OFF AND ON and on and on. Изложба на ninavale, куратор Мария Василева, Галерия „Структура“ (22.12.2021 – 22.01.2022)

Какво е казала едната стена на другата?
… Ще се срещнем на ъгъла!
Дж. Д. Селинждър, „На Есме, с обич и омърсение“

Неон, осветяващ местата за среща на стените, в центъра върху пода – пръснати говорители и микрофони, върху стената – проекция и отражение на провербиален текст, в тъмната стаичка – видеоекрани, от които гледат очи, туптят сърца.

Както приляга за инсталация, става дума за интегрален концептуален проект, който не просто използва или изпълва пространството на галерията, но го деавтоматизира и реактивира, повишава неговата осезаемост и присъствие. Не става въпрос толкова за остранностяване на пространство, колкото за неговото о-пределено, т.е. докарано до предел явяване – материално, но и дематериализирано. Куратор на проекта е Мария Василева – в лицето на Нина Ковачева и Валентин Стефанов тя е открила хората за своята галерия „Структура“.

Преди да пристъпи в изложбеното пространство, посетителят има възможност да се подготви за онова, което го очаква. Скрупульозното описание на инсталацията започва именно с грижата за галерията, чиито стени, очертани от „розово-червени неонови тръби“, са накарани да изчезнат, за да се оголи идеята, „структурата“ на галерия „Структура“. Обещана е многопластова звукова среда, в която стъпките на посетителите се смесват с „различни абстрактни елементи“, идващи от 24 свободно разпръснати по пода говорителя, свързани с черни кабели, напомнящи и рисунка, и нервни влакна, за чийто фон служи монотонното жужене на неона, накъсвано от включване и изключване. Звуковата и визуалната среда следва да „активира структурата, в която се намираме“. Резултатът е „потапящо, поглъщащо, завладяващо, физически натрапчиво … изживяване“. Върху стената срещу входа се виждат сенките на букви, съставящи фразата Sometimes Closed is More Open than Open and Open is More Closed than Closed. Във финалната зала зрителят следва да очаква очи, взрени в него от разнокалибрени монитори: „От всеки екран към зрителя гледа по едно око, от всеки екран тупти по едно сърце.“

Ала първото непосредствено впечатление от инсталацията на артистичния тандем ninavale OFF AND ON and on and on е, че тя е крехка и ранима: пиезо-микрофоните лесно се разпояват и престават да умножават ехото, бъдат ли настъпени те или пък кабелите, с които са свързвани във фина мрежа на красиво, но непознато писмо; тънките и крехки неонови тръби, опасали стените, сякаш нажежени до червено, издават оня застрашителен искрящо-пращящ звук на лоша спойка или пък на крушка, чиято необичайна яркост предвещава инсталацията всеки миг да изгори, изгърми, изпуши и да настане мрак и тишина отпреди сътворението; недопосмяващо подпъхнатият под тишината кристално-метален звук на нещо като тибетски гамелан има обратния ефект и всъщност я усилва; прозрението за относителността на отвореността и затвореността , идващо от заглавие на творба на Стефанов от далечната 2000 г., откънтява като пророческо предчувствие за сполетялото ни днес, без това да спасява съдбовната му диалектика от конфузна патетика; очите, които ни гледат вторачено от екраните в тъмната пристройка, са огласени от индивидуални версии на амплифициран сърдечен пулс. Авторите са направили осъзнат и информиран избор да изложат творбата си оголено открита и откровено уязвима на всякакви равнища. Наричам „творба“ тази несъмнена инсталация, избрала да се определи като „изложба“, именно защото е доверчива и споделяща, открита и ранима по един пред-постмодерен начин. Тя предлага доверие и съпричастност и очаква да ѝ се отвърне с доверчиво съпричастие. Изкушеният възприемател може да се стъписа пред дотам анахронична липса на цинизъм и ирония; възможно е да разчете подобна самоподложеност като трик и да се впусне да търси къде авторите го пързалят. Не върви днес човек да взима за чиста монета една дотам сантиментална мелодрама, преливаща от очи, сърца, медитативна самовглъбеност и патетично проричане. Тъй че и без улики изкушеният зрител пак може да повдигне рамене и вежди; или пък да обяви подобно доверчиво откровение за откровен комерс за масите, за ширпотреба имитация на концептуален минимализъм.

Но може и да приеме хвърлената ръкавица на подадената ръка, да влезе в играта на искреност и споделяне, да я приеме за чиста монета, за автентично послание, да свлече модните кожи на подозрителен нихилизъм и ироничен цинизъм и да се изправи пред творбата гол и уязвим. Като нея.

