На 01 юни в галерия ONE+ беше открита изложбата NEVER ROBERTA, представяща в общ проект произведения на две художнички – Текла Алексиева и Искра Благоева. Идеята за подобна изложба идва от страна на друга художничка – Надежда Олег Ляхова. Първият резултат от общуването между Благоева и Алексиева се реализира в проекта WE COULD BE A HEROES в Гьоте институт, София тази пролет. На следващ етап бях поканен за куратор на изложба, предварително решена като съвместна и специално замислена за пространствата на галерия ONE+. Това е проект, който обединява живописта на двете авторки – и двете с изключително ярко присъствие и индивидуалност, с разпознаваем и силно въздействащ стил. Те принадлежат на различни поколения, работили са в различно време и при различни условия, интересували са се от различни теми и идеи.

Текла Алексиева е особено активна през 70-те и 80-те години на миналия век и на този фон нейната живопис безспорно изпъква със своите художествени качества – позната е както с творбите си от Общите художествени изложби, така и с илюстрациите, които създава за учебници, корици на книги и най-вече на поредицата научнофантастична литература Галактика. В работите ѝ има една специфична реалност, тя хем е свързана с ежедневието, с обикновения живот, хем е някъде извън него. На пръв поглед това са напълно неангажиращи всекидневни обекти и сюжети. Извадени обаче от своя контекст, представени върху платно с художествен език, който отдава необходимото внимание и на най-незначителния на пръв поглед детайл, тези произведения се превръщат в някакъв апотеоз, визуализация на нещо героично и много важно. Превръщат се в един личен разказ за минало несвършено, за хора, места и обекти, които правят пробив във времето и съществуват извън него. И те ни казват, че въпреки всичко има нещо невидимо, нещо, което не може да бъде нарисувано, а и може би не трябва… И това нещо се нарича съдба. И човек може да бъде спокоен, защото съдбата го влачи^[1]. Но и не трябва да спира да бди, защото обратите идват ненадейно и неочаквано.

Искра Благоева изпъкна през последните няколко години като един изключително добър живописец. Изкуството, което тя създава, е резултат от проучване, дълго обмисляне, изключително внимателен подход към избора на персонажи, обекти и композиции. В живописта ѝ правят силно впечатление както запомнящият се, ярко индивидуализиран художествен език, така и иконографските ѝ предпочитания, редуването на множество слоеве от библейски и класически препратки и лични преживявания.

Снимка 1: Изложбата NEVER ROBERTA, галерия ONE+. Снимка 2: на преден план Текла Алексиева – Черни лалета, 80-те години на ХХ век. Снимка 3: Текла Алексиева – След сватбата, 80-те години на ХХ век (вляво) и Искра Благоева – The Last Suffer, 2017, колекция СГХГ. Фотографии: Калин Серапионов

На пръв поглед това, което обединява двете авторки, e присъствието на реализъм в техните произведения. Стилът – реалистичен – е възприет, за да бъде в услуга на съдържанието, за да му даде възможност за максимално въздействие. С внимание към обемно-пластичното представяне, с премерен и балансиран колорит, с изтънчено живописно изграждане и двете авторки, всяка по свой начин, възпроизвеждат обекти, хора и места. При Текла Алексиева този реализъм в известна степен e контекстно обоснован. В нашата живопис от 70–80-те години на миналия век това е отчетлива линия, която може да се проследи в творчеството и на други автори. В изкуството на Алексиева реализмът варира. Понякога е много опитомен, друг път се характеризира с по-голяма освободеност, с по-резки преходи, с по-отчетливи мазки, в които се усеща живописният жест. И в първия случай това не е какъв и да е реализъм, а фотореализъм, „фотореализмът единствен от процеса на сближаване между изкуството и всекидневието на Запад“^[2] – написа преди няколко години Георги Лозанов по повод картините на Текла Алексиева. Искра Благоева уверено следва определена стилово-пластична посока. Формите са ясни, обемите са убедителни, живописта е изключително фина с меки преходи и старателни модулации. Колоритът е премерен, с предпочитание към определени гами. Същевременно в студената карнация на персонажите има някаква статика, някаква тотемност, дори иконност, която се допълва от избраните пози и жестове, от чертите на ликовете, от често едноцветните фонове. Този художествен език може да бъде определен като класицизиращ, рязко се противопоставя на всичко в съвременното изкуство, което отхвърля класиката, напълно се вписва към всичко в съвременното изкуство, което обръща поглед към принципите на класическата форма.

