Изобретяването на кораба е и изобретяване
на корабокрушението. — Пол Вирилио[1]
Od nervoze strašno mi se puši, Cigareta bila bi rešenje,
Palim vatru, a kad tamo piše „Zabranjeno pušenje“ — Ceca[2]
Обгърнат в усещане за преходност, посетих ежегодната изложба по повод наградата „БАЗА“. Официалният профил на конкурса представя Аарон Рот като автор, който се занимава с желанията, митовете на национализма и историята, както и с темите за разностранните видове икономики и корупцията. „пушалня за летище“ заявява този профил не декларативно, а оперативно, като ситуира зрителя в нормативен апарат и го кара да чете текст на песен, визуализиран върху дисплей под тихия шум на вентилацията. Част от нея е инсталацията на Аарон Рот „пушалня за летище“ – прецизна, функционална реконструкция на летищна пушалня с размери 225x110x220 см. Модулният ѝ обем е стандартен, с изключение на LED табло, което изписва стихове от песента „Zabranjeno pušenje“ (1996) на Цеца, самата тя емблема на балканския попфолк и съпруга на сръбския паравоенен лидер Желко „Аркан“ Ражнатович. Това е втората номинация на Аарон Рот за гореспоменатата награда, като първата е през 2022 г. и показва желатинови ботуши – отново препратка, този път към сватбата на същите. Другите участници в изложбата са Биляна Токмакчиева, Мартиан Табаков, Наталия Йорданова, Невелин Иванов, Тодор Рабаджийски и финалистката Слава Джордж.
снимки: Аарон Рот
В контекста на изложбата творбата на Рот служи като политическо „окабеляване“ на пространството. Тя поставя пушалнята като реална граница между Изтока и Запада. Тази граница, разорана от глобалните сили на пазара, днес съществува повече като ментален конструкт, отколкото като физическа линия. Но защо точно летището е мястото на тази граница?
Теоретичните вектори, които мога да проследя тук, са много, но следните няколко, мисля, са най-важни във връзка с развитието на художествената практика на Аарон Рот и най-вече с критическия заряд в произведенията му. Валтер Бенямин смята, че животът си струва да се живее само там, където прагът между будността и съня се размива[3], между тревожната неподвижност и джет-лаг ступора. В тези лиминални пространства на транзитните зони и техните пушални се разгръща амбивалентността на всекидневното. Тук телата са едновременно в тотална мобилизация и нарколептична обездвиженост, разтворени в потока на глобалната циркулация, но същевременно спрени в жълтата светлина на пространство, чието време е контролирано от стриктен алгоритмичен график.
Комерсиалната авиация е въплъщение на ускорението, което завършва не като мигновеност, а под формата на чакане. В описаните от Маршал Маклуън технологични ефекти скоростта, иконичен модус на модерността, едновременно подсилва мобилността и закърнява телесното участие, възвръща стария мореплавателен времеви режим[4] на отлагането и накрая се преобръща във възможно най-баналното действие, а именно чакането. Величието на скоростта, постигнато от авиокомпаниите, отдавна е преминало пределите на полезното. Свръхскоростта на самолета се завръща към най-дълбинното естество на модерното пътуване: не активно действие, а безучастно чакане. Летищните пушални служат именно като диаграма на тази катастрофа[5].
Опитът на пътуването се компресира в интервали на бездействие, последвани от кратки промеждутъци на плътно регулирани изблици на дейност. В летищния терминал времето се разпада на празни слотове, които трябва да се запълнят с малък брой строго регламентирани жестове, казано с други думи – рутина[6]. Рутина, подобна на тази в бомбоубежищата и бункерите в Нормандия, от които Пол Вирилио се вдъхновява да напише Бункерна археология. Те функционират като машини на времето, чиято цел е да ни „изплюят“ в светлото бъдеще на утрешния ден.
Петер Слотердайк описва интериорите на летища, търговски центрове и бизнес хотели като опитомени атмосфери, в които хората се придвижват като мехури. Навън бурята на света продължава, но вътре тя е капсулирана. Пушалнята е крайният вариант на този „одомашнен въздух“. Вятърът отникъде[7] на глобалната буря на антропоцена се интегрира в тялото на държавата като странен, външен, екстратериториален орган със собствени нужди от регулация, различни от тези на вътрешните органи[8]. Вирилио вижда в бункерите на Нормандия същата амбивалентност: машина на времето, която преодолява сегашния момент и ни „изпраща“ в бъдещето. Дори безкрайността на космоса попада в тези зони на екстратериториалност и е едно от местата, където мислим за времето с различна скорост.
Екстратериториалността обозначава освобождаване от местната юрисдикция, подобно на извънредното положение, но разпределено в пространството. В класическото международно право това е привилегия на държави, международни организации и техните представители. В практиката тя се материализира в особени зони с автономни режими. Именно в тази екстратериториалност можем да забележим регулаторния ред на тепърва раждащото се бъдеще. Екстратериториалностите, от които е част пушалнята на летището, имат за свои проявления специалните икономически зони, задграничните военни бази, бялата пустош на Антарктида и черните бездни на космоса.
