Седемнадесетото издание на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс АНТИСТАТИК се проведе в София от 14 до 23 май. Той премина под мотото ПОВЕЧЕ ОТ ЕДИН ТАНЦ и убеждението, че „в танца няма граници, има само възможности“. „Възможностите, които се откриват чрез движението на танцуващото тяло, се разширяват с всеки импулс, с всеки изявен жест и с всяка избрана тема, прониквайки дълбоко в безкрайните галактики на въображението“, казват организаторите на фестивала.
Съвсем уместно в така обявения контекст и в пъстрата програма на фестивала, наред с Българската танцова платформа, присъстваше и проектът ВИРТУАЛНИ ТЕЛА 2.0, създаден от Танцова компания ХЕТЕРОПОДИ и Националната галерия КВАДРАТ 500. В рамките на Антистатик проектът беше представен пред 35 чуждестранни танцови критици, теоретици, организатори на фестивали и др.
„Виртуални тела 2.0“ е продължение на „Виртуални тела“, реализиран през ноември 2022 г. За втори път тази година танцовата компания HETEROPODI, представена от Росен Михайлов, продуцент, режисьор и хореограф, реализира своя проект, наречен „ВИРТУАЛНИ ТЕЛА 2.0“. Официалното откриване на интерактивната изложба се състоя в Квадрат 500 на 25 април 2024, като всички филмирани хореографски творби остават в залите на Националната галерия.
След успеха и любопитството, което създаде през миналата година със своето първо издание, в което участваха десет съвременни български хореографи от различни поколения, тази година проектът представи още единадесет различни хореографа с техните оригинални интерпретации на художествени произведения. „Виртуални тела“ представя предварително селектирани картини и скулптурни творби през погледа на ярки представители на съвременната българска хореография. Боряна Сечанова, Вили Прагер, Галина Борисова, Деян Георгиев, Ива Свещарова, Мариана Крънчева, Марион Дърова, Мила Искренова, Петя Стойкова, Росен Михайлов, Татяна Соколова и Теодора Попова показват свои кратки филмирани хореографии, инспирирани от български художници и скулптури.
Изключителната ценност на проекта се състои в неговата многоспектърност. От една страна той прави връзка между различни изкуства – живопис, скулптура, музика, танц, видеотехнологии – но същевременно дава панорамна видимост за търсенията в съвременната българска хореография. Всички участници разполагат с пълна свобода на интерпретативните си решения и на своя индивидуален поглед към творбите. Всеки остава верен на вече изявения си стил и през него поднася личното си усещане за визуалното произведение, към което се добавя и гледната точка на камерата и монтажа (оператор и монтаж Йохан Вирт, асистент оператор Виктор Юрий, режисьор и монтаж Росен Михайлов). В резултат се получава сложен синтез от насложени образи, пространствени решения и смислови проекции, които разширяват обхвата на възприятията на зрителя. Постига се внушение на ново ниво, многопластово и до голяма степен предизвикателно, доколкото изразява искрените импулси на телата, предизвикани от визуалните творби.
Една от най-известните творби на Златю Бояджиев (1903– 1976) „Свинарка“ (1946), зала 23, е интерпретирана майсторски от Боряна Сечанова в елегантното изпълнение на Яна Николова. Хореографът се спира на експресията на стъпалата на Свинарката и на стаения вътрешен копнеж, който избликва в иреалните движения на бляна и фантазията.
Един от най-предизвикателните български артисти в полето на съвременния танц, Вили Прагер, е инспириран от Васил Стоилов (1904–1990) и неговата „Българска мадона“ (1940), зала 23. Екстравагантен както винаги, Вили Прагер превръща картината в ексцентричен дует (изпълнение Марияна Гавричук и Серджиу Дицъ), изпълнен в съвършено различна естетика, която коренно преобръща смисъла и атмосферата на първоосновата .
Галина Борисова отново е болезнено чувствителна в тълкуването на „Композиция (Портрет на жената на художника)“ (1946), зала 23, на Владимир Рилски (1905–1969). Въображението на Галя Борисова ни отвежда в неподозирана посока, в която срещаме стряскащи с експресията си физически актове и жестове.