Това обаче е само формалната страна на нещата, една нова предметност, която на приливи и отливи, периодично и с различни подбуди привлича вниманието на художниците. До тук изглежда, че общото между двете авторки е изчерпано. Тогава обаче се преминава на следващото ниво, съдържателното, и по-ясно се открояват, по-учестено започват да пулсират важни връзки, свързващи живописта на двете художнички. Tова са дълбоката социалната ангажираност на техните произведения и женската позиция, с която са решени тези творби. Жената тук присъства двойно, веднъж е художник, автор, втори път е тема, която художникът интерпретира. Игра на роли.

Кои са тези персонажи, места и обекти? На пръв поглед някой ще каже: това са персонажи, места и обекти. На пръв поглед това е живописна изложба на две авторки с близък художествено-пластичен изказ. Но селекцията на произведенията има за цел не само да покаже, че е имало предметност някога, има я и сега. Селекцията е направена, за да демонстрира, че в творчеството си Алексиева и Благоева имат нещо общо с разлика от няколко десетилетия, нещо общо в подхода, с който решават своите произведения, но и в творческата позиция, която всяка една от двете отстоява. Вече отбелязах, че стилът е в услуга на съдържанието. Той е избран, предпочетен, може би не само защото тогава така е било модерно или е оригинално днес, когато добрата живопис е все по-голяма рядкост. Стилът изглежда избран, защото допълва съдържанието, прави го по-натуралистично, по-истинско, по-вярно с оригинала, и най-вече разказва действителни истории, истински истории, не революции, преврати и сънища, а всекидневието, частния човек, жената, която може да бъде герой.

Снимка 1: Искра Благоева – Юдит/ Judith, 2022. Снимка 2: Искра Благоева – Светица 01/ Saint 01, 2019. Фотографии: Калин Серапионов

В съдържателен план се очертават теми, общи и за двете авторки, теми с едно изражение тогава, през 70–80-те години, с друго изражение днес, интерпретирани с оригинални живописни решения, с ясна творческа позиция. Това са автопортретът, мястото на жената и нейната роля, затвореното пространство, знаците на съвременност, градската култура. Нека започнем с автопортрета. Той присъства и при двете, повече или по-малко осъзнат и търсен. Тук Алексиева изобразява себе си в момент на почивка, покой, в домашния интериор, маркиран от картина и икона на стената, с червена драперия и котка. Следобед е (т.е. към края на деня, един особено важен момент, когато човек излиза от публично-официалната си роля и се отдава на свободно време), слънцето хвърля коса светлина през прозореца. Там Благоева изобразява себе си статично, с чаша кафе, в домашния интериор, маркиран от червена завеса и стайни растения, върху скута ѝ спокойно ни гледа отрязаната глава на нейния любовник. Сутрин е (т.е. след края на нощта, отново важен момент в цикличността на дните). Класическите и библейски препратки са ясни, тук Венера лежи на дивана, там Юдит допива сутрешното си кафе. И в двете творби има подчертано чувство за женственост, за плът, за съблазън, и в двете има еротизъм и нещо фатално, котка със студен поглед, отрязана глава. Преминавайки нататък в поредицата от образи отново стигаме до интересна връзка – картината „The Last Suffer“ на Искра ясно препраща към „Тайната вечеря“ на Леонардо, мястото на Христос е заето от образа на художничката (отново автопортрет). В картината „След сватбата“ на Текла останки от храна в паници в български стил подсказват за трапезност, някакво празненство, на което виното чудодейно се е умножило, като на сватбата в Кана Галилейска. Хората обаче ги няма. Хората ги няма и на задната седалка на колата в „Ежедневие“ на Текла, оставили са своите покупки. Тази творба има епохално измерение, тя е визуализация  на една градска среда, идилична, леко отегчена. Както в „Ежедневие“, така и в „След сватбата“ или в „Автопортрет“ Текла рисува един период от повторяемостта на дните, който е като ничия земя, по никое време – след работа, след празника, след деня. Още една визуализация на градската среда е „Рейс“. Централно място в платното е отредено на анонимна жена. Тя е носител на съвременна модност, права е, никой не ѝ отстъпва място, за да седне. Ние не знаем нейната идентичност, къде отива? Каква е? Дали това е серийна убийца? Или домакиня, която бърза да се прибере от работа, за да измие оставените от предната вечер паници? Едва ли. В серията „Светици“, която Искра Благоева рисува, централно място е отредено на женска фигура, тя пак е носител на съвременна модност, а също и на известна автопортретност. Без съпровождащия текст човек трудно може да разбере кой е представеният персонаж. Дали това е убийца или жена, която бърза да се прибере с покупки в торбата? Картината „Светица 01“ представлява особен интерес. Тук персонажът, подобно на централната фигура на жена в „Рейс“, визуализира една градска култура, облечен е с модерни дрехи, държи близалка. Торбата, увиснала на ръката, се превръща в един своеобразен иконографски атрибут, подобно на средновековната иконография, в която светците се изобразят със строго определени предмети или одежди – символи на техните деяния, мъченичество, принадлежност към определена социална група. Това не е просто подробност, това е дълбоко обмислен знак за съвременност, за градска култура, за консуматорско общество. Наличието на толкова автопортрети или поне стремеж за автопортреност в изкуството на Благоева, само по себе си е интересно и може би трябва да се възприеме във връзка с ролите, които този един и същ персонаж приема във всяка една от творбите, сиреч в живота и във всекидневието. Веднъж е Ева, друг път е Юдит, заема мястото на Христос или е светица-убийца. В една част от творбите на Текла хората не присъстват, само интериорът подсказва за тях, какво са правили, какво ще правят. И тяхното отсъствие ни говори за роли – кой ще измие чиниите, кой е сложил цветята във вазата?

