…демоните на земетръса страшен
се трупат бесни и отново чупят
корите на трептящите ми рани,
докато долу късат се скалите
и от гърмящи пропасти изскачат
с рев духовете зли на урагана…

П. Б. Шели, „Освободеният Прометей“

Преди образа

Представената в края на миналия месец изложба NATURE MORTE с автори Никола Стоянов и Христо Калоянов изниква като неочакван жест не само в сферата на експерименталното визуално изкуство, но и в един по-особен момент от мисловния спектър на съвременността. Замисълът на проекта и дейността около него далеч надрастват самата изложба, както личи от съпътстващото я книжно издание, което описва подробно работния процес и разполага темата за геотравмата в широк философско-теоретичен план. Резултатът е смела и продуктивна научна спекулация, усилваща своя заряд през разработките на Фройд и Ференци, Дельоз и Маккей. Проектът е фокусиран върху идеята за приемственост между съдбоносните геологически процеси и човешката технология, чието взаимодействие кулминира в травмата от разкъсването на земната кора и нахлуването в недрата на една неузнаваема първична материя на живота. Споделяйки ролите на изследователя и следователя, двамата автори се наемат да проучат ефектите на подобно своеобразно „престъпление“ сред необятните територии на едно от най-мащабните индустриални предприятия на прохождащия комунизъм – „Мини Марица-изток“.

Далеч преди местното овладяване на ядрената енергия в шест мощни реактора, този колосален рудник е набелязан като основен източник за преработка на твърди изкопаеми ресурси в електричество. Самият терен на актуално действащите мини е непристъпен и неизбродим, втрещяващ със своята иноземност, осеян с надвисващи насипи и километрични оврази, изкопни материали от непознати геологически страти и чудовищни съоръжения на минно-геоложката индустрия, чийто непрестанен грохот може да се сравни единствено с подземния тътен на тектоничните вибрации – този вездесъщ подмолен крясък, който смразява всяко живо същество от времето на динозаврите до ден днешен. Обследването на подобна неопределена в географско отношение хибридна зона крие рискове и тръпки, познати единствено на пътешестващите през времената търсачи на алтернативни светове от разказите и новелите на Х. Ф. Лъвкрафт. В своите проучвателни обходи авторите на проекта трябва да преодолеят редица препятствия: ограниченият достъп до строго охранявания терен, конспиративното недоверие на административните служители и на жителите на околните села, километрите от глинеста кал и тераморфни масиви изровена пръст.

Изложбата е резултат от стремежа да се изработи дигитална визуализация на хронологията, топографията и инфраструктурата на мините, като целта е да се трасират както следите от антропогенната намеса, така и пластовете от потънали светове, предшестващи антропоцена. Ключовите експонати представляват изображения на земната повърхност, направени от сателит – т. нар. „оперативни изображения“ (Харун Фароки), чиято функция не е да удивляват или предават информация, а да представят операцията по проследяване на определени сложни и критични явления, както и тяхното документиране в някакви възможни репрезентации, какъвто е случаят с наблюдението на трудноустановими физически феномени. Оперативното изображение е не толкова очакван резултат, колкото съпътстваща илюстрация на самото концептуализиране на работния процес. Въпреки заявената от авторите „демократизация на погледа“ при предоставянето на подробни документални свидетелства относно дейността на мините, визуалният аспект на изображенията проникновено сочи тъкмо в обратна посока. Близките фотографии на надземния релеф ни изправят пред нещо необозримо – не може със сигурност да се установи дали произволните струпвания на земна маса са резултат от процесите на естествено геоформиране или остатъци от индустриалната инвазия. Частичните изображения на полузатъмнения ландшафт наподобяват снимки от повърхността на луната или може би на някоя друга планета, белязана от делото на колонизацията. По сходен начин дигитализациите на заснетите от спътник участъци от субтерена са пределно абстрактни и виртуални, нещо средно между схематични картографии и кадри на сканиран мрак: диспозиции на предобразното, дезорганизирани „линии на разбягване“, обскурографии, фрустриращи афекта и оттласващи погледа накъм нещо смайващо и несподелимо за социалния субект – базовите измерения на предкултурния живот в тъмната неорганична материя.