„Прозорец“ (1969) на Найден Петков (1918-1989), зала 26, е обект на интерпретация и изпълнение на Марион Дърова – едно от най-силните присъствия в полето на съвременния танц през последните години. Нейният чувствено-интелектуален подход е свръхделикатен, недоизказан и сведен до няколко прости, пространствено разработени положения на тялото, изразяващи хореографски респект към картината.
Росен Михайлов е провокиран от Владимир Димитров-Майстора (1882–1960) и неговата картина „Връщане от нивата“ (ок. 1938), зала 23. Изпълнителката Петя Колева-Вучов, бременна и силно технична, дава израз на хореографската мисъл, прикована от един предхождащ съдържанието на картината момент.
Снимки: танцова компания Хетероподи
Мариана Крънчева, танцьор, хореограф и директор на балетната трупа на Пловдивската опера, се спира на „Спомен за Паша Христова“ (1972), зала 26, на Йоан Левиев (1934–1994). Хореографският прочит на картината тук е изобретателен в образите и искрен в изпълнението на самата Мариана Крънчева.
Теодора Попова, едно име свързано с АМАРАНТ данс студио и множество оригинални постановки през годините, се спира на картината „На баща ми“ (1984), зала 28, на Христина Петрова (1938). Теодора Попова в собствено изпълнение и във видеореализация на Стоян Радев споделя своето виждане за силуета на бащата като една минималистична медитация в отвъдно пространство.
Ива Свещарова представя „Глава“ (ок. 1990), зала 27, на Ангел Станев (1947). Ива Свещарова, която е неизменна част от екипа на Brain Store Project и организатор на фестивала Антистатик, предлага една неочаквана и провокативна трактовка на скулптурата, оставайки вярна на естетическите нагласи на своя бекграунд.
Картината „Завръщане“ (1980) на Стоян Цанев (1946–2019), зала 28, предизвиква въображението на Петя Стойкова (изпълнение Петя Стойкова, Велизар Груев, Свилена Николова). Едно безметежно навлизане в синевата на картината, каквото само „морските хора са способни да изразят, ни отнася към брега на заветното „Завръщане“.
Татяна Соколова е известен с многобройните си постановки и преподавателска дейност танцов артист. Тя се спира на картината „В обикновено време“ (1979) на Ванко Урумов (1941–2020), зала 28, която пресъздава в собствено изпълнение, с многобройни смени на настроенията и танцовия език.
Деян Георгиев, може би най-младият танцьор-хореограф сред „Виртуалните тела“, се спира на „Сънища“ (1988) на Светлин Русев (1933–2018), зала 26. Деян Георгиев разиграва усещането си за образите от картината в различни пространства като едно полубудно търсене на себе си между светлината и мрака.
По обясними причини няма да тълкувам собствения си избор и интерпретация на картината „Игра“ (1988) на Надежда Кутева (1946), зала 28, в която ме привлече начинът на третиране на пространството с изнесен извън изображението център и стремежът на фигурите да напуснат „рамките“ на картината.
Тази наистина забележителна с многообразието си хореографска компания дава респектиращ и категоричен знак за развитието на съвременната българска хореографска мисъл. Проектът носи недвусмислена документална стойност, която заслужава да бъде обект на подробен културологичен анализ. Но наред с това дава възможност на посетителите на Квадрат 500 да се срещнат с различни погледи към творбите в експозицията, което е едновременно забавно и вълнуващо преживяване.
Мила Искренова е сред най-изявените български хореографи, работещи в сферата на съвременния танц. Завършва Хореографското училище в София. Специализирала съвременен танц в Палука шуле в Дрезден и в Танцовата академия в Кьолн, а по-късно и хореография в Лабан център – Лондон. Преподавала е танцова техника и импровизация в НБУ, Националното училище за танцово изкуство, НАТФИЗ, колежа Любен Гройс, Балетна академия в Атина и в Италия. Почетен член е на управителното общество на Академия Филармоника в Месина. Работила е с водещите български танцови трупи: Балет „Арабеск“ (на който е хореограф от 2001), „Амарант данс студио“, „Хетероподи данс“, както и с балета на Софийската опера. Автор е на сценарии и хореография за над 50 телевизионни и театрални постановки. Автор е и на книгите „Радостта на тялото“, „Вкусът на Твоето тяло“, „Анна и Алената глутница“, на пиесата „Меломимик“ и на множество статии и рецензии в областта на танцовото изкуство.