Изложбата „Грижа и изцеление“ (26 юни – 31 август 2025, галерия „Васка Емануилова“) е последната част от кураторска трилогия на Галина Димитрова-Димова, посветена на емоционалните състояния и социалните травми на съвремието. След „Страх и любов“ (2023 г.) и „Срам и вина“ (2024 г.), и тук фокусът пада върху теми, които са едновременно интимни и културно кодирани.

Шест художнички от различни държави интерпретират грижата – чрез видео, поезия, обекти и спомени. Грижата като роля, отговорност и дори тежест. Емоционалният и визуален език на изложбата е мек, съзерцателен, дълбоко личен. Изкуството лекува, но и напомня, че самото то понякога се нуждае от изцеление.

В центъра стои жената – не като метафора, а като реална носителка на обгрижване, болка и памет. Образът ѝ е щадящо и внимателно експониран – не героизиран, не жертвен, а изграден от разбиране. И все пак се появява един въпрос: дали не продължаваме да гледаме на тези теми през наследени схващания? И ако настояваме фокусът да остане изцяло върху жената – какъв контекст оставяме извън кадър?

В работата Des forces на Рашел Лабасти се вижда едно от най-силните визуални въплъщения на грижа, която не е само нежност, а също – напрежение, власт и обвързаност. Ръцете – от черен и бял мрамор – създават физическа метафора за различните режими на уязвимост. Но истинската сила идва от сините ремъци, които не са просто елемент от композицията, а система от власт. Те обгръщат ръцете – понякога като протеза на доверие, друг път като уред за контрол. Това не е романтична представа за подкрепа. Това е изследване на грижата като динамика, в която едното тяло задържа другото.

Защо тази работа, която борави с универсални символи – ръце, контакт, опора, напрежение – трябва задължително да се чете като „женска“? Материалите, композицията и ремъците не носят пол – те говорят за общочовешка връзка, за отношения, които могат да се развият във всяка посока. И макар изложбата да изтъква женската перспектива, точно тази работа сякаш надраства рамката. В нея има нещо, което напомня не само лична, но и институционална грижа – такава, която постепенно се затяга и се превръща в система за власт.

Проектът на Селма Селман „Собствена розова стая“ заема особено място в изложбата – не само защото е биографичен, но защото назовава проблема ясно и без украса. Той започва с разговор между художничката и майка ѝ – жена, омъжена насила на 13 години. От този разговор се ражда реконструкция на мечтаната ѝ стая, която тя никога не е имала. Стаята е нарисувана по спомен, съществувал само в желанието, и е отпечатана като 3D макет.Това не е просто сантиментален жест. Това е буквално построяване – акт, който в културната традиция е бил запазен за мъжете. Дъщерята поема символично мъжката функция: тя строи, осигурява, създава пространство там, където животът го е отказал. Не става дума за грижа като инстинктивна нежност, а за действие с форма и обем – жест на архитектура, изправен срещу разрушителната сила на системата. Докато някои биха подходили метафорично към темата за грижата, Селман говори с факт и материал. Без да сочи конкретен виновен, тя показва как действат културните конструкции – не като изключение, а като правило. И с този жест демонтира една от тях.

Работата на Тенева-Зайкоф „Бъдещето се оглежда в миналото“ издига жената в ролята на духовен стожер – пазителка на традициите, на паметта, на морала. Изкуството ѝ възпява жените от рода като пример и модел за подражание, чиято грижовност оформя не само личната ѝ идентичност, но и цели общности. Това е почит към обикновеното величие на жените – към онези, които не се борят за видимост, но носят смисъла на живота през поколения.

В този разказ обаче отсъства мъжът – не като отрицание, а като невидим фон. Бащите, братята, синовете са оставени извън историята на грижата. Жената тук не просто се грижи – тя е тази, която създава смисъла, която „пренася доброто“. В този възвишен образ няма място за мъжката крехкост, нито за допир между половете в споделена отговорност. Издигането на женската фигура като духовен пример не е проблем само̀ по себе си, но когато става единствена перспектива, тя подсъзнателно възпроизвежда разделението, от което иска да излезе. Именно защото грижата и предаването на ценности са универсални потребности, от съвременните разкази се очаква не възпяване на една страна, а изграждане на мост.

Снимки: галерия „Васка Емануилова“

Работата на Петя Иванова „Белези като карти, фрактури като бъдеще“ говори за рани. Понякога метафорични, понякога съвсем буквални. Нейните „емо-екзо“ структури – отливки на тела, покрити с полупрозрачни обвивки от хитин – приличат на кожи, които са били свалени. Като травма, от която тялото иска да се освободи.