Пушалнята на летището е бункерът на новата епоха, в която спекулативните хигиенни правила на пазара свиват живота в син дим и жълта светлина. Отломки от глобалната регулация: знаци за забрана на огън, шумът на климатичната система, безмитен целофан, моменти, спрели във времето само за да запълнят тънките фуги на разписанието, закъснението и джет-лага, нарколептично препускане из телеологията на капитала.
Пушачите си имат своите скривалища още от първия сблъсък на европейската цивилизация с тютюна през XVI век. Луксът на пушенето, още от времето на първите пушални, е нещо прикрито и фетишизирано. Пушалните в Англия през XIX век стават неизменна част от джентълменските домове. Т. нар. „турски стаи“ са отделни помещения, посветени на пушенето като всекидневен ритуал, облицовани с велур и тежки кадифени завеси, чиито повърхности са селектирани заради способността им да „поглъщат“ дима, оставяйки чистото удоволствие от тютюна. Това са пространства на лукса и на привилегията, в които димът е едновременно нежелан остатък и самото желание, неговата форма на изпълнение и финална консумация[9].
Връщайки се към работата на Аарон Рот, пушалнята в случая не е просто реконструкция на едно функционално пространство. Чрез LED дисплея с текста на Цеца тя се превръща в диаграма на балканската екстратериториалност или поне себеидентификацията с периферния характер на региона. Тук глобалната циркулация среща локалната културна индустрия на национализма от 90-те. В този смисъл работата на Рот не просто възпроизвежда реалността на терминала, а я сгъстява в конфликтна точка, в която клишето „забранено пушене“ едновременно се явява и артикулация на една позната ни до болка постполитическа позиция, която често остава абсурдна за нас именно заради факта, че тотално се е пропила в балканския субект.
В тази банална екстратериториалност можем да намерим последната следа от критика: споделена запалка – евтина, но луксозна, проблясваща точно преди вратите да се отворят със свистене и ускорението да ни погълне.
Никола Стоянов (р. 1994, Варна) е български художник, философ и преводач, работещ в полето между изкуство, технология и критическа теория. Завършил е философия на технологията в Университета на Съсекс, Великобритания. Публикува на български и английски език — сред издателите: Simulacrum: Journal for Art & Culture (Амстердам), „Литературен вестник“ и Studia Litteraria Serdicensia. Като художник изложбената му дейност е представяна в България и чужбина, сред които „Картички и контрабанда“ (ReBonkers, Варна, 2023), „Натюрморт“ (Гьоте институт София, 2023) и „Латентно Пространство“ (Doza Gallery, София, 2022). В съчетание с творческата си дейност Стоянов се утвърждава и като теоретик и преводач в области като психоанализа, кибернетика, спекулативна философия и теоретичните фикции.
[1] Вирилио формулира този афоризъм в интервю от 1996, публикувано като „Politics of the Very Worst“ (Semiotext(e), 1999), с. 89.
[2] Песента „Zabranjeno pušenje“ е записана от Цеца през 1996; текст М. Туцакович.
[3] Benjamin, W (1929) “Surrealism: The Last Snapshot of the European Intelligentsia”. In Walter Benjamin: Selected Writings, vol 2, 1927-1934. Cambridge. Harvard University Press. с. 207
[4] Търговците в Средиземноморието на XI век от мрежата на Магреб контролират своите агенти не чрез държавни механизми, а чрез репутация, клюкарски писма и колективни санкции, знаейки, че информацията се движи по-бързо от който и да е кораб. Тази саморегулация, развита на фона на пиратството и променливите юрисдикции, е добре документирана и анализирана от Авнер Грайф и Джесика Голдбърг.
[5] от др. гр. καταστροφή — „преобръщане, развръзка“ — и първо назовава финала на трагедията в ренесансовата поетика; едва по-късно придобива значението на „бедствие“. Класическият гръцки корен е съставен на др. гр. kata „надолу“ + на др. Гр. strephein „обръщам“.
[6] Дори и действията отвъд това да отидеш до безмитните зони, кафенето или пушалнята остават в регистъра на рутината: скролване на телефона, писане на имейли, размяна на служебни съобщения и кратки покупки на автопилот – все малки жестове, които запълват слотовете на чакането.
[7] Вятърът отникъде, роман на Дж. Г. Балард, при който цивилизацията се разпада под натиска на постоянни ураганни ветрове.
[8] В мъжкото тяло единствените органи, позиционирани извън основната телесна кухина заради нуждата от терморегулация, са тестисите.
[9] Тук е интересно да се отбележи, че заради японската педантичност към чистотата в Япония все още използват обозначени вътрешни пушални, които канализират дима и отпадъка, въпреки че от 2020 г. законът ограничава пушенето на закрито.