Под слогана „Моят танц, моето тяло“ спектаклите на тазгодишното издание на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ са фокусирани върху тялото като мощен медиатор, който събира, съхранява синтезира и транслира информация и същевременно търси нови начини и средства, за да се изразява. То е и тяло, което се преоткрива, преосмисля функциите си и преосъзнава качествата и способностите си, не толкова танцувайки, колкото чрез един полиизмерен интелектуално-чувствен анализ, който връща танца в изходна позиция, за да започне да се развива от ново начало. Във всички пиеси тялото е третирано по оригинален и подчертано интелектуален начин, като игнорира танца в чист вид или така, както е общоприето да се възприема, за да търси нов вид телесна изява и физическа експресия.

Въплъщение на всички тези характеристики е спектакълът „Телесна линия на мисълта“ на румънската хореографка Симона Дяконеску и Ванеса Гудман (Канада). Идеята за проекта възниква през 2019-та, но пандемията на няколко пъти спира реализацията му и забавя разпространението в чужбина.

Върху стерилно бяла сцена на бял фон се проектира една „телесна линия на мисълта“, експонира се едно състояние на съзнанието в конкретен времеви момент. Обстановката е лабораторна, усещането е за сюрреална картина, която визуализира процесите в субективното съзнание. Декорът включва един статив с поставен върху него микроскоп, един странен, висящ обект, наподобяващ едновременно спринцовка и пясъчен часовник, пълен с бял пясък, който в един момент от действието започва да изтича, оформяйки малък, бял конус. Още три такива пясъчни конуса стоят в задния край на сцената, а на преден план виси и малък видеоекран.

В тази обстановка са ситуирани телата-съзнания на двете танцуващи момичета, Симона Дабижа и Мария Луиза Димулеску – тела, лишени от еротизъм и някак „обезтелесени“ и присъстващи единствено, за да онагледят една „линия на мисълта“.

„Дължината на тънките ми черва е равна на височината на Китайската стена…“. „Площта на коремната ми кухина е равна на площта на моето жилище.“ Скачайки на въже или движейки се по особено деликатен начин, телата-херувими произнасят тези кратки наблюдения върху тялото, които звучат едновременно ексцентрично и иронично.

„Моето съзнание не е линеарно – то събира информация едновременно от много източници, външни и вътрешни“, казва хореографката Симона Дяконеску. Идеята на авторите е да представят връзката между тялото и съзнанието на микроскопично ниво, разглеждайки процесите в човешкия организъм от микробиологична гледна точка. На зрителя се представя една информационна мозайка, която навлиза в съзнанието както от външната среда, така и от вътрешността на тялото. Всичко е свързано и взаимнообусловено – макро и микрокосмосът са в активно взаимодействие, танцът на живота се осъществява в и чрез тялото като сложен синтез на различни нива.

Освен че е напълно цялостен и единен в изразните си средства, спектакълът демонстрира и много фина работа с израза на тялото, което в изпълнението на двете танцьорки добива удивителна безплътност и стилизация, като буквално визуализиран мисловен образ. Движенията на двете момичета са фрагменнтарни, като че ли са разположени едновременно в различни пространствени измерения. Но това полицентрично телесно поведение е прецизно и „нечовешки“ точно. Телата са обезтелесени и превърнати в идея за тяло, която носи съдържанието на мисълта. Те силно напомнят телата-души от картини на Йеронимус Бош – издължени, нереално фини и сякаш прозрачни.

Перфектна хореографска и изпълнителска работа, която създава завършен и убедителен сценичен свят. Хореографията е подкрепена от сценография и музика, които с премерена точност правят мисълта осезаема и визуално въздействаща. Музиката е хладна и стерилна като в космически цех, а сценографията включва и прожекция на микроскопски образи, които удивително приличат на съвременни абстрактни картини.

Спектакълът завършва с внушителен екологичен апел, отправен към бъдещето – апел на тялото, загрижено за себе си и за света.

Мила Искренова е сред най-изявените български хореографи, работещи в сферата на съвременния танц. Завършва Хореографското училище в София. Специализирала съвременен танц в Палука шуле в Дрезден и в Танцовата академия в Кьолн, а по-късно и хореография в Лабан център – Лондон. Преподавала е танцова техника и импровизация в НБУ, Националното училище за танцово изкуство, НАТФИЗ, колежа Любен Гройс, Балетна академия в Атина и в Италия. Почетен член е на управителното общество на Академия Филармоника в Месина. Работила е с водещите български танцови трупи: Балет „Арабеск“ (на който е хореограф от 2001), „Амарант данс студио“, „Хетероподи данс“, както и с балета на Софийската опера. Автор е на сценарии и хореография за над 50 телевизионни и театрални постановки. Автор е и на книгите „Радостта на тялото“, „Вкусът на Твоето тяло“, „Анна и Алената глутница“, на пиесата „Меломимик“ и на множество статии и рецензии в областта на танцовото изкуство.