Както при Благоева, така и при Алексиева има едно тенденциозно търсене на определени знаци на идентичност, символи на съвременност. Това са облекла, обекти, торбите с покупки, задната седалка на колата, чиниите, кранчето на парното, предметите върху масата на двойния автопортрет, котката, рибата, каната, ябълката. Те много точно дават указание какво се случва, къде се случва, колко често се случва, в колко часа се случва. Пространството е затворено, то е вътре, в една съвременна Сионска горница, в колата, в рейса, в кухнята, в спалнята. Котката и рибата – символи на опитомено пространство, подсказват за интериор, за вътре. Всичко се случва вътре, не вън. Все по-навътре, че дори и вътре в нас, в нашите организми, в нашите жлези. Единственият, който е отвън, е детето, при това мъж, синът на Текла Алексиева – Алекси, като някой пръв човек в Едемската градина, който и без Ева сам е взел ябълката на познанието. Ако този отвън реши да влезе вътре може и да му бъде отрязана главата.

Освен всекидневието, което ясно и тенденциозно присъства в творбите на Алексиева, избраната селекция от нейни произведения е обединена от още една тема и това е мястото на жената в това общество. Независимо дали жената присъства в картината или я няма. Интериорът с лалетата, неизмитите чинии, дори детето – всичко подсказва за нея. Тя е художничка, която иска да бъде като котка, тя стои права в рейса, защото никой не ѝ прави място да седне, тя е майка и домакиня. Темата за ролята на жената в съвременното общество е ясно проследима и в творчеството на Благоева, бих казал, това е една от основите теми. В най-новата творба на художничката, картина, рисувана именно за настоящата изложба, са събрани най-добрите постижения – и стилови, и иконографски – в изкуството на Искра. Игра на погледи и библейски персонажи, игра на роли в обществото и в леглото.

И още нещо – в картината „Рейс“ и в композицията с кана и чаша, и двете творби на Текла Алексиева, се прокрадват две изображения, които привличат вниманието: русото момиче с осветен лик в първата работа и ръката, която, без да докосва каната, прави така, че от каната се излива течност в чашата. Изведнъж във фотореализма се намесва някакъв мистицизъм. Кой е този персонаж и каква е тази ръка? Те са може би напомняне за това, че важните неща са скрити в ежедневието, ангелите са сред нас, Божествената десница ни направлява. А защо не и ангел да държи цербера, който хленчи в ада?

