Бавно навиване на зъбни колелца и леко механично бръмчене докато се появи откриващият текст: „Януари“. Извънредно сложната орехотрошачка и бавното напредване на цилиндричните бутала от четири страни загатват, че иначе издръжливата черупка ще поддаде, ще се строши на хиляди парченца, а вътре има нещо меко и желано като добре пазено съкровище. В този образ долавяме метафора за случващото се в „Януари“, новия филм на известния с документалните си филми режисьор Андрей Паунов, в който той канализира специфичното си умение да претворява реалността в нещо още по-богато. Макар че разчита на що-годе конвенционални сюжетни елементи, както и на едни от най-разпознаваемите актьорски имена в страната, за да разкаже своята история, филмът не е за подценяване. Напротив, Паунов ни е подготвил едно методично, почти ритуализирано разкодиране на мъжкия образ и мъжествеността.

„Януари“ е още едноименна пиеса от Йордан Радичков, откъдето Паунов черпи вдъхновение за мистиката, метафорите и мъжкото падение в снежната виелица. Филмът запазва духа на първичния си разказвач, макар че закотвя действието в едва разпознаваемо настояще. Имаме трактори, пушки, омари, разнебитени стаи и стари портрети на Тодор Живков, но конкретна представа за времето няма. Филмът е някак си атемпорален, благодарение на бавното темпо и нарастващо напрежение, докато в закътаната хижа Самуел Финци, Йосиф Сърчаджиев, Захари Бахаров и Леонид Йовчев чакат Годо. Годо в случая се казва Петър Моторов, управител и главатар, и явно е тръгнал нанякъде рано сутрин с шейната и пушката си. Неясната съдба на Моторов засмуква всички герои в необясним водовъртеж от обвинения, спорове и заплахи дори когато шейната и конят се връщат сами. Ни вест, ни кост от Моторов, а вместо него: замръзнал вълк.

Отсъствието – на обяснение, на здрав разум, на развръзка – се материализира във всеки ъгъл на кадъра. Често, картините са пълни; изобилни с развалини, остатъци от минали животи, хванати здраво в капана на близкия план. Предметите оживяват едва за секунда, когато им се обърне подобно внимание между крясъка и мълчанието. Някои от тях разказват за минало несвършено време – буркани зимнина, счупени дрънкулки – като цяло ничии спомени, които все пак приветстват зрителския поглед като единствени маркери за живота извън тази отесняла хижа. Въпросната планинска къща се оказала знакова за снимките, тъй като екипът успял да открие точно тази локация, която по чудо пасвала на вече заложеното в сценария като визия и атмосфера. Така Паунов и екипът му успяват не само да заснемат сцените в хронологичен ред, но и да монтират филма на място. Може би и затова филмът се усеща болезнено реалистичен, дори да борави с някой и друг свръхестествен трик.

„Януари“ се разгръща бавно и напоително, както подобава на такава клаустрофобична история, заключена и изолирана в средата на нищото като Кубриковото „Сияние“, на който Паунов отдава специална почит с една конкретна сцена. Но „Януари“ е неотменно по-красив от своите жанрови предшественици с черно-бялата си визия, която само привидно изглажда гънките и недоразуменията, но всъщност задълбочава дисонанса между реалност и фикция, между живот и сън (и да не забравяме, съня на тенеца). Операторската работа е дело на португалеца Вашко Виана и привлича зрителското око с пропорционални композиции и ясно заявен контраст, без да оплоскостява образа.

Има нещо дори уютно в начина, по който е сниман този иначе дистанциращ със загадъчността си филм, и тъкмо това напрежение между образ и чувственост намираме и в портретите на тези мъже, от портиера (Финци) до свещеника (Йовчев), за които сякаш съпричастността не е опция. Обречени на самота заради порядките и изобщо патриархално устроения свят, всички те се оказват нечии пионки в името на нещо, което съвсем не ги засяга. В мекотата на образа, дори когато камерата обхожда ледените висулки и замръзналия вълк, се крие един неизказан залог, а в неизбежните свади между героите – желанието за заедност. Е, „Януари“ може би не е времето, нито мястото на тази заедност, но може би затова е атемпорален; парадоксално, той може да се окаже филм не за клопката на миналото, а за бъдещето – в случай че мъжете се осмелят да не бъдат мъже по онзи добре познат ни, но пагубен начин.

Савина Петкова е завършила философия в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и кинознание в University College London, а в момента е докторант и асистент във факултета по кинознание на King’s College London. Като кинокритик на свободна практика публикува в MUBI, Little White Lies, Film Comment, Българско кино общество, Литературен вестник и др. Отразява фестивали, участва в журита, членува в EFA, FIPRESCI и СБФД.

Фотография на корицата: @Боряна Пандова

—

Текстът може да бъде прочетен и на английски език в кондензиран вид в сайта на We Love Cinema.