеем във времена на онлайн самота.

Хубаво е да се кажат и няколко добри думи за музиката и звуковото оформление. Дело на Елица Алексиева, която се появява в една от сцените, и на музиканта Нино Гомес, познат от банди като The Science и Pistamachina. Импровизираха и изпълняваха всичко на момента и според случващото се на сцената, без да използват предварителни записи.

Ще очаквам с нетърпение следващите две части от цикъла по драматизиране на интимността, „Цената на човека“ и „Празна е стаята на удоволствието“. Защото достъпът до „вътрешната сцена“ не е лесен.

Следващите дати, на които можете да видите „Сцени на разсъмване“, са 30 и 31 януари в Студентски дом.

Мирослав Христов (1982, София) е завършил философия и магистратура „Изкуства и съвременност” в Софийския университет. Автор е на три книги с поезия и на няколко пиеси, за които е отличен с множество награди. Автор и режисьор на късометражния документален филм „Ято птици близо до пистата“ (2021).

Фотографии: Мартин Атанасов