Творбата може да си позволи подобна простота и първичност, подобно изчистено свеждане до първоелементите на взряно око, на кънтящо сърце (почит сякаш към The Dark Side of the Moon?), на съдбовно проричане насред озвучената пустош на неоново рамкирана изложбена зала точно заради безотказния си ефект върху възприемателя, заради силата на въздействие, която взаимодействието между съставките на творбата неминуемо ще упражни върху попадналия в магнитното ѝ поле. Off and On and on and on въздейства и така проговаря и разказва. За да стигне до индивидуалния си прочит, до оказионалния си наратив възприемателят следва първо да се остави, да се вдаде, да се „подложи“ на творбата и така да осуети рефлекса на ироничен цинизъм, с който сме презапасени днес. Това е и големият риск, и великата дързост на тази творба: да изпревари въпросния рефлекс, да ни покори, преди да изпаднем в отчуждено интерпретативно самооблъщение. Със завладяващата мощ на своята уязвимост творбата и авторите ѝ застават пред нас не като пред други, а като пред същите като нас, като съвпадащи с нас в същността. Творбата ни кара да се видим като око, търсещо око, да се вслушаме в пулса си и в този на човека редом, да прогледнем за стените, зад които се крием, за вътрешността на високоговорителите, за синкопираната музика на съпътстващи ни отваряния и затваряния, за включването и изключването на живота, все по-сведен до уязвима голота. Творбата ни приканва да се отметнем от виртуозната шашма на другостта и да се видим отвъд вакханалния маскарад на повърхности и привидности. Като се поддаваме на голия живот на творбата, на авторите ѝ и на самите себе си като включени в нея, ние се оказваме снабдени с оптика или поне с ракурс към актуалната си ситуация. Оттам насетне всеки е свободен да разчете в творбата личния си наратив за случващото се с него и през последните две години, и преди и независимо от тях.

Доколкото животът ни напоследък е доминиран от ковид пандемията, моят прочит тегли нататък. Регулярното затваряне зад четири стени на публичния (ни) живот, периодичното ни (само)поставяне под ключ, включването и изключването на социалността и на самата култура на заедността, неспирното щракане на релета и резета, на електрически и металически ключове, се превръща във фон, в екран на музиката на живота, все повече напомняща съзерцателна нирвана насред усамотение и самозатваряне. Утешаваме се с бродещи мъдрости относно релативността на състоянията на отвореност и затвореност, докато другият човек все по-настойчиво се свежда до стъпки пред прага, до око в шпионката, до окото на компютърен екран или на болничен монитор, а βίος-ът на живота ни – до чистото ζωή на амплифициран сърдечен ритъм в глобалната болница.

Ала смелостта на творбата не се изчерпва с интегралното въздействие на функционалните ѝ елементи. След като покорява възприемателя, творбата го приканва към интелектуална работа. Всъщност подобно завръщане към първоначала могат да си позволят само творци, които нямат страх от повторение и вторичност точно защото имат съзнание, че който търси истини, не се бои от произходи. Още с пристъпването на прага на изложбеното пространство посетителят се усеща въвлечен и съучастващ на случващото се в нея. Нажежено пращящият звук на неона, тибетският гамелан от металофони, кристали и гонгове, електрическите превключватели, напомнящи наздравица с пълни шишета или дисонанса, произвеждан от два съседни клавиша на старо детско пиано, току отстъпват пред утихващия екот от стъпките на посетителите досами или върху кабелите с пиезо-микрофоните. Ако не се задоволи със суетната забава на приноса си към творбата, посетителят ще разчете въвличането си като покана да осмисли и преработи концептуалния ѝ минимализъм, да се изправи пред посланието на нейната посмяваща пустота.

