Този текст се посвещава на арх. Георги Стоилов, бивш председател на Международния съюз на архитектите и на Международната академия на архитектурата, съосновател на Съюза на архитектите в България, инициатор на множество архитектурни и благоустройствени проекти в България и по света, който наскоро си отиде на 93-годишна възраст. Неговият може би най-забележителен авторски проект, силно повлиян от работата на бразилския архитект Оскар Нимайер, е тъкмо Паметникът на Бузлуджа.

Изобретяването на кораба е същевременно
изобретяванe на корабокрушението.
Пол Вирилио

Нещо стърчи върху пустия връх.

Изкачваш се до него, доближаваш го, виждаш го – няма полза. Онова там се оказва нещо небивало.

Занемяване. Нe липса на думи, прерастваща в нервното им изнамиране, а немота на самото слово.

Безпокойство, прималяване, изтощение. Сред тях си проправя път едно желание да се надхвърли тукашността във всичките ѝ проявления.

Тревожна загадъчност, натрапчива необяснимост, неведомост. Защо този архитектурен артефакт въобще съществува? Нима е бил съграден от нечия ръка? Нима това ни хрумва, едва щом сме го съзряли? Пред нас изплува някаква останка от минали епохи, черупка на отдавна забравени смисли, фантастична грамада, опълчила се срещу хода на самото време.

Фигурата: едновременно монолитна – като че ли в своето устремяване нагоре планинският връх е заседнал в нейната надвремева статичност, и неръкотворна – сякаш не става дума за непосилен градеж, а за нещо, което е изникнало цяло и недокоснато вследствие на някакво необяснимо произшествие.

Формата: по-скоро една упорстваща в мисленето невъзможна форма, била тя футуристична или прастара, но във всеки случай чужда на всичко тукашно, иноземна. Със своето неизличимо и втрещяващо присъствие в голото пространство тя сякаш разтваря пролука към някакво достъпно за нас отсъствие на време – форма, чийто невъзмутим фасон е самото безвремие.

Нонумент.

Снимки: http://www.buzludzha-project.com/

Закрепен върху предела на възможното, необхватен, сякаш дошъл от друг свят – и вече в руини! Колосална отломка, която сякаш всеки момент ще се сгромоляса – или пък ще устои дори след края? Кристализирала развалина, чиято загадъчна аура не избледнява с хода на времето, а неимоверно се сгъстява и надвисва. Реликва на неистови утопични мечтания – доколкото вече е обработена от упадъка, мощта ѝ е още по-притегателна, отколкото в тържествените дни, когато е служела за несломим идеологически символ, тъй като актуалността на нейното забравено послание се осъществява тъкмо в разрушението.

Преди да се превърне в лишена от памет руина и в гнездо на всевъзможни митологии, тази мемориална структура ознаменува триумфа на една тотална власт в образа на непоклатим бетонен монолит. Тоталитарната архитектоника оперира в два взаимодопълващи се символни модуса: официозно-лъчист и сакрално-конспиративен. Със своята мраморнобяла фасада и правилна геометрия сградата на Партийния дом представлява официалното и осветено от слънцето крепостно здание на действащата власт, утвърждаващо всичко постигнато и постижимо. По обратен начин, Домът-паметник върху отдалечения от всякаква историческа деятелност връх организира около себе си цяло едно знаково пространство на окултно свещенодействие, на телурична интензивност, на подмолни прогресивни сили и утопични блянове, на онова, което надраства изчисленията на реалния проект – мрачносивият суров бетон и необяснимите контури на тази поразена от разрухата колосална структура съставят тъмната материя на още небивалото и незнайното.

Едно в структурно отношение циклопско здание – нито едно от очертанията му не е геометрически правилно, а се променя спрямо перспективата: корпусът е ту елипсовиден овал, ту полусфера; основата е хибридна съвкупност от дъги и прави ъгли; пилонът-знаме е правоъгълник, който се разширява във връхната си част, но погледнат отдолу, той почти се заостря, което противоречи на действителния му профил… Безобразие от оптически неустановими форми, експеримент с границите на възприемаемото. Подобен обект е необозрим – отдалеч погледът се напряга, но не разпознава, а в непосредствена близост той се вцепенява, блуждае и отмалява. Всяко едно фиксиране на погледа кулминира в акрофобичен пристъп – това прекомерно издуване и огъване на пространството отприщва смут и шемет. Циклопско здание и в археологически смисъл: надписите, посланията, изображенията, всички репрезентативни маркери, следи от нечие изкуство или просто жестове на профанация, предназначени да осъществят комуникацията с идното – ако всички те, встъпили в процеса на бавен разпад, станат обект на нечие наблюдение, надали ще изглеждат по-различно от тайнствените свидетелства за възхода и упадъка на архаичните култури, в изследване на които археологът се натъква не просто на разтрошените откъслеци от миналото, но и на зловещото наследство, което е изпратило всичко в забвението. Ситуацията не е по-различна от втрещяващата непонятност пред забравените от векове квази-геометрични архитектурни грамади от някой фантастичен разказ.

