Международният фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ се проведе от 9 до 19 май на сцените на РЦСИ „Топлоцентрала” и Сцена „Дерида”. В своето 16-то поред издание той издига слогана „МОЯТ ТАНЦ, МОЕТО ТЯЛО“, придружен от кратък манифест:
„Манифест за тялото“
- Всяко тяло е родено свободно, с достойнство и право да бъде на сцена.
- Всяко тяло има право на своя танц, без никакви различия, основани на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други възгледи, национален или социален произход, материално, обществено или друго положение.
- Всяко тяло има неотменимото право да избира естетиката, вкуса и философията на своя танц.
- Всяко тяло е свободно да прекрачи собствените си граници в състояние на танц.
- Всяко тяло е специално, дори колективното.
- Всяко тяло има право на мир, защото войната разрушава формата, съдържанието и свободата му.
Ива Свещарова, Вили Прагер и Стефан А. Щерев
ГОЛОТА
В почти всички спектакли от селекцията на тазгодишното издание на „Антистатик“ артистите се появяват на сцената съвършено голи. Удивително е по колко различни начини може да изглежда и да се възприема на сцената голото тяло, което само по себе си е доста изразителен визуален обект. Дали е използвано като силно експресивен костюм, или e употребено в чисто идеен смисъл, се определя от смисловия контекст, в който е поставено. Голото тяло демонстрира максимална изчистеност на израза, но всъщност е натоварено с множество естетически и философски значения, които го превръщат в синтезиран израз на човешкото присъствие.
Голото тяло е многопластов „костюм“, който в никакъв случай не е неутрален или стeрилен, напротив – то хиперболизира присъствието на изпълнителите, придавайки различни смислови отсенки на тяхната игра.
ИЗМЕРЕНИЯ НА ДУХА
По думите на автора Боян Яблановец (концепция и режисура) – „Деветата“ е опит да се съчетае най-високото ниво на съзнание, постигнато от човечеството, с най-ниското, „животинско“ ниво, олицетворено от конете. Ето защо петимата изпълнители представят коне със свои имена и качества. Пак според думите на автора стремежът да се избегне всичко излишно е довел до максимална лаконичност на изразните средства, включително и до премахване на костюма. Музиката на Бетовен звучи все така импозантно и придава особено драматичен оттенък на случващото се на сцената – шест голи тела, които ходят, тичат, подскачат, стрелят с пистолети, изчезват в дима, после пак изплуват…
В един прекомерно дълъг епизод телата започват да се хвърлят едно в друго, носят се и се изхвърлят на авансцената, докато на фона на огромен екран зад тях в продължение на много минути се прожектират безброй „-изми“, които изразяват различни социални, политически, философски и естетически понятия – като „хуманизъм“, „индивидуализим“, „ексцентризъм“, „капитализъм“, „абстракционизъм“ и пр., и пр. Те биват изкрещявани на микрофон, докато едно тяло изнася и изхвърля едно друго тяло. Гледката е стряскаща, доколкото може да се асоциира с доста нелицеприятни ситуации, съдържащи изхвърляне на безжизнени тела. Но бихме могли да приемем, че в случая изхвърлените тела представят станалите ненужни понятия и схващания, които биват изхвърлени като мъртви думи-тела. Дали цивилизацията ни се намира в етап на обезсмисляне на всички важащи до този момент понятия и представи? На този въпрос всеки зрител може да си отговори със свое собствено тълкуване на представения „ритуал на изхвърляне“.
ОДАТА НА РАДОСТТА
Не по-малко стъписващ е кулминационният епизод, в който изпълнителите, седнали на столове на авансцената, „галопират“ под звуците на „Одата на радостта“. Излишно е да се обяснява символното значение на тази част от симфонията на Бетовен. Зрителят отново е поканен да тълкува една свръхпротиворечива и предизвикателна телесна акция, която съединява „високото“ и „ниското“ по най-директен начин.
… Прегърнете днес, о, люде,
целий свят вий със любов…
Текстът на Фридрих Шилер, който е в основата на тази част от симфонията на Бетовен, е инкрустиран в съзнанието на всеки средноинтелигентен западноевропеец и е свързан с най-високия порив към братство и разбирателство. Когато на този идеен фон се експонира със шокираща невинност голотата на пет препускащи човешки тела, цяла една цивилизационна парадигма се срива без болка и страдание, но с много дим и пушек. Или може би се преоткрива в някакъв нов модел на мислене.
Следващият епизод демонстрира свързаността на телата в едно общо тяло, в което всички са взаимнозависими и не могат да действат самостоятелно и независимо един от друг.
Финалът настъпва след още един взаимен „разстрел“ с много пушек на сцената, от който бавно изплуват героите, вече облечени, и множество декоративни конски глави, разположени непринудено из цялото пространство.
„Деветата“ на Via Negativa (Словения) би могла да се тълкува по много начини и от различни гледни точки, но това, което е недвусмилено, е чистотата на изпълнението на артистите и неочакваната комбинация от известни знаци и многозначителни символи от една епоха, която галопира с „Одата на радостта“ към своето непредвидимо бъдеще.
СЪГЛАСИЕ
В разговора след представлението Боян Яблановец сподели, че за него „не е важно на сцената да се произведе скандал, защото това е лесно, а да постигне съгласие със зрителя“. За „съгласие“ той беше приел и смеха в залата. Тоест – всеки вид реакция, която изразява осъществен контакт със съзнанието на зрителя, независимо дали е възхищение или потрес, е вид „съгласие“. Моето лично „съгласие“ се колебаеше в различни крайности – така, както и смисловите послания бяха доста крайни.
Спектакълът е символно наситен и достоен за многоспектърен анализ. В този смисъл авторът би могъл да се радва на „съгласието“ на широк кръг публика.
ДЕВЕТАТА
Казват, че деветата симфония обикновено се оказва последна в творческия път на един композитор. Дали изборът на „Деветата“ на Бетовен не е символно обозначаване на финалните акорди от развитието на нашата цивилизация? Всеки зрител би могъл да си отговори на този въпрос в настоящето, но бъдещето неизбежно ще поднесе своя отговор, независимо какъв ще бъде той.
Мила Искренова е сред най-изявените български хореографи, работещи в сферата на съвременния танц. Завършва Хореографското училище в София. Специализирала съвременен танц в Палука шуле в Дрезден и в Танцовата академия в Кьолн, а по-късно и хореография в Лабан център – Лондон. Преподавала е танцова техника и импровизация в НБУ, Националното училище за танцово изкуство, НАТФИЗ, колежа Любен Гройс, Балетна академия в Атина и в Италия. Почетен член е на управителното общество на Академия Филармоника в Месина. Работила е с водещите български танцови трупи: Балет „Арабеск“ (на който е хореограф от 2001), „Амарант данс студио“, „Хетероподи данс“, както и с балета на Софийската опера. Автор е на сценарии и хореография за над 50 телевизионни и театрални постановки. Автор е и на книгите „Радостта на тялото“, „Вкусът на Твоето тяло“, „Анна и Алената глутница“, на пиесата „Меломимик“ и на множество статии и рецензии в областта на танцовото изкуство.