Знаете ли, животът винаги е прав, а тъкмо архитектът греши.

Льо Корбюзие

През последните месеци софийското културно пространство се превърна в поле за една твърде закъсняла, но тъкмо заради това очевидно неотложна публична рефлексия върху архитектурата. Няколко културни институции инициираха редица дискусионни форуми, демонстрирайки сериозен ангажимент към теми и проблеми на градоустройството като целокупна жизнена среда. Тук трябва да се спомене серията от лекционни събития, организирана от Фондация „Ново архитектурно наследство“ и Гьоте-институт България под надслов #HUBAVOE, чиято цел бе да заостри социокритическия фокус върху разностранни невралгични културни явления като псевдополитическите и популистки употреби на архитектурното изкуство, девалвацията на доверието към експертите и най-вече кризата в цялостното критическо медииране сред широката общественост на проблемите, засягащи градския архитектурен ландшафт. Не по-малко важна е и инициативата на Културния център на СУ „РЕ-ТУР: Градът на фокус“, чието намерение е да насърчи свободния диалог между професионалисти и граждани, обръщайки внимание върху екологичните аспекти на архитектурното строителство, градската инфраструктура, опазването на културното наследство и съпътстващите всички тези процеси законодателни противоречия. Отделно от всичко това, редица софийски галерии възобновиха интереса към визуалното репрезентиране и възприемане на  модернистичната архитектурна утопия, организирайки експозиции с осезаемо заявен социоаналитичен и философски потенциал. Изложбата на Венцислав Занков „Тренировки“ в HOSTGALLERY представи посредством компютърно симулирана видеовизуализация и скулптури от 3D печат хибридните и невъзможни форми на ултрафутуристичната архитектура като монументални видения из пустинята в Катар. Откритата в галерия ПУНТА изложба на Вероника Десова „Никой няма да ти даде това, което мога да обещая“ набляга върху обратния аспект на темата за ускорения прогрес – сред апокалиптични кадри на разрушавани жилищни сгради се възправя скулптура от скрепени ръждиви отломки като метафорична реконструкция на катастрофиралата модернистична утопия, която въпреки всичко устоява като стимул за градеж сред руините на бедствието. Сред това множество от подходи и гледни точки към архитектурата на градската среда се състоя и кратковременната изложба „Добрият, Лошият, Злият“ на двамата млади автори Денис Манев (фотограф) и Стилиян Христов (студент по архитектура), организирана от галерия DOZA и куратора Георги Павлов (Synaesthesia Collective).

Посредством две паралелно редуващи се серии от фотопечатни изображения върху плат и пластики от синтетичен материал изложбата ни повежда през дебрите на най-безобразните зони и обекти на компресираното градско живеене – метастазните псевдоархитектурни уродливости и куриозни изстъпления на самоцелния и еклектичен дизайн в междинните урбанистични пространства на българските градове, където законовите норми са само досадни привидения, а агресивният хаос на практическата нужда разтваря вертикално и хоризонтално в диагонала на „направи си сам, а другите да го духат“. Заглавието на експозицията недвусмислено препраща към иконичния филм на Серджо Леоне, за да лансира една хумористична метафора, онагледяваща трите типа актанти на архитектурното жизнеустройство: Добрият (екологично ангажираният проектант), Лошият (индустриалният техноутопист), Злият (безочливият и малокултурен ползвател). Фокусът пада върху последния като намерението на авторите е да се дистанцират от общия тон на негодувание и негативизъм и да заемат по-трезвата позиция на документални наблюдатели, извършващи своеобразен художествен опит върху градската (у)топография.