Съвсем неканени, в ума изникват смущаващо неадекватни съвпадения с исполинските конструкции на отмрели цивилизации – дали гробница или ритуален жертвеник, обелиск или мастаба, това безпаметно безподобие върху някакъв усамотен планински връх разгръща отвъд всякаква липса на ясен архитектурен профил един потенциал за неистово митотворчество, за конспиративно въображение, за басни и фантасмагории. Мистериозна развалина, чиято загадка произтича от това, че нейната гигантичност вече не служи за нищо, тя е безполезна, смисълът ѝ е изгубен или направо погубен – изоставен „храм без религия“[1]. Но дори въздействието му на археологически артефакт не е пощадено от противоречието – този обект не е трябвало да бъде издирван, за произхода му няма доказателство, той се явява от само себе си, досущ като готов предмет, на който случайно се натъкваме. Не откритие, тъй като откритостта вече е налице – предаден на неминуемо разрушение, нонументът овладява забвението в една абсолютна видимост.

Снимки: http://www.buzludzha-project.com/

Поникнали от разрухата, руините се намират едновременно в и след времето. Някои руини действително са красиви – при тях отколешната форма е доловима само доколкото позволява на въображението да я съвмести с нанесените от унищожението щрихи, изтъкващи тъкмо онова, което вече се губи и изтлява, а именно следата, която следваме, за да видим как красотата се съхранява в собствения си упадък под напора на времето и неговата неумолима натюрмортна живопис. Съществуват обаче и руини, чиито форми са неузнаваеми – те не препращат към нищо вече видяно и оставената от тях следа е непроследима, понеже принадлежи на нещо невъобразимо, на нещо, което вече не е толкова красиво, колкото непонятно и дори заплашително. Така или иначе, руината възвестява едно другаде тук, в тукашния, сегашен, познат свят, едно засрещане на познатото с непознатото, на все още възможното с невъзможното – тя е медиатор между историята и безвремието, функционалното и непотребното, идеята и безмислието, целта и произвола. Всеки път се отчуждаваме от фамилиарното и затъваме във фикцията на онова изплъзващо се от всякакъв досег и навеки зациклило време, разплуто и изкълчено в утопичните форми на различието – несбъднатите образувания на някакъв друг, неосъществен свят. Всеки път се сблъскваме с една антиномична амалгама от присъствие и отсъствие – онова, което е изядено от времето и до което нямаме достъп, и онова, което устоява в траенето и стърчи самотно отвъд времето.

Рано или късно се озоваваме тъкмо в едно такова следвремие: разточителни купища непотребни отпадъци, триумфално шествие на неподвижни развалини, разпадащи се в упорството си образи на абортиралото време, чиято утроба руптурира и от нея се изхлузва вкостенелият бетонносив и набразден от пукнатини фетус на едно замечтано в бъдещето минало. Нонументът е нещо невъзстановимо, тъй като под козметичните операции винаги ще има една руина, която се разпада – нейно сигурно бъдеще е този неприключващ край.

Ала може би така изглежда разчистената площадка на начеването – там изобретяването на идното се осъществява в неведение, в неотложността на някаква загадка. Началото, „започването на чисто“, стартира върху осеяната с боклук писта на раздробеното и разпиляващо се време – начеването е непредставимо, но неизбежно. Момент на тревожно незнание, на несъзнаване, на несъвпадение, на унес от осезаемото, на вълнение от неопределеното – оттатък края, отвъд предела, тепърва.

—

[1] Изразът е на Пол Вирилио от времето, когато все още е млад археолог на бункери и картограф на другите пространства в обичайния пейзаж на града.

Филип Стоилов e независим изследовател в областта на литературната теория и критика. Завършва Английска филилогия в СУ „Климент Охридски“ със специалност „Модерна английска и американска литература“. Интересите му обхващат сферите на литературната история и теория, литературата на модернизма, наратологията, културните изследвания на тялото. Занимава се професионално с превод на художествени и хуманитарни текстове от английски и френски език.