Снимки: Боян Христов

Живо/неживо

Nature morte – техника от изобразителното изкуство, която застопорява процесите на живот в материята, довеждайки я до нейното утихване във вкаменелост (still life) и в крайна сметка до абстрахирането ѝ в някакъв възможен образ. В по-общ смисъл това е тъкмо методът, чрез който обичайно комуникираме с природата – въобразявайки я в разграфени и успокоени съвкупности от обекти/тела. За разлика от продуктите на човешка дейност, чието устройство е пронизано и овладяно от разума, общуването с природата неизменно минава през опосредстващите филтри на теоретичната спекулация, на научно-експерименталната реификация, на визуалната репрезентация. Една ранна спекулативна представа за общото първично състояние на природата откриваме у съчинението на Галилей „Диалог за двете главни световни системи“, в което ренесансовият мислител не крие възторга си от идеята, че светът би бил по-благородно и красиво място, ако отдръпването на потопа бе оставило след себе си едно море от лед, а земята бе съхранила нетленната твърдост на ясписа. В това метафизично съзерцание е налице природа, непомрачена от катаклизми, където човешкият субект все още не се е появил или вече го няма. Но по-важната импликация е, че „съвършенството“ на природата се състои в нейната статичност и неорганична херметичност – не съществува живо същество, което би установило дистанция и съпротива спрямо неживото, докато кристалът навеки укрива в себе си въглерода, който e основата на всяка органична форма на живот. Представата на Галилей разгръща цяла поредица от проблеми: за връзката между човек и природа, за екологията като безметежен планетарен Едем, но най-вече за онова необходимо събитие, което разрушава стазиса, пренарежда елементите и ги впряга в динамично взаимодействие, а именно – бедствието.

Екомеланхолия

Модерната екологическа псевдоутопия, чийто публичен субпродукт е идеологията на екоактивизма (която някои критици назовават „екоистерия“), демонстрира сериозна интелектуална немощ. Нейните тези и природозащитни политики се основават върху една малко или повече химерична концепция, според която природата представлява една изначално самобалансираща се система, а неин вътрешноприсъщ принцип е хармонизирането на енeргиите между първичната среда и съществата, които възникват в нея. Дериват на подобно схващане е откровено тривиалната представа за едно възможно равновесие – отношение на равнопоставеност и взаимност – между културния ред и естествената среда, между човешкия свят и нечовешката природа. Основният предразсъдък на съвременните екологически стратегии се състои в това, че за природата се съди съобразно един крипто-антропоцентричен сценарий – нейната изначална и телеологична хармония спрямо самата себе си неминуемо е заплашена тъкмо от човека и неговата културна еволюция. Под тягата на един пострусоистки делириум човекът е осъдително сочен като тъкмо онзи непокорен и отчужден от „естеството“ деятел, който нарушава реда и разстройва баланса, който непрекъснато преработва и трансформира – онзи вид, който действа като грешка в кода и може да се окаже потенциален екзекутор на глобалната екосистема. Действително, природата не може да се разглежда сама по себе си, а единствено в ненарушима обвързаност с човешката дейност. Но противоречието възниква тогава, когато по силата на едно упорито недомислие се твърди, че човешкият хюбрис ще унищожи онова, което е в състояние да изличи самия човек и несъмнено ще го надживее. Не е трудно да се дешифрира предположението на подобен възглед, в най-общи линии той удивително се доближава до Галилеевото размишление: природата би функционирала в стабилно равновесие, ако човек се бе ограничавал в своите стремежи, но тъй като въпреки всичко е „отишъл твърде далеч“, по необходимост се оказва принуден да редуцира културно-производствените си сили до ниските им нива на развитие, да заеме ролята на отстъпчив благодетел и да регресира до вече надмогнати еволюционни практики (адаптация, пестеливост, оцеляване), така че „травматизираното“ природно битие да възстанови и съхрани някакво свое изначално ненакърнено от смущения съвършенство. Подобна имбецилна и угнетяваща абстракция трудно може да се пренебрегне от критическия ум. В едно свое прочуто теоретично изследване Иля Пригожин и Изабел Стенжер провокативно се обръщат към поддръжниците на затворените системи и статичните състояния на редовен баланс: „Онези, които смятат, че Земята би изглеждала по-хубава под формата на непокътнат и неомърсен кристален глобус – те наистина ли искат да срещнат взора на Медуза и да бъдат превърнати в диамантени статуи?“^[1] Прочее, в устрема към темпериране на силите и установяване на стабилен баланс има нещо суеверно: ако природата е нищо повече от вселенски произвол, то и ние самите може да се окажем негови агенти; както и нещо патологично: обсесивно-компулсивните невротици организират вещите си в строга система и си забраняват да ги местят, за да не предизвикат някакво случайно „сътресение“.

