Визия на корицата: Георги Шаров / Временно издателство

През юли 2025 г. в рамките на кураторския проект „БЕЛИЯТ КУБ“ на Христо Калоянов се проведе представяне на изданието „Не ни ли стига? Идеи за съвременното изкуство“ от Игор Забел. Новопоявилото се „Временно издателство“ насочва вниманието към теми от миналото, които не просто остават актуални, а се пречупват по нов начин в съвременния контекст. Една от тях е именно белият куб – от някогашен бунт срещу традициите на миналото той постепенно се превръща в съвременна традиция.

Макар днес често да го приемаме за даденост, белият куб е нещо повече от стерилно пространство за изкуството. Като кани публиката на изложба, в която галерия DOZA е привидно празна, Христо Калоянов показва, че самата му употреба носи концептуална тежест. Пространството се превръща в коментар върху самото себе си – мета-куб, който измества фокуса от произведението към начина, по който то се показва. Така зрителят е оставен да „изгради“ собствената си експозиция: материята е заменена от преживяване.

В книгата „Не ни ли стига? Идеи върху съвременното изкуство“ Забел подсказва, че белият куб може да се мисли и като символ на Запада. Той го разглежда не просто като неутрална сцена, а като форма на власт – изобретение на центъра и инструмент за поддържане на неговите стандарти. В този смисъл белият куб е внос, който свързва локалната сцена със световния канон, но едновременно с това налага и неговата рамка. Именно тази опозиция между Изтока и Запада стои в основата на разсъжденията му.

„Източна Европа“ отдавна не е географско понятие. Според Забел това е начин на мислене – подредба на света, в която някой винаги е по-близо до центъра, а друг остава в периферията. Днес тази подредба не се изговаря с такава острота, но логиката ѝ оцелява под различна форма. Българското съвременно изкуство вече не е изолирано, но продължава да бъде мислено през географски рамки – източноевропейски, балкански, регионални. Така дори опитите за свързване често се превръщат в нови граници, в които отварянето се оказва просто по-елегантна форма на отделяне.

Капанът на регионалната отвореност

Тази логика се проявява отново – дори когато изглежда, че сме я надраснали.
Пример за това е тазгодишното издание на фестивала БУНА във Варна, който учреди първата Балканска награда за съвременно изкуство с идеята да се отвори към региона и да постави началото на по-широк диалог. Намерението е искрено и навременно. Но именно в него проличава колко трудно е да се излезе от рамката, за която говори Забел.

Когато една сцена се опитва да се „отвори“, тя често започва от предпоставката, че е била затворена. А оттук нататък всеки жест на включване се превръща в признание за периферност. Така Балканската награда – макар и с най-добри намерения – неволно маркира Балканите като отделна категория, като културен регион, който трябва да бъде „взет предвид“. Не като част от разговора, а като негова тематика.

Парадоксът е, че колкото повече настояваме за „балканска идентичност“, толкова по-малко се освобождаваме от нея. Когато източноевропейското изкуство се опитва да се противопостави на западния център чрез регионална солидарност, то често просто сменя мащаба на същия модел: вместо да се стремим към универсалност на идеите, ние укрепваме географските етикети.

В този смисъл Балканската награда може да се прочете като симптом – тя показва колко дълбоко е вкоренена нуждата да мислим принадлежността си през мястото. Проблемът не е в самото отличие, а в рамката на диалога – все още мислена като движение от периферията към центъра, а не като равнопоставена мрежа. Може би това е и невидимият праг, на който стои българската сцена днес: между желанието да бъде видяна и риска да бъде разпознавана само чрез географията си.

И точно тук идва въпросът, който остава след всички опити за „отваряне“:
дали не е време да престанем да бягаме от Изтока и просто да го припознаем като възможност да локализираме глобалните теми? Да мислим не въпреки мястото, а през него – като перспектива, а не като граница.

Вероятно това е начинът да преосмислим Източна Европа по адекватен начин – през паметта. И именно така бихме могли да заемем полагащото ни се място в общоевропейската история на съвременното изкуство – не като бележка под линия, а като част от основния разказ.

Изток 5.0

Ако паметта е онова, което ни позволява да преодолеем границата, то дигиталната епоха може би поставя нова граница. Връщайки се към тазгодишното издание на фестивала БУНА и неговата тема, зададена от френската кураторка Каролин Арюеро, „Ерата 5.0“ звучи като обещание за ново начало – свят, в който хората и технологиите си сътрудничат, а не си противостоят. Но ако приложим модела център/периферия към тази перспектива, се появява един по-тревожен въпрос: кой изобщо е включен в това сътрудничество?

Ако през 90-те години разделението Изток–Запад се измерваше в достъпа до институции, пазари и публичност, днес то се пренася в достъпа до данни. Изкуственият интелект – новият посредник на знанието – се обучава върху огромни масиви от информация, които са всичко друго, но не и равномерни. Архивите на западните музеи, университети и галерии вече са дигитализирани и свързани в глобални мрежи. Архивите на Източна Европа – не. Така самата история на изкуството, таксономиите на стилове и имената на артистите се вписват не в енциклопедия, а в алгоритъм, който не ни разпознава.

В тази логика източноевропейското изкуство не просто закъснява – то започва от липса на данни, тоест от технологично по-малък шанс да бъде част от бъдещата памет. Ако в миналото сме се борили да влезем в западните институции, днес трябва да се борим да влезем в самите системи, които ще определят какво е знание и какво – шум.

Това е и най-финалната форма на разделение – когато неравенството вече не е налагано, а изглежда естествено. Еволюцията на технологиите не унищожава йерархиите, тя ги пренаписва в кода. Ерата 5.0 ни кани да си сътрудничим с машините, но забравя, че машините ще работят с онова, което им дадем. А ако Източна Европа отново участва с по-малко – по-малко ресурси, по-малко дигитални архиви, по-малко видимост – изкуственият интелект просто ще възпроизведе старото разделение в нова форма.

Така идейната периферия, за която говореше Забел, се превръща в еволюционна маргинализация – бавен, почти незабележим процес, при който различието не се изключва, а просто изчезва от данните.

Сергей Георгиев (1981), роден в Червен бряг. Завършил Керамика в Троян през 2000 г. и „Пространствен дизайн“ в Националната художествена академия в София през 2006 г. Работи в сферата на рекламата, като в последните години е творчески директор на някои от големите рекламни агенции в България. Понастоящем съчетава работата си в агенция с „измисляч“ на свободна практика. Следи активно арт сцената и събитията, свързани със съвременното изкуство. През 2025 г. публикува първия си критически текст, в който анализира ролята на публиката в съвременното българско изкуство.