Аз събирам жени.

Мариела Гемишева

Съществуват произведения на изкуството с толкова силна аура, че неочаквано надвишават не само първоначалния си замисъл и възможната си реализация в колаборативни проекти, но и традиционните категории на времето, пространството и дори на живия, обусловен от случайността опит. Макар да бе изложена по-рано тази година в рамките на колективната изложба „Игли в купа сено“ на Фонда за артистични проекти на жени, организирана в проблематичното пространство на Националната галерия, SIS на Боряна Петкова и Искра Благоева неминуемо изтъкваше нуждата от свое самостоятелно представяне отвъд изискванията за сместване, съревнование и съизмерване спрямо други, съседстващи с нея творби. По силата на своя неподозиран оперативен модус видеоинсталацията SIS постъпателно се саморазгръща съобразно неопределените параметри на несъизмеримото – тя настоява не просто за фиксирано местоположение между стена, под и таван, а за целокупно галерийно пространство; отреденият ѝ срок за публично показване скоростно прелива в отказ от приключване на експозицията и изчезва в непрекъснатостта на транстемпоралния ѝ потенциал; броят на участващите в нея жени непрекъснато нараства и тя успява да надмогне дори границите между живите тела и чрез тяхното съединяване да преодолее вакуума на несподелената ценност. Възобновяването на този проект като самостоятелна изложба се случи преди месец в посветеното само на него пространство на софийската галерия DOZA. Усиленият мащаб на инсталацията и произведените около нея художествени жестове позволиха на публиката да добие усет за размаха на нейното пълнокръвно и резониращо въздействие.

Видеопроектът SIS събира голяма група жени, сключващи части от телата си, изобразявайки по този начин нарастващата, инклузивна и многопосочна траектория на разклоняващия се живот посредством татуирана върху тях, произволно криволичеща „венозна“ нишка. Идеята възниква, когато Боряна Петкова решава да удължи своята прекъсната „линия на живота“ в перманентно татуирана следа. На свой ред Искра Благоева ѝ предлага да преудължи тази непрекъснатост върху собственото си тяло като акт на сестринско доверие. Две тела – един живот. Две жени – единно тяло. Това се оказва началото на едно ритуализирано и препускащо напред във времето свързване на различни по роли и степени на близост жени, метафорично пресъздадено с изникващата встрани от видеоекрана и плаваща по стените на галерията изрисувана линия – един незавършващ заради своята необхватност разказ за непогубената увереност в споделеното сестринство.

Творбата е преди всичко изживян опит, наподобяващ някакво литургично очистване от тревожността и фобиите от възприемането на собственото тяло – съборен акт, който може да бъде директно обвързан и със самата културна практика на татуирането. От архаични времена тази символна маркировка е била автопойетически ресурс за манифестиране на психологически и социокултурни идеи относно общественото положение, (де)териториализацията на тялото, съпротивата срещу изчезващата памет и какво ли още не – татуировката е била употребявана както техника за изрисуване на неразказания или невъзможен разказ, като автотерапевтичен инструмент и дори като средство за свръхестествена закрила. Тя е фигуративен актант ту на вътрешното, което се възприема като неизразимо, ту на външното, което не може да бъде сведено до някаква неприкосновена херметичност. В настоящия случай татуировката е действие на художествено модифициране на идентичността, където телата се сплитат в тъканта на платно, а отделните изрисувани линии – в постоянно разместваща се „жива“ композиция от фигури на вътрешните импулси, съвпадащи с дезорганизираните движения на телата. Това е във висша степен опит за самовъзприемането на жената не като въ-образен обект, а като колективен художествен субект – тя рисува своето собствено тяло едновременно върху и през тялото на друга жена.

Основният експонат на проекта представлява заснет в близък план хомогенен ансамбъл от фигури, сред който неминуемо си проправя път нещо неопределено, неуловимо: това тяло мое ли е или на моята най-близка? Тъкмо това е основната идея – нишката сякаш прекосява и обединява всички тези тела в своеобразна аколада на едновременността, където техните жестове се взаимопроникват до някаква базова неразлъчност. Всички тези огъвания, вгъвания и разгъвания на женски тела образуват един колкото хореографски организиран, толкова и полиморфно-пластичен агрегат на сплотеността – нежната и гъвкава плитка на неразломимата солидарност в тялото на посестримата, която е винаги плътно до мен: нейната топлина, нейният студ, погледът ѝ, дъхът ѝ са споделени без остатък в една поетична изографисаност на близостта отвътре навън – от укритата и несподелима вътрешност, отделяща телата едно от друго, накъм текстурата на голата плът, естетизирана като образ на непрекъснатостта, на тоталното единение. В разрез с архетипно-митологичните и патриархално-репресивните репрезентации на жената като обхванато в някакъв символ тяло, видеозаписът представя единствено непълни образи и фрагменти от женски тела, единствено аспекти от аморфната и неприключваща интимност на този екстатичен конгломерат от рамена, лакти, бедра, глезени, талии, шии, в който дори еротичните импликации са дестилирани до абстракцията на едно жадуващо за отклик съприкосновение.

Изложбата обаче е изначално анонсирана от текст на Мариела Гемишева, написан през 1983 г. като шеговита автофикция за една идеализирана женска общност под формата на зооградина, един бленуван проект за колекция, т.е. за тотален и всеобхватен сбор. Видеото като че ли установява трансисторически синхрон с текста и му придава ретрофутуристичен смисъл – с помощта на SIS той актуализира някакви пропуснати в миналото възможности за едно възжелано бъдеще, които вече са съществували в потенция. В този смисъл зрителят е активно подканен да участва в целия комплекс от взаимообвързани жестове със задействането на две срещуположни интерпретации – да тръгне от текста на Гемишева, чиято нишка го повежда към видеоекрана, където изначалният план за колекция се сублимира във фантазията за едно женско свръхтяло; или обратно – да поеме от видеообраза накъм неговия митичен първоизточник в миналото и ретроактивно да проследи еволюцията на художествената идея. Две персонално-митологични траектории се преплитат и образуват реципрочно препращане една към друга, което в крайна сметка снема изискването за преследване на някакъв постигнат или предзададен смисъл. Спонтанността в сливането на естествен и художествен жест прераства в сакрализиран, „алхимичен“ акт на преобразяване както на женските тела, така и на погледа на зрителя.

Проектът на Боряна Петкова и Искра Благоева се наема да извърши прехода от невидимото към онова, което не се долавя непосредствено в един-единствен конкретен образ, което никоя цялостна форма не може да обхване докрай, и в крайна сметка да загатне за онази неизчерпаема енергия, която се стреми да блесне отвъд всякаква съкровеност – силата, гордостта и радостта в търсената прегръдка на онази, чието име е Сестра.

Филип Стоилов e независим изследовател в областта на литературната теория и критика. Завършва Английска филилогия в СУ „Климент Охридски“ със специалност „Модерна английска и американска литература“. Интересите му обхващат сферите на литературната история и теория, литературата на модернизма, наратологията, културните изследвания на тялото. Занимава се професионално с превод на художествени и хуманитарни текстове от английски и френски език.