Изглед от изложбата. Снимки: галерия DOZA

В съпътстващото изложбата авторско книжно издание хетероклитните злополуки на импровизирания строеж са третирани със солидна доза комизъм: пред погледа изникват еркери със зазидани прозорци или врязани в тесните пролуки на срещуположни сгради; щурцове, преграждащи цели фасади; покриви, стърчащи между етажи; водосточни тръби и комини, щурмуващи балкони; дисфункционални скулптури, препречващи входове; хибридизации от ръбести и овални релефи; мозаечни сплави от каменни зидове, дъсчени прегради и тухлени стени; дистопични агрегати от стълбища, навеси, тръби, решетки, кабели и климатични инсталации всред сутерени и безистени – всевъзможни своеволни построения, рожби на истеричното нетърпение и хроничната умора, където неведението и паратехническите безумия си подават ръка, за да образуват покъртителните и фасциниращи проекции на едно архитектурно въображаемо, които в естетически план могат да се сравнят единствено с болестотворните фантазми и изтерзани сънища на ранните експресионисти. Авторите удвояват всички тези образи със свои дигитални „меме“-графики, правейки абсурда възможен за въобразяване чрез алтернативния модел на хумористичния шарж. Те прекрасно улавят тъкмо миграционния профил на града – потребителите идват и си отиват и в този непрекъснат ход всеки един от тях оставя следите от своите безчинства, съгласуващи се с текущите политически и икономически премеждия. При все това хуморът е хаплив и двусмислен – става дума не просто за причудливи зрелища, а за реални и незаобиколими проблеми, чието пренебрегване се превръща в обичаен климат на културната психология. Временните и нестабилни конструкции са не просто рефлектори на фрустрираната нужда от житейски уют, но и детерминанти на един твърде устойчив и резистентен модел на безотговорност към самата среда като условие за живот. В този ред на мисли изложбата до голяма степен заличава романтическия ореол около фигурата на фланьора, който в своите мечтателни разходки поетизира градските пространства в образи на другостта. Тук той е заменен от ироничния шегобиец, чиято наслада произтича от карикатурното удвояване на съществуващото – екзотичното бива сведено до баналността на твърде познатото.

Основната идея е, че животът със своите неотложности и практически способи за оцеляване е върховият императив, който надвишава закона и социалната етика и по този начин превръща града в своеобразен инстинктивен и самороден растеж, в пищен и зноен тропик (вече не метафора, а денотат), затънал в буйно изобилие от случайно пръкнали се небивали форми. Кураторският текст ясно посочва, че тежестта на проблема се състои в „адаптацията на схемата или формата към съдържанието, преплетени от желанието на човека стоящ зад всичко“. Разглеждан не от висотата на интелектуалния наглед под формата на план-проект или схема, в своите микропространства, времеви интервали и огнища на желание градът наподобява гъмжило от разнопосочни практики, които се прекосяват, сблъскват, преплитат, нагаждат една към друга в един неотклонен ход на детериториализация. Експерименталните интервенции на мигриращите градски обитатели наподобяват атолите от сурогатни временни конструкции в бидонвилите, чиито условност и нетрайност на практика образуват дълговечни безформени туловища от роящи се самоделни модификации – тази непреходност на преходното заклещва града в модуса на едно блуждаещо и безцелно самонадграждане. В този смисъл представените в изложбата пластики от капсулирани в епоксидна смола монтажни детайли и суровини биха могли да се разглеждат като колекция от универсални градивни блокчета, съставени от произволно подбрани крепежни елементи, чиято употреба обхваща всякакви бриколажни конструкции на принципа от играта Minecraft.

Разтвори от книжното издание към изложбата

Но критиките и хумореските са само повърхностни реакции към проблема – на практика той е във висша степен обвързан със същностната специфика на архитектурното творение. За разлика от останалите изкуства архитектурата оказва съпротива срещу естетическите концепции и правила, свързани с отношението между обект и субект (носител и възприемател). Архитектурното произведение никога не се разполага на дадено място, то не заема никакво пространство, тъй като представлява самият способ за разграфяване и организиране на културното пространство като такова. Архитектурата работи с обеми, а обемите никога не могат да бъдат обективирани – при тях субект-обектното отношение се дестилира до усещането за незавършеност на формите спрямо идейните съдържания и за един непрекъснат процес по овъншняване на субекта в случайността на ситуацията, с други думи, във временното и преходното. В този смисъл архитектът е изправен пред сериозното предизвикателство да не схваща своето дело като готов предмет, противостоящ на предхождащ го субект – вместо това той трябва да мисли пространството като конструираност от посоки и движения на преминаване, отдръпване, престой, прозрачност и обскурност спрямо средата, разгърнатост отвъд видимите граници между вътрешно и външно.