В този прочит работата може да се възприеме като критика към представите за женското тяло в дигиталната култура – свят, в който образите са излъскани, изкуствени, натрапени. Но още по-силно тя звучи като образ на жените, които живеят с истински травми – жени, преживели насилие. В контекста на България това не е далечен проблем. Домашното насилие не е метафора – то е ежедневие, статистика, протест. В този смисъл, обвивките на Петя Иванова не са само поетични – те са следи от удари, оставени върху тялото и запечатани в материала. А „ферментацията“ – използвана тук като процес на трансформация – може неволно да препраща към алкохола, онзи спътник на агресията, толкова често замесен в насилническите модели. Работата не естетизира проблема, а го назовава индиректно.

Видеото на Боряна Венциславова „Хей ръчички, хей ги две“ не разчита на обяснения. Само ръце и действия. Повтарящи се, натрупващи се движения – пробождане на чесън, пляскане, търкане, хващане. На пръв поглед – дребни, домашни жестове. Но в тях има нещо по-дълбоко: ритуал на съпротива, заклинание, с което жената си възвръща контрола над свят, който системно го отнема. Заглавието „Хей ръчички, хей ги две“ звучи като детска песничка, но тук то е предупреждение: имаш ръце – използвай ги. Това не е кадър на помощ, на нежност или съчувствие. Това е трудът на оцеляването, сведено до най-необходимото. Жената, която не чака да бъде спасена. Жената, която действа. Ръцете тук се явяват „оръжие“ срещу една система построена от мъже.

В „Какво оставям да умре? Какво оставям да живее?“ жената влиза в роля, която традиционно не ѝ е била отредена – да отсъжда. Върху тялото ѝ не се произнася чужда воля. Самата тя е Бог – властта, присъдата, възкресението. Това пренареждане е мощен жест. Но неговата форма е естетизирана – инсценирана смърт, изговорена като мантра: „Умряла съм. Умряла съм.“ Това може да бъде терапия, медитация, възстановяване на контрол. Но в свят, в който много жени умират буквално, не символично, тази репетиция на смъртта рискува да остане красива интерпретация.

Изложбата разказва с внимание, дълбочина и респект за грижата и изцелението през женския образ. Но точно в това се крие и парадоксът: в опита си да реабилитира женската роля, тя неволно възпроизвежда разделението, от което сякаш иска да излезе.

Дали не сме приели по инерция от миналото, че травмата, раната, грижата и болката са „женски“ теми?

Понякога изключваме мъжа, когато по подразбиране му отредим силова роля. Но друг път – защото не сме свикнали да го виждаме в позиция на слабост. Исторически той е бил възпитаван да не показва страх, ранимост, тревожност – не защото не ги е изпитвал, а защото ролята му не го е позволявала. Ако днес настояваме за равенство, то трябва да бъде двупосочно: не само жената да бъде чута, но и мъжът да има право да се пречупи. Да се уплаши. Да се провали. Да страда. Не за да го извиняваме, а за да го разпознаваме – като част от човешкото.

В съвременните български практики вече се появяват артисти, които отказват да мислят уязвимостта като „женска територия“. В проекта си Shot Down In Mid Flight (2022 г., галерия КООП) Теодор Генов разказва от първо лице за натиска да си винаги продуктивен, вдъхновен и успешен – и какво се случва, когато този ритъм се прекъсне. Прокрастинацията, страхът от пропускане, съмнението в себе си – всички те се материализират в човешкото тяло като психически, но и физически застой. Не като поза на страдание, а като разпад, от който няма кой да те спаси. Това не е слабост, която търси съчувствие, а автентична диагноза на времето ни, в която мъжът също има право да се пречупи.

„Семеен автопортрет“ на Невелин Иванов (част от изложбата „Авариен вход”, куратор Лъчезар Бояджиев, галерия ИСИ, 2024 г.) продължава тази чувствителност. В бродираните торбички с лицата на родителите си той събира сложността на едно наследство – понякога топло и близко, друг път тежко и задушаващо. Всяка торбичка е едновременно щит и товар: пази спомена, но го натежава върху главата. Авторът не се бои да избродира травмата, да я носи като образ, да признае нейната парадоксална сила. Без обвинение, но и без преструвка. И тук мъжката уязвимост не е слабост, а форма на зряла честност.

Съвременният разговор за травма и изцеление не може да се движи само по оста на пола. Не защото женската перспектива е изчерпана, а защото реалността вече не се побира в тази рамка. Ако искаме истинско изцеление, ще трябва да отворим вратата и за другия — и като съюзник, и като заплаха, и като потенциален носител на грижа.

В противен случай рискуваме да разменим един модел за друг, без да променим самата структура. А тя няма нужда от нова героиня. Нуждае се от ново разпределение на чувствителността.

Сергей Георгиев (1981), роден в Червен бряг. Завършил Керамика в Троян през 2000 г. и „Пространствен дизайн“ в Националната художествена академия в София през 2006 г. Работи в сферата на рекламата, като в последните години е творчески директор на някои от големите рекламни агенции в България. Понастоящем съчетава работата си в агенция с „измисляч“ на свободна практика. Следи активно арт сцената и събитията, свързани със съвременното изкуство. През 2025 г. публикува първия си критически текст, в който анализира ролята на публиката в съвременното българско изкуство.