В една от ранните си картини (и първата, която видях) Дина Стоев рисува свой автопортрет като човек, легнал на дъска над водата, който сякаш току се събужда от смъртта и поглежда с ужас към нас, право „към камерата“. Оставаме с усещане сякаш сме хванали филм по средата. Какво се е случило преди този момент на напрежение? Какво ще стане накрая?

„Северно сияние“ (2018) може да се разглежда като ключ към творчеството на Дина Стоев. В тази ранна работа се наблюдава характерният му живописен почерк, почти кинематографската композиция, особената роля на автопортрета, но преди всичко необикновената му почти литературна способност да разказва истории, да изгражда персонажи и да създава съспенс. Може би затова първата му голяма самостоятелна изложба се казва „Глава I“ и отпраща към онзи решаващ момент в литературата, когато читателят взема решение дали ще продължи напред, или не. В известен смисъл картините на Дина Стоев работят на същия принцип като първата глава в романа – въвеждат в света на героите, подготвят почвата за завръзката, предлагат ключове, чието значение може би ще разберем по-нататък в историята.

Главният герой в света на Дина Стоев, появяващ се в повечето му картини, е изграден автопортретно и е лесно да го приемем като автобиографичен. Можем да търсим личния опит, интимните размисли и субективното преживяване на света, но би било грешно да възприемаме творчеството му като автобиографично. То е много повече автофикция, в която „фикционален аз населява фикционална вселена“, както казва самият Стоев. Още повече – той държи на анонимността на героя си. Също като К. или Йозеф К. на Кафка той е лишен от минало и цел и смисълът му е заключен в обречеността на абсурда.

Главният герой и няколкото второстепенни персонажи в лицето на анонимни гърбове и празни работни облекла обитават един самотен, враждебен и злокобен свят. В романтическия си подход към изобразяването на природата на границата между ужаса и меланхолията (ако изобщо има такава) Дина Стоев се доближава до майстора на хоръра Едгар Алън По.

там планини издигат високо мощен стан,
готови пак да рухнат сред някой океан;
морета там изригват с гнева на вечни бури
вълни — и с тях достигат горящите лазури;
там езера, в които спят паднали звезди,
разстилат морно-мъртви, заглъхнали води —
води тъй морно-мъртви и тъй безмълвно ледни —
под сняг, над тях посипан от лилиите бледни^[1]

Почти всяка строфа от „Страната на сънищата“ на По можем да открием в някоя от картините на Дина Стоев в изложбата – от планините в картините „Миотония“, през самотно белия свят на „Диверсия“ до „морно-мъртвите води“ в „Прилив“, „Отлив“ или „Поддръжка“. Поезията извежда на преден план пейзажите, които в творчеството на Дина Стоев може да изглеждат като мизансцен за самото действие, но със своя специфичен характер те всъщност задействат историята, тласкат я по наклонената права на напрежението и възбуденото от мистерията любопитство. В тях, както и при По, има премного от романтическата меланхолия и блян по природата – красива, сурова и далечна.

На този фон се разиграват фантастични, абсурдни и комични истории. Работници работят по поддръжката на разчлененото на части чудовище от Лохнес, оказало се просто машина; планинска коза изпада в ступор (миотония), докато човек пуска димен сигнал; човек изпада в екстаз (или ужас) от идването на НЛО; момче кара кънки в Лувъра. Всяка една картина/история може да бъде разглеждана сама по себе си като фантастично, иносказателно събитие извън времето. Но ако проследим хронологията на възникване и я съпоставим с политическата и социална история от последните години, ще видим, че художествената практика на Дина Стоев е силно ангажирана и политическа. В живописта си той анализира, преживява и коментира кризите на съвремието, търсейки отговор на големия въпрос за ролята на изкуството и на художника.