В класическите философско-естетически схващания проблемът за пространството е пряко свързан с разсъдъчната дейност на възприемащия субект, където пространството е структурно овладяно от интелектуалната идея. При Кант пространството изначално се мисли като откъсната от реалността и интервенциите на изкуството чиста и изпразнена априорна форма на нагледа. Пластичните изкуства и живописта се разполагат в нея под формата на материални обекти на чувствената истина и образуват съвкупност, превръщаща фигурите в израз на идеите. По подобен начин при Хегел пространството е самоизявяваща се интелектуална форма, а изкуството е само средство за представяне на представеното в идеята – действайки като отражение на действителното пространство от материални неща, то е нищо повече от „представител“ на духовната вътрешност, представяне на представата (Vorstеllung einer Vorstellung). Съобразно подобни традиционни възгледи изкуството, било то пластично или живописно, е само способ за отразяване на субективни представи, по силата на който външните форми изразяват вътрешните съдържания на идеите. От това следва, че субектът трябва да се откъсне от материалността на носителя, да изличи препятствията на външното пространство, да редуцира самото него до представа и така да го подчини на идеята, духа, присъствието. При архитектурата обаче подобна операция се оказва проблематична, тъй като, обхващайки едновременно външното и вътрешното, тя образува самата материя на пространството и конструира видимостта и обемността на телата. Архитектурното произведение не е завършен продукт в пространството, а по-скоро, по думите на Силвиан Агасински, опит за разтворение (désoeuvre) на пространство.

Откъсвайки се от перспективата на нормативната естетика, архитектурата скъсва с телеологичната идея за вписване в някаква завършена цялост – тя няма за цел да заема място в дадено пространство, тъй като то не е и никога няма да бъде нейно пространство, иначе казано, нейното пространство е винаги друго, а именно онова, което никога не е предшествало появата ѝ. Архитектурата не се вмества в някаква изначална тоталност, не се занимава с истината и дори не служи на паметта (всеки следващ обитател или политически режим неминуемо префасонира оставеното от предишния), допускайки у себе си появата на елементи като незавършеност, неидентичност, забрава, разруха. Творческият архитектурен проект не се самоосъществява в гладкия преход към някакъв художествен телос, а на практика се разпилява по неравните релефи на социалнополитическите предизвикателства. Оперативният модус на архитектурата е никога несвършващо и безцелно странстване, в хода на което тя поема изпитанието на едно безостатъчно излагане на риск в досега с външното на всякаква идея – случайността, абсурда, временното, произволното. Така архитектурният уникум може да бъде съзрян като някакъв екстатичен образ на града: всички тези безформени и самоцелни изменения нито заемат, нито организират някакво пространство – обратно, те напълно изместват всякакво възможно пространство. В изследваната от авторите на изложбата психогеография на абсурдите основен предмет е тъкмо другото на урбиса като архитектурен проект, а именно неговото самообезместяване и ухронично саморазгръщане – преходното е винаги временно и затова неприключващо, то наподобява бродническо лутане, превземащо и поглъщащо все повече време и пространство, които след това биват смлени до едно усещане за универсално безвремие и вездесъщо не-пространство. В този ред на мисли опитът на бленуващия пътешественик не може да бъде заличен докрай: на една от фотокартините е изобразен вътрешен двор с арки, колони и бордюри, боядисани в бяло и турско синьо – в ума почти неволно изплуват случайни образи на онази хетеротопия от северноафриканските постколониални градове, където потта и глъчката на уличния трафик сякаш образуват лепкав слой върху всяка една повърхност, докато сред цялата еклектика от привнесени и местни стилове на живот някаква продавачка на сувенири или платове ви говори на изтърбушен френски, засилвайки още повече номадското чувство за овъншненост, чуждост, изгубеност… Тъкмо онова извънредно и вълнуващо усещане, че нещо ме прекосява в опита на не-знанието, но не се случва на мен като субект, тъй като неочаквано ме изтиква извън мен самия и същевременно не е съвсем просто другото, понеже вече е връхлетяло сетивата ми, ала без да престава да бъде някакво различно от мен преживяване.

Разполагайки се между социалната критика и документалната фикция, изложбата на Денис Манев и Стилиян Христов напомня за онова ницшеанско преобръщане на отношението между изкуство и познание, според което познанието не е изначално спрямо опита, а е продукт на конструирането, на изфабрикуването, на изкуството, най-общо казано на илюзията, от която животът се нуждае, за да се удържи сред хаоса. По същия начин опитът на архитектурата възниква не от усъвършенстваните абстрактни схеми на проектанта, а от техниките, мечтанията и желанията на самата житейска практика – от импровизирания устрем към все по-добро, което, уви, често пъти не е равнозначно на все по-хубаво.

Филип Стоилов e независим изследовател в областта на литературната теория и критика. Завършва Английска филилогия в СУ „Климент Охридски“ със специалност „Модерна английска и американска литература“. Интересите му обхващат сферите на литературната история и теория, литературата на модернизма, наратологията, културните изследвания на тялото. Занимава се професионално с превод на художествени и хуманитарни текстове от английски и френски език.