Снимка 1: Текла Алексиева – Автопортрет с котка. Снимка 2: Текла Алексиева – Ежедневие. Снимка 3: Текла Алексиева – Композиция с кана и чаша. 80-те години на ХХ век. Фотографии: Калин Серапионов

Една творба на Текла Алексиева рязко се дистанцира от всичко казано дотук. Тя стои като някаква икона високо в ъгъла, тъмна и неразбрана, необичайно аранжирана като черен квадрат на Малевич. Тази картина се казва „Синя жлеза“ (въпреки че не е синя, тъмносин е фонът, върху който е представена). В цялата неопределеност на формите, неизвестност, този ореол от клетки и тъкани има в себе си нещо космогонично, нещо отвъдно и същевременно нещо, което тече, пулсира в телата, в органите на всеки един от нас. Всъщност не знам дали е необходимо съдбата да бъде рисувана, но ако трябва да се нарисува може би тя би изглеждала така. Като някакъв неразгадан код, като някаква предначертаност, генетична, нещо, което несъзнателно и неосъзнато ни насочва в една или друга посока, прави ни да изглеждаме и да се държим по един или друг начин. Тази творба е включена в изложбата, за да напомни, че независимо от време и пространство, съзнавано и несъзнавано, нашето състояние е подвластно на няколко жлези. Звучи фаталистично, нали?

Изложбата NEVER ROBERTA е живописна изложба, която съчетава две художнички. На пръв поглед те може би нямат много общо. Реалистичното начало, което намира развитие в живописта и на двете, изглежда основна причина тези две авторки да бъдат представени в общ проект, въпреки че изкуството им принадлежи на различен исторически контекст. По-внимателното анализиране на теми и сюжети, присъстващи в платната и на двете дава повод да се мисли и за още връзки, които сближават живописта им. Женската позиция като художник, позицията на жената като тема в изкуството, символите на идентичност, стремежът за отразяване на съвременност – това може би най-плътно обединява представените произведения и ни кара да се замислим за минало, за настояще, за стереотипи, за роли в обществото. Тази живопис с въздействащо присъствие и запомнящ се художествен език представя ясни творчески позиции и ни кара за миг да спрем и да се замислим за нещата около нас, за хората около нас. Какви са тези персонажи, места и обекти? Дали жената зад ъгъла не е серийна убийца? Къде отива тя? Тогава просто излизаме от изложбата и нашите си жлези ни водят нанякъде. Но в нас остава едно усещане, че за миг сме надникнали в свят, ръководен от чужди жлези, погледнали сме през очите на друг човек, в друго време, библейско, от миналия век или от днешния ден. И пак видяхме светлите звезди.

Любен Домозетски е изкуствовед, куратор в Софийска градска художествена галерия, хоноруван преподавател в катедра Изкуствознание към НХА и художник. През 2021 г. защитава докторска дисертация на тема „Стенната живопис в България от периода на византийска власт (XI – XII век)“ с научен ръковидител чл.-кор. проф. Елка Бакалова. Изкуствоведските му интереси са ориентирани към изследване на средновековното балканско изкуство, християнска иконография и църковна живопис, а също така и към изследване и представяне на българското изкуство от първата половина на ХХ век. Като част от екипа на СГХГ е реализирал следните изложби: „Иконата. Символ и образ в модерното българско изкуство“, „И в кротък унес чака тя… Иван Лазаров и българското изкуство от първата половина на ХХ век“, „Между традицията и модернизма. Образи на родното в българското изкуство от 20-те години на ХХ век“, „Градина на духовността. Света гора и българското изкуство от първата половина на ХХ век“, „Анастас Дудулов и неговото време. 130 години от рождението на скулптора“ и др. През 2022 г. получава награда „Златно перо“ за принос към българската култура.

[1] Изразът препраща към творбата „Съдбата влачи човека“, представена в проекта WE COULD BE A HEROES.

[2] Лозанов, Г. Възможно ли е да сме нямали всекидневие. – В: Лозанов, Г., Г. Господинов. Следобедът на една идеология. Каталог към изложба. София, 2016, 23.