Фотограф: Росина Пенчева

В „Диверсия“ виждаме бял костюм, застанал пред статив и платно насред бял, пуст пейзаж. Костюмът е военен/ловен камуфлаж, а може да бъде и предпазно облекло, каквото познаваме от пандемията. Той обаче е празен, художника го няма. Това може да е плашило, оставено за заблуда, докато героят е на фронта в Украйна (виж „Westwall II“), или може да е капан за подмамване на плячката, поставен от някой ловец (виж „Засада”), а може и това да е сцена отпреди две години, когато пандемичният страх беше сковал света. Но същественият въпрос е този за изкуството и ролята на художника. Дали всъщност и изкуството не е просто заблуда, разсейване от истински важните неща, или е стратегическо средство? И дали отсъствието на художника в присъствието на неговото изкуство не е по-силна политическа позиция от участието му в определен обществен или художествен живот?

Въпросът за ролята на художника става особено належащ с избухването на войната в Украйна. Стига да искаме, можем да тълкуваме всяка работа на Стоев от февруари 2022 г. като директна реакция на войната. Първата творба от този период е „Поддръжка“, замислена преди и завършена след нахлуването на Русия в Украйна. Ако я наблюдаваме абстрахирано от контекста и историческото време, тя може да бъде история в духа на По. Но гледаме ли я през призмата на настоящето, тя се превръща в коментар на войната като резултат от насаждането на лъжливи страхове или дори като отговор за отговорността на художника да изобличава и да подтиква към вглеждане и анализ.

В последните творби на Стоев, завършени непосредствено преди изложбата, войната ясно и недвусмислено се явява като основна тема. Макар и в тях да се явяват директни образи от войната в Украйна, усещането за терор и непоносим абсурд са обобщаващи. Дина Стоев реагира на настоящето, но работите му не са привързани към определено време или историческо събитие. Посланията, които отправя, и възможните интерпретации, които провокира, в голямата си част са обобщаващи и общочовешки. В работата си той изгражда нови измислени светове, в които можем да видим отразена собствената си действителност като през лупа, увеличаваща ужаса, независимо от времето и мястото.

В живописта си Дина Стоев умело комбинира реалистично с фантастично. Той майсторски рисува персонажите си, придавайки им необикновена пластичност и душевност. Особено умело той успява да запечата мимолетни движения като пирует във въздуха в „Лувърът е празен“ и момента на падане на колене пред необяснимия феномен в „Посещение“. С изключително ярки и наситени цветове той (почти парадоксално) създава мрачни и мистериозни светове, в които най-отличително е неизменното сигнално розово. От една страна, то изостря очертанията и засилва усещането за тревога. От друга обаче, розовото е сякаш основа, върху която се живописва, и то подмолно избива на повърхността. В този ред на мисли розовото може да маркира границата между реалното и фантастичното, между действителните събития и измисления свят на Дина Стоев.

Той е и един от малкото млади автори в България, които работят в този мащаб и успяват да овладеят платно с размери от 2–3 метра (които по всяка вероятност остават в тези граници единствено заради големината на стената на ателието му). Платната му рядко завършат опънати на подрамка. В студиото му те живеят краткия си живот на стената, залепени с равномерен черен пунктир от гафер, с което, макар и случайно, картините му придобиват още по-кинематографски характер. В непретенциозния начин на окачване на Дина Стоев може да открием покана да разглеждаме картините като страници от „Глава I“ или просто като отказ за влизане в определена рамка и институционална и икономическа система на изкуството.

Изложбата „Глава I“ беше показана в СБХ – зала „Райко Алексиев“ в периода 14 – 27 юли 2023 г.

Стефка Цанева се занимава с културен мениджънт, кураторска и критическа дейност в сферата на съвременното изкуство. Като част от кураторския колектив „Изкуство – дела и документи“ работи по изложбени проекти и програмата за образование в музея „Гледане с разбиране“. 

Дина Стоев е роден в София през 1994. През 2013 завършва живопис в НУУИ „Илия Петров“ и продължава обучението си в НХА, където завършва като бакалавър по живопис в ателието на чл.-кор. проф. Андрей Даниел и ас. Правдолюб Иванов през 2017 г. и като магистър по живопис през 2019 г. Към момента е в процес на защита на дисертация в НХА с научен ръководител проф. д. изк. Петер Цанев.

[1] Едгар Алън По, „Страната на сънищата“, прев. от англ. Георги Михайлов, 1920.