Посетих за първи път изложбата „Райско блато“ в деня на срещата разговор между художничката Мария Налбантова и кураторката Мартина Йорданова. В подземната зала 19 на Квадрат 500 двете вече се бяха разположили на кресла сред трите висящи обекта, които представляват основната част от „Райско блато“ – прекрасно построена и прекрасно осветена в приглушени тонове композиция, която можех да наблюдавам внимателно в продължение на около час. Това беше чудесна възможност да развия по-детайлно първоначалното си впечатление от тези три скулптури, която едва ли щях да имам, ако бях посетила изложбата в друг момент. Със сигурност значение за това имаха и условията, в които дълго гледах тази композиция: не от нивото на човешкия ръст, а от по-ниската гледна точка на седналия зрител, не в движение в пространството сред работите, а като един почти статичен кадър. Трите обекта бяха потънали в тишина и полутъмнина, които ми се струваха интригуващи – те бяха сякаш замлъкнали след като за целите на разговора светлинната и звукова част от инсталацията, в изграждането на която е взел участие и интердисциплинарният артист Антони Райжеков, беше изключена. Именно тези условия ми позволяваха да започна да забелязвам детайлите вътре в самия неподвижен „кадър“ – отново и отново да обхождам с очи онова, което е хванато в него, отново и отново да гледам особените скулптурни фигури, обграждащи двете жени, потънали ниско долу в столовете си. Какви бяха тези странни обемисти форми, защо изглеждаха по този начин и преди всичко – те надвиснали ли бяха, или левитираха във въздуха?
Не е трудно да се забележи, че основното въздействие на изложените в залата обекти лежи върху поредица от напрежения – или едно напрежение, което можем да наречем с различни имена. Встрани от античната гробница от IV век, която по разнообразни начини се е вписвала в сюжетите на съвременните художници, излагали в тази зала по покана на Яра Бубнова, Мария Налбантова е разположила своите три скулптури, чиито неправилни форми и обеми на пръв поглед напомнят огромни камъни и с това моментално предизвикват мисълта за нещо тежко, импозантно и в някакъв смисъл непроницаемо. Това се усилва от техния цвят – белезникаво зелен, когато се приближиш, но, наблюдаван от дистанция, по-скоро сиво-бежов, земен, тауп, впечатляващо кореспондиращ и с мраморните плочи по стените и пода на залата, и с разположената встрани гробница. Специфичното осветление – в онзи момент само „външно“ на обектите, – което разкрива едни части, докато скрива други, на свой ред чертае особени сенки по тези странни, сякаш каменни, късове. От позицията, от която ги наблюдавах, почти можех да разпозная определени „рисунки“ върху тях – игра между по-тъмни и по-светли петна, която с малко повече въображение лесно би могла да напомни дори скална живопис и така отново да подсили усещането за твърдост, за нещо, което устоява във времето, за нещо дори по-древно, особено и непропускливо от самата каменна гробница. И така, опасно надвиснали над земята, тези странни форми, осветени отвън, но плътни и непропускливи отвътре, изглеждаха за мен, седящия встрани зрител, именно непроницаеми – непрозрачни, необясними, каращи погледа да ги обхожда отвън, без да може напълно да разбере, да проникне. Или ако преведем това на езика, на който Налбантова говори за работата си на терен в Драгоманското блато, в резултат на която е създадена тази изложба – без да може наистина да разбере и вникне в специфичната екосистема на блатото, която съществува в своята самодостатъчност и поради това в крайна сметка остава и ще остане затворена за нас. Не може да не се забележи и особената форма на тези надвиснали солидни обекти – всички те са леко източени в долната си част, която сякаш бива придърпвана, постепенно засмуквана надолу. Няма съмнение, че силата на земното притегляне, която привлича тези огромни „камъни“ надолу, увеличава илюзията за тяхната тежест чрез очакването за предстоящ сблъсък между двете повърхности. И заедно с това отново и отново напомня за странността на природата, за онази мощ, с която ни се налагат нейните непонятни закони, които приемаме, защото са такива, каквито са.
Но ако, обратно, видим тези форми не като тежки неправилни обеми, заплашващи всеки момент да се строполят на земята, а като странни левитиращи малко над нея въздушни скулптури, ще забележим у тях напълно различни характеристики: те не са твърди и непрогледни, а напротив – крехки, ужасно фини, почти прозрачни. Зеленикаво-бежовият им цвят идва от тръстиката, от чиято преработка са създадени, и която сега изглежда като прозирна кожа, обгръщаща и пазеща под себе си цял един свят. Вероятно най-точно трите фигури могат да бъдат оприличени на пашкули, пълни с живот, който всеки момент ще „пробие“ в света. Тази крехкост сега вече създава съвсем различно усещане у зрителя – той не се пази от надвисналите обеми, той иска да пази онова, което е в тях и което му се явява толкова деликатно, почти ранимо. В тази перспектива античната гробница, неразделна част от композицията, рязко контрастира с трите скулптурни обекта – но този контраст, разбира се, отново работи в полза на произведението: това не са просто скулптури, а живи форми, направени от органична материя, нетрайни, податливи на времето, преходни. Застиналата вечност на гробницата ни кара да се замислим за особената двойственост на екосистемите: непрестанно обновяващи се живи системи, които пазят и материята, и енергията, но и системи, които се изменят и понякога изчезват. Системи, за опазването на чиято цялост сме отговорни, но и гъвкави и устойчиви системи, от гледна точка на които човешката дейност може да изглежда нищожна и в крайна сметка напълно незначителна. Мария Налбантова е подчертала тази двойственост чрез стабилността на „арматурата“, която опъва и поддържа отвътре един свят, обвит в тънко и леко тръстиково платно.