Като реакция срещу екотопичното униние трябва да се настоява на тезата, че ако в природата действително се установяват модели на реципрочност и балансирано взаимодействие, то те представляват само временни и случайни състояния – рационално неправомерно е тези условни временни редове да бъдат екстраполирани и постулирани като първичен принцип на процесите в природата, чийто единствен закон всъщност е хаосът, т.е. абсолютното отрицание на кой да е закон.

Скандалът на бедствието

Доколкото в своите ултимативни проявления природата организира стихийни разрушения срещу самата себе си, тя не е обвързана нито с ред, нито с цел. Доколкото представлява динамична, хаотична и отворена система, тя никога не е съществувала в равновесие със своите форми – нейният сублимен modus operandi е непрекъснатата дезорганизация и трансформация на тези форми. Всяко ново пораждане неминуемо е предшествано и последвано от неистови опустошения – този неорганизиран терор възниква случайно в сърцето на една екосистема, но поначало никога не намира излаз, освен към самата нея. Доколкото функционира като безредие, природата е също така антиприрода, нещо колкото естествено, толкова и противоестествено – бедствието е условие за нов живот, ала от това произтича, че животът непрекъснато се организира като безредие, тъкмо животът е самото бедствие. В едно от своите поетико-философски съчинения Жорж Батай изобразява една космогонична версия на еволюционния ход, която е напълно несъзвучна с човешките спекулативни проекции: движението на земния живот се осъществява в нестабилен ритъм на яростно, вихрообразно въртене, „всичко е накъсано от вибрации с различна продължителност и амплитуда“, всяка една форма е пародия на всяка друга, а Земята е „перманентна образна метаморфоза“; пораждането и погиването образуват единно „полиморфно съвокупление“ – всяко живо същество израства нагоре към слънцето само за да бъде ударено от гръм или изтръгнато от земетръс и сетне отново бива запокитено обратно в пръстта, за да заживее под друга форма; вулканите избликват своите вътрешности към небето, но същевременно сеят гибел по земята; антагонизмът между земя и небе бесува в безчинството на бедствието – „ерекция без изход и правила, скандал и ужас“.^[2]

Сух банализъм е фактът, че човек едва смогва да противостои на подобна чудовищност. Ала не е ли тъкмо поражението източник на възвишеното му желание да се съизмерва с несъизмеримото? Не е ли рационалният утопичен проект просто условно прикритие на налудния блян за една съвършена непрекъснатост? Нима смазващата мощ на природата не е ултимативното изкушение? С всевъзможни безобразни погроми върху самата себе си, възникващи съвсем случайно сред просторите на едно вселенско безразличие, природата усилва своя устрем към самопораждане. Човешкото е засегнато от тези беди само доколкото упражнява принудителна съпротива срещу тях – неговият отговор е едно също толкова брутално и неумолимо по своите въжделения насилие над природното безредие. Рационалното, технически организирано, изобретателно насилие, което човек упражнява над природата, е основният модус, чрез които той едновременно воюва с хаоса и го впряга в действие. Светът не изниква редом с „дръвчетата и тревичките“ – той се гради върху въртоп от фурии. Бедствието безспорно е заплаха, но е във висша степен една утопична възможност – чрез форсиране, ускоряване, експанзия на технологично-индустриалните си потенции ние възпроизвеждаме това възшествие на разрухата, тази „престъпна“ еволюция, разтресена от случайния шум на пробивите и разривите. Отменяйки меланхоличното съзерцание на безредието и парализата на скотското оцеляване, утопията приветства сблъсъка с кризата: издевателството на нашите политикономически кроежи е шизофренно озъбване в лицето на бедствието – скандалният извършител на живота.

