Изложбата „Противодействия“ на Симеон Симеонов с куратор Мария Василева е показана в галерия Структура в периода 28.04.2022 – 21.05.2022 г.

„Противодействия“ на Симеон Симеонов притежава една отличителна стойност – организирането на съвършена триизмерна абстракция на връзката между предмет и пространство във визуална среда. В какво се състои съвършенството на тази абстракция? Тъкмо в действието по деконструиране на всички възможни принципни елементи, които по един или друг начин участват в изграждането на визуалното художествено произведение: медия, материал, пространствено разположение, наратив и др. В качеството си на мисловна и артистична практика (съвсем не метод, система, философия и прочее), деконструкцията се занимава с проблема за конструирането на смисъл посредством опозиционни двойки от взаимноизключващи се концепти като изобличава именно напрежението между двете крайни категории и посочва тъкмо неопределеността – невъзможността за ясна отграниченост на едното и другото, доколкото всяко от тях се самоопределя чрез своята противоположност – като възможност за смисъл.

Изложбата на Симеонов демонстрира тъкмо този трудно доловим момент на противодействие в напрегнатото оразличаване на основни физически категории, чието отношение на метафизическо взаимодопълване беше основен ресурс на феноменологията: меко/твърдо, леко/тежко, външно/вътрешно, видимо/невидимо, органично/неорганично, оформено/безформено, високо/ниско, правилно/неправилно, естествено/изкуствено и т.н. Всеки един от изложените предмети представлява визуално демонстрирана проява на напрежението между, от една страна, материята като динамичен принцип на различието и несводимостта, и от друга, на „идеологическите“ силови линии, които се стремят да внесат регулативност и регламентираност чрез системна конструкция от опори (в настоящия случай, алуминиеви винкелни протези, които са твърде сходни със своеобразните дисфункционални патерици, поддържащи неопределени, меко-тежки и течливи форми от картините и скиците на Салвадор Дали). Не е ясно дали тези подпори пронизват или поддържат неустановените форми – в крайна сметка те не образуват система от геометрически ясни опорни точки, а се разбягват безогледно в хаотични и дори панически силови траектории из цялото пространство на галерията, стигайки дотам да препречат входа на посетителя в едно безумие на инженерното пространствено оразмеряване. Потенциалният зрител е принуден още на самия вход да се промъква крадешком, маневрирайки измежду пресечните линии на произволно и безобразно разположени укрепителни съоръжения, сякаш за да преодолее сложна охранителна система от невидими сензори. В това съвсем ясно е указан елементът на риска от решението, понеже навлизането в пространството на безпокойството от неопределеността, на тревожната двусмисленост, е възможно единствено в подмолния режим на „безшумно проникване“ (stealth infiltration) при стратегическите операции.

Снимки: галерия „Структура“

Самите експонати не са снабдени със заглавия – те присъстват неуказани от никакви допълнителни знаци, които могат да ги включат в една възможна сюжетна/наративна структура. Отделно от това, скулптурно-релефните предмети изглеждат не толкова позиционирани с цел да бъдат изложени, колкото условно застопорени в някакъв катаклизмен процес на изменение. Освен че са лишени от история, те не представят нищо определено и затова могат да съществуват единствено в интерпретацията, в мисловния ракурс, във всеки път различна настройка на интелектуалната оптика. Всяка една от интерпретациите се оказва случайна, преходна, незавършена и дори нерелевантна по отношение на всяка друга – това свойство на неопределеност на критическата преценка е предварително зададено в техническата направа на разположените предмети.

