Съвременната скулптура все по-често напуска традиционната си форма ­– вместо от камък и бронз тя се гради от история, състояния и следи. Фотоизображението, архивът, личната памет, телесната уязвимост – това са новите материали, с които борави Мартин Атанасов в изложбата си „Чупливи очертания“ в галерия „Октопод“.

Скритото, леко маргинализирано пространство – точно под институционалния център на града – някак подсилва темите, които Атанасов развива: телесност, интимност, куиър присъствие в градската среда. Изложбата представя втори, неофициален наратив – невидим на пръв поглед, но упорито течащ паралелно на официалния дискурс. И иронично – вграден в самата основа на архитектурата на властта.

Неговите „фотографски скулптури“, както сам ги нарича, са триизмерни обекти, изградени от фотографски изображения – части от мъжкото тяло, уловени в неочаквани ракурси: подмишница, пъп, гънка плът. Изображенията са намачкани, прегънати, разкъсани, след това фиксирани с лепила и мазилки върху обемни носители. Това не са просто принтове – това са тела, които са минали през процес на фрагментация и преосмисляне, за да дадат форма на неразказаното.

Изборът на материалите също е показателен. Атанасов използва така наречените „градски материали“ – гипс, мазилка, лепило – които напомнят за ремонт, временно закрепване, улична интервенция. Те въвеждат грубата текстура на външното, публичното, социалното – в сцена, изпълнена с интимност. Именно в този контраст се заражда напрежение: личното не просто е обвързано със социалното, а изглежда буквално изградено от него. В този смисъл скулптурите му носят не само визуален, но и социален заряд.

И въпреки това са деликатни и фини – като тайни, разположени по стените на тъмната галерия – и точно затова излъчват особена притегателност. Те прикриват, колкото разкриват. Това е съзнателна стратегия: отказ от пълна визия, жест на непоказване.

Фотоскулптурата при Атанасов е акт на съпротива срещу фиксиране. Тялото не се представя в цялост, а на части – не защото е разрушено, а защото само избира колко да покаже. Това има особена тежест в куиър визуалността, където скриването е не просто тактика, а форма на оцеляване и съществуване. Но то е и повече от това – то е позиция, че не всичко може или трябва да бъде напълно разкрито, разказано, назовано. Че има неща, които остават недостъпни, неразбираеми, несподелими. Тази логика се пренася и във формата – сгъвките, захващанията, вдлъбнатините и изпъкналостите на скулптурите очертават динамика между онова, което се разкрива, и онова, което остава скрито някъде навътре, задържано в процепите.

Интересен е и диалогът, който Атанасов води с поезията на Николай Атанасов – поет, преводач и ЛГБТИ+ активист. Избрани стихотворения са вплетени в инсталацията, без да илюстрират пряко визуалния материал. Те по-скоро служат като вътрешен ритъм, дишане, втори глас. Чрез тях изложбата придобива още един пласт – езиков, емоционален, поколенчески.

Фотоколажът не е нова територия за Мартин Атанасов. Именно с фрагментарните изображения на тела – често притихнали, понякога иронични, друг път меланхолични – той започна да привлича внимание на сцената. В ранните му колажи личи стремеж към визуална поезия: тела, разположени в неочаквани композиции, телесности, сглобени от парчета, интимност без декларация. В последните години обаче Атанасов се фокусира все повече върху архивната работа – куиър историите на други хора, устните разкази, записките, писмата, документалния език. Изложбата „Проучване на изрязаното“ в галерия КООП показа колко дълбоко може да стигне този подход, но също така загатва колко лесно художествената енергия може да бъде погълната от самата си документация.

В „Чупливи очертания“ виждаме преодоляване на това напрежение – баланс между изследване и интерпретация. Тялото се завръща, не като документ, а като обект на въображение. Архивът все още е тук, но вече не стои на преден план – той е в основата, но от него се ражда образ. Колажът се превръща в скулптура, а споменът – в обект.

В исторически план формулировката „фотоскулптура“ възниква в опити да разшири както територията на фотографията, така и на скулптурата. Понякога това остава в рамките на теоретични търсения или експерименти в плоскостта, а друг път фотографски изображения се вграждат в реални обемни обекти. Терминът е полезен, защото назовава специфичен художествен подход, при който се заличава границата между плоска снимка и пластична форма. В работите на Мартин Атанасов носителят на изображението е манипулиран – прегънат, фиксиран, разположен в пространството. Така фотографията напуска повърхността и се превръща в обект – деликатен, но присъстващ със собствена плътност.

Изложбата показва, че понятието скулптура днес може да се разшири – не безкритично, а с мисъл за това какво означава формата, какво означава материалът, и най-вече – какво означава да покажеш тяло, което е било скрито.

Това са скулптури, които не търсят цялост, а по-скоро нежелание да бъдат видени изцяло. Те съществуват на ръба между показване и прикриване, между еротика и срам, между история и фикция. В този смисъл „Чупливи очертания“ е не само изложба, а етичен жест. Тя дава образ на онова, което често остава без образ. И го прави така, че да пази.

Сергей Георгиев (1981), роден в Червен бряг. Завършил Керамика в Троян през 2000 г. и „Пространствен дизайн“ в Националната художествена академия в София през 2006 г. Работи в сферата на рекламата, като в последните години е творчески директор на някои от големите рекламни агенции в България. Понастоящем съчетава работата си в агенция с „измисляч“ на свободна практика. Следи активно арт сцената и събитията, свързани със съвременното изкуство. През 2025 г. публикува първия си критически текст, в който анализира ролята на публиката в съвременното българско изкуство.