Мария Налбантова, Райско блато, 2023, снимки Калин Серапионов
Струва ми се – или ми се иска да мисля – че тази изложба е далеч от екоактивисткия патос на съвременността ни, макар че със сигурност не е без отношение към тази проблематика. „Райско блато“ е създадена като резултат от вече едногодишното творческо изследване на Драгоманското блато в рамките на резиденция по проекта WaterLANDS. В тази програма, която ще продължи още три години, художничката влиза в тясно сътрудничество с две екологични организации и това със сигурност има определящо значение за погледа ѝ. И въпреки това – видимо е, че Налбантова работи с други категории и без очевидни и еднозначни морални оценки. Интересът и любопитството ѝ към природните материали и процеси в цялата им чудатост е формиращ принцип за голяма част от нейните проекти, но той винаги влиза в отношение със сложни културни конструкти като съвест, грижа, памет, срам, чисто-мръсно, близост и дистанция и т.н.
След едночасовото наблюдение на тази картина, така добре застинала в напрежението между тежест и лекота, мъртва и жива материя, падане и издигане, непроницаемост и прозирност, разговорът приключи, светлините и звуците, изпълващи трите обекта отвътре, се появиха отново, придружавани от шума от публиката, която сега започна да изучава работите отблизо. Усеща ли се миризмата на блатото, как е обработена тръстиката, колко точно е дебел или тънък „платът“ и как е направен. Разбира се, и аз си задавах тези въпроси докато гледах от дистанция. Те обаче почти изчезнаха с изненадата ми, която това оживление на „кадъра“ предизвика – та колко лесно само се раздвижваха тези неопределени скулптурни фигури, когато някой се приближеше към тях. Никаква следа от импозантната и непроницаема тежест на камъка – ефирните тръстикови платна, зад които вече проблясваха светлини и се чуваха звуци, направо подканваха да надникнеш в един свят, полюшващ се, направен да изглежда еднозначно жив.
Как трябваше да се отнеса към това? Дали бях разочарована, че е нарушен този почти съвършен баланс на противоречията, който досега бях наблюдавала и който заглавието „Райско блато“ така красиво предава? Не мога да не призная – пространствените обекти изведнъж бяха започнали да изглеждат твърде леки и изкуствени, действително твърде еднозначни. Не ми допадаха тези допълнителни ефекти – проблясващите отвътре светлини рязко променяха общия вид на скулптурите, те не помагаха да се създаде атмосфера, а напротив, рязко изкарваха наяве скалъпеността на обектите, подчертаваха арматурата, която ги крепи, караха ги да изглеждат някак кухи. Дълго съзерцаваното произведение – неосветено, потънало в тишина, гледано почти отдолу – вече изглеждаше по различен начин; бяха се променили условията на гледане, така че, естествено, беше се променило и то. Може би трябваше да бъде разтълкувано наново.




Мария Налбантова, Райско блато, 2023, снимки Калин Серапионов
Замислих се: екипът, работил по изложбата, би трябвало все пак да е имал предвид цялата тази двойственост, това напрежение, описано по-горе – дори и после да се окаже, че то съвсем не е от централно значение. Но може би Мария Налбантова просто не иска да спира там – при тази въздействаща, но всъщност патова ситуация на една застинала интензивност – между издигането и падането, органичното и неорганичното, пропускливото и непонятното. Дали вместо това авторката не представя една друга ситуация, ситуацията на самата среща между средата на блатото, неговата екосистема, неговата материя, и човешкото възприятие, което е по някакъв начин винаги техническо възприятие, винаги свързано с някакъв вид обработка и преобразуване на природата, то е винаги опосредено и опосредяващо?
Ако най-накрая включим в анализа и видеоинсталацията „Някои аспекти от нестабилното ходене“, отделена встрани в една по-малка зала, почти ниша, ще видим, че може би става дума именно за тази особена среща, която има трансформиращ характер. Обратно на лекотата на големите почти полюшващи се пространствени обекти, тук тежестта е взела окончателно надмощие – ботушите изглеждат здраво споени с ниския постамент под тях, едни вещи, които сега са лишени от своето предназначение да обхождат блатото, за да останат вместо това неподвижни, сякаш паметник на самите себе си. Следа, означаваща човешкото отсъствие, празна отворена гробница, утихнала от човешки глас, но озвучена от природни звуци, пространство, завзето наново от природните образи, от природата, която е там – в дъното на нещата – и неизменно ще триумфира. На мястото на човека, докато не обрасне върху него, не заличи следите му и не го покрие съвсем. Парадоксално, човешкото въображение може да си представи това само през посредничеството на тази техника, която представлява изкуството.
* Благодаря на Кирил Василев и Демна Димитрова за редакторската работа и коментарите.
Моника Вакарелова е културолог, доктор по културна история на съвременността. Главен координатор на Културния център на Софийския университет, отговорен редактор на академичното списание за изкуства и култура „Пирон“. Води курсове като хоноруван преподавател в специалност „Културология“ във Философския факултет на СУ. Изследователските ѝ интереси са в областта на визуалната култура, философията и историята на образа, изследванията на паметта.