Още с влизането пред погледа надвисва огромно тяло от тъмна материя, което пресреща посетителя със своето произволно разположение с оглед на останалото геометрически фиксирано пространство на галерията. Изниква момент на реципрочност: тялото на посетителя, което се стреми да се провре във вътрешността на галерията, е удвоено от тялото на експоната, чието безформие сякаш му пречи да излезе през отвора от прави ъгли. Самата фигура кръжи неопределено над равнището на пода. Подпорните конструкции, които я поддържат във въздуха също имат неясна функция – те едновременно поемат нейната тежест и спират полета ѝ. Действително, трудно може да се определи дали става дума за инертно неорганично тяло, което е деформирано от действието на външни сили или за безтегловно, меко, органично тяло, чието безредие е резултат от вътрешни процеси. Онова, което със сигурност е установено, е стълкновението на тези вътрешни и външни сили, чиито посоки и въздействия обаче са така преплетени, че не е възможно да бъдат определени като физически величини. Самата фигура наподобява обезобразен орган, но в един от своите аспекти тя се трансформира в отвор с неестествена, квадратна форма, сякаш за да се нагоди към околната геометрия. Скулптурата присъства, но от нея е свлечена аурата на изобразяването; релефът е осезаем, но е изтръгнат от природния си контекст. Възприемането на това тяло е разцепено между естественото и интелектуалното зрение, продуцирайки колебание в самата физика на пространството, която се възвестява не като сбор от изчислими отношения, а като неразрешима загадка – погледът е принуден да разпознава ту присъствието на някакъв предмет, ту пространството около това присъствие, но двете не се обвързват в ясно отношение, а взаимно се отблъскват от силите на напрежение помежду им.

Същата фигура, но в умален мащаб и направена от различен материал, е поставена върху класически музеен пиедестал, който е катурнат наполовина – неговото възможно рухване е осуетено от дълга подпора, която пресича почти половината от пространството на галерията. Силовата линия не позволява на експоната да заеме друго положение освен изправеното. Самата фигура обаче няма нищо общо с класическата скулптура – тя е изградена от безразборно слепени цветни найлонови пликове, които наподобяват скупщина битови отпадъци в стила на Дюшан. Тук подпората се опитва да укрепи не някаква „скулптура“, а единствено символния статут на нейния жанр.

Снимки: галерия „Структура“

В поредица от няколко правоъгълни черни и привидно плоски повърхности от картон, окачени като картини, релефът съществува в парадоксални отношения с равнината.  Триизмерни тела са принудително разгърнати в двуизмерни плоскости. Ясните следи от насилието отстъпват на меки, издуващи се форми, които сякаш отказват да бъдат сведени до единна равнина. Налице е напрежение, което поражда неразрешимо двусмислие – не става ясно дали фигурите са оплоскостени (опитомени) от силите на изглаждането или оказват съпротива като образуват нови триизмерни повърхности. Тази поредица се обвързва с друга, сходна на нея композиция: върху една от стените, серия от черни плоски квадрати образува линия, която преминава на съседна стена и образува ъгъл. При по-внимателно вглеждане обаче се оказва, че „ъгълът“ може да бъде разпознат единствено чрез принудата на интелектуалния навик – неговата неизбежна геометричност е взривена и на нейно място изпъкват две релефни полукълба с интимно разтворена цепка помежду им, която сякаш приканва зрителя временно да замени рационалното знание за правилните фигури с интервенцията на тактилното обследване. Окото ясно разпознава формата на ъгъла, но наред с нея разпознава и отсъствието на ъгъл като нещо друго. Тук ъгълът не следва да бъде установен от само себе си, а почувстван, тъй като той едновременно е и не е онова, което по правило е. И двете поредици настоятелно препращат към експериментите на Лучо Фонтана, където двуизмерното и триизмерното си оспорват правото над едно и също пространство.

Единственият експонат, който не представлява скулптурно-релефна композиция, е малка рисунка с молив на бял фон, изобразяваща стълкновение между две взаимно преплетени тела (едното – куб, другото – мека безформена фигура), като само една тънка и крива червена линия указва напрежението между тях. Те обаче са така съпоставени, че не може да се установи точното отношение между тях – дали се касае за външен сблъсък или за вътрешно делене? Другата особеност е отново свързана с разполагането в пространството: рисунката изглежда така сякаш е надраскана върху бялата стена на галерията и може лесно да бъде пропусната от погледа. Онова, което все пак привлича вниманието върху нея, е също толкова бялата рамка със стъкло, която ѝ придава триизмерна отсянка и чиято цел е да я „изложи“ като неслучайна пред погледа на зрителя.

„Противодействия“ успява в крайна сметка да разтвори едно различие между естествен и противоестествен поглед, чието противоборство прави осезаема схватката на онези сили, които уреждат живота в безредие.

Филип Стоилов завършва Английска филилогия в СУ със специалност „Модерна английска и американска литература“. Интересите му са в областта на литературната теория, литературата на модернизма и наратологията. Занимава се с превод на художествени и хуманитарни текстове от английски и френски език.