Изображения от книжното издание към изложбата

Telluria – Caelestia

Травмата е следата от настъпилото бедствие, което програмира бъдещето в нещо непреодолимо, а именно онова, за чието надмогване не ни достигат сили – отворена рана, която ни омаломощава, но и която предоставя възможност за изпитание на нашите сурови ресурси от енергия. В природата бедствието осигурява сцеплението между нежива и жива материя – по реципрочен начин, в културата то е предавката между основата на настоящето и бъдещето, което предстои да се изобрети. Нека например се замислим над един от най-изумителните шедьоври на човешката технология – ядреният реактор: съставено от изотопи на извлечени от земята и преработени елементи, едно малко изкуствено слънце, побрало в сгъстен вид невъобразима унищожителна мощ, приклещено в стоманена шепа и заставено да служи на все по-нататъшни копнежи и безумия, но наред с това заплашващо всичко живо и неживо с неминуема клетъчна дезинтеграция! Едно организирано от човека потенциално бедствие, което при все това му осигурява актуален могъщ отпор срещу сляпата ярост на хаоса. В този смисъл човешките технологии не са някаква „нова природа“, още по-малко някаква алтернатива за адаптиране към първоначалното състояние на средата – те са усилватели на неговото противоестествено, прометеевско саморазгръщане.

Далеч от това да подлагат на екологическа преоценка антропогенното нашествие на геоложката индустрия, материалите от научно-художественото разследване на Никола Стоянов и Христо Калоянов разчистват пътя към един много по-базов и нерефлектиран опит. Гигантската язва на рудниковия кратер в самия епицентър на комплекса „Марица-изток“ прояжда и дълбае земната дерма накъм нива от гео-страти, където всичко органично губи форма и значение. В обратна перспектива, колосалните комини на преработвателните фабрики и ТЕЦ-ове, обрастващи около него, са своеобразни еруптирали масиви, технологични вулкани, непрекъснато бълващи остатъка от преработена подземна материя. Тази организирана от човека утопична вертикала между подземно и небесно се явява равнозначен образ на първичната катастрофа, която обръща природата срещу самата себе си и отприщва преобразуването на латентните неорганични потенции в хаотично еволюционно развитие на органичното съществуване.

NATURE MORTE оползотворява средствата на изкуството като подстъп към един нов, но все още неразработен мисловен терен – геософията като анализ на взаимодействието между подземията на Земята и надземната география, иначе казано, обследване на телуричната динамика на недрата и връзката ѝ с драматичната диалектика между естествените и технологичните процеси на пораждане, погиване и усилване на живота.

Филип Стоилов e независим изследовател в областта на литературната теория и критика. Завършва Английска филилогия в СУ „Климент Охридски“ със специалност „Модерна английска и американска литература“. Интересите му обхващат сферите на литературната история и теория, литературата на модернизма, наратологията, културните изследвания на тялото. Занимава се професионално с превод на художествени и хуманитарни текстове от английски и френски език.

[1] llya Prigogine, Isabelle Stengers, Order Out of Chaos: Man’s New Dialogue with Nature, New York: Bantam Books, 1984, с. 305. (фр. La Nouvelle alliance: métamorphose de la science).

[2] Жорж Батай, „Слънчевият анус“, Избрано, София: Парадокс, 1997 г., 212-218.