Какво казват неоново разчертаните стени на галерията? Вместо да изчезват, стените греят меко с вдълбано, насочено навън и отвъд сияние. Тази тревожно оранжева деавтоматизираност на стените явява изконната ни интериоризираност, изначалната въдвореност на човешката цивилизация: една същностна вътреположеност в преднамерен контраст с прословутата Бахтинова вненаходимость. Тревожната преекспонираност на стените преосмисля пандемичната ситуация: устойчив символ на приютеността на една селективна комуналност, днес стените вече излъчват заплаха. Изконната съборност на галерийното пространство, традиционно сплотяващо всякакви хора отвсякъде, посредством неоново преекспонираните си стени, натрапчиво голи, наместо пълни с картини, ни кара да прогледнем за новата им роля: стените като комунална заплаха или като иронично спасение на еднокилиен избор. И все пак стените като алегория на перманентната индивидуална зазиданост на човека в солипсистичната му самотност носи утехите на едно принудително, отработено добруване посредством самозатварянето на индивида със и в себе си. Лабиринтът от оголени, изтърбушени от кутиите им високоговорители усилва ехото от стъпки, оставащи завинаги оттатък прага, и редом със съзерцателната нирвана на тибетския гамелан в натрапчив дисонанс с електромеханичен превключвател, излъчва стоическата музика на спасението в медитативна усамотеност. Творбата сякаш отказва колективно съпреживяване и води частен разговор с всеки поотделно: всеки е посвоему сам пред нея. И тук фразата Sometimes Closed is More Open than Open and Open is More Closed than Closed откънтява като диагноза за времето ни: затвореността отваря очи и възможности, а конвулсивното сграбчване на всеки шанс за отваряне има неминуем новозатварящ ефект. Но посланието идва още повече от модуса на комуникация с текста: невидим в хоризонталната си полегналост спрямо равнината на очите, осветен от прожектор отгоре, той се разчита като леко огъната сянка върху стената. Именно огъването разколебава усещането за прожекция, за филм. Ала освен като сянка, надписът съществува и като сякаш надраскано отражение, като искрящи рефлексии на лъскавите букви върху стената над надписа. Контрастът между черната четливост отдолу и резките отблясъци отгоре създават усещането за сенки на сенките, по-точно за бърканица от сенки и рефлексии, които дестабилизират привидната пророческа постулативност на текста. Включването и изключването във взаимодействие с коментираната от него отвореност и затвореност активират една освежаваща релативност и игрови потенциал. Така преекспонирането на стените в тяхната гола нефункционалност всъщност активира пределната им амбивалентност на защита, затвор, убежище, автоизолация и присъда. Семплата диалектика между отвореност и затвореност, на включване и изключване, на включеност и изключеност се удвоява, размножава и разколебава посредством цяла система от сенки, отражения и рефлексии на проекциите. В голямата зала на галерията доминира разсъбличането и оголването, свеждането до рамка, скелет, функционална вътрешност и изчистена структура. Зрителят се усеща всмукан от тази неонова клетка, но и въвлечен и съпричастен на нейното функциониране. Зазидан между стените, той им дава живот, превръщайки се във вградена сянка. Дори текстът присъства само посредством сенките и отраженията, които той хвърля върху стената, преобразена в екран. Така сенките и отраженията, оголената структурност и интерактивността влизат в казваща корелация. Оттук и контрастът между първата зала, в която посетителят съучаства субектно, и обективиращата категоричност на очите и сърцата в пристройката. В нея човешкото като очакващо и търсещо общуване сякаш е представено като трагично отказано, като осуетено. Ала вторачените десни очи и амлифицираните сърдечни ритми в затъмнената пристройка на свой ред разчитат на разнокалибрени монитори, на микрофони и усилватели. Трагичната категоричност на образа и звука в пристройката е неспособна да скрие тяхната технологична вторичност, зависимостта им от монитори и усилватели. Тогава ретроактивно зрителят осъзнава, че и скелетът на неона, и оголените звукови мембрани, и свръхчувствителните микрофони са също инструменти, също са суплементарни интервенции върху средата. Волята за общуване се реализира посредством трагикомичните форми на опосредено заместване. Общуването се оказва все пак постижимо доколкото е технологично отложено, опосредено и допълнително спрямо някакво наше хипотетично ненакърнимо самосъвпадане. Така заставането на творбата в автокоментарна метапозиция спрямо себе и технологичната си задълженост се превръща в инстанция за по-сложно позициониране на проблемите за самотата и публичността, за социалността и интериорността, за отвореността и затвореността, за включването и изключването от обществото на спектакъла, за нашата включеност и изключеност от видимост, от агентна позиционираност и от индивидуален и колективен потенциал нещо да променим дори когато принудите изглеждат надчовешки и свръхмерни. Утехите, които великолепната, илюзорно проста творба на ninavale ни предлагат, до една са свързани със способността ни за адаптация и за технологични замествания. Може и да живеем в свят на сенки, проблясъци и отражения, но рефлексиите са другото име на способността ни да мислим и реагираме. И да ни е забавно с модерния звук и съвременната визия на добрата стара музика на сферите. Оттам и неповторимото усещане за обран лукс, за ласкава лъскавина, за нежна женствена свещеност, нежели за фригидната ригидност на един нормативно постановен концептуален минимализъм.

Изпипаната крехкост, доверчивата жилавост на шедьовъра.

Димитър Камбуров е литературен критик и преводач, доцент по литературна теория. Бил е стипендиант, а впоследствие и гост-лектор в множество чужди университети, от 2014 преподава в Тринити колидж, Дъблин. Член е на Съюза на българските журналисти, на Съюза на учените в България, на Асоциацията за българо-американски изследвания и др. Автор е на монографиите „Явори и клони“ (2003) и „Българска лирическа класика“ (2005); съставител и съ-редактор на сборниците Bulgarian Literature as World Literature (Bloomsbury Academic, New York, 2020); Men in the Global World: Integrating Post-Socialist Perspectives, (Kikimora Publications, Helsinki, 2003) и Pro Art/ Арт Про (Алтера, София, 2007).

Снимки: ninavale. Със съгласието на галерия Структура.

^[1] Разбира се, известно ми е, че преводът на Тодор Вълчев на разказа For Esmé—with Love and Squalor гласи „На Есме – с обич и омерзение“. Не мога да си представя как squalor може да се преведе като омерзение, а не като мерзост, а най-близкият превод, който да звучи достатъчно сходно с официалния, е предложеният тук от мен.