Човек намира нещата, които обича, на най-неочаквани места. Или може те го чакат там, за да го намерят те?
Бях чувал за Мерет Опенхайм и знаех за прочутия ѝ „Обект“, чашата, сосиерата и лъжицата, облечени в абсурдна кожа, и за легендарния скандален пърформанс, по време на който тя сервирала храна върху голото тяло на жена. Мислех си, че е просто някаква странична вамп-фигура, гравитирала около Бретон, Макс Ернст, Ман Рей, Алберто Джакомети и Ханс Арп, една от многото „музи на сюрреализма“, както я нарекъл веднъж самият Бретон.
„Обект“ (1936) на Мерет Опенхайм, наречен от Андре Бретон „Закуска в кожа“, един от абсурдните сюрреалистични обекти, в които всекидневните предмети са изведени от всекидневната си навична функция, която (в случая мъгляво еротична) следва косматата си форма.
Новата изложба в МоМА ме свари неподготвен. Тя представя друга Мерет, изключителен творец със странен биографичен път. Била е, разбира се, сюрреалист и през 30-те е участвала в живота на групата. Но е била още какво ли не – еврейка, феминистка, скандалджийка, особен човек и художник с индивидуален профил: на рисунките, картините и обектите се виждаше ясно как проиграва разни стилове, експериментира и се забавлява, но винаги следва собствени идеи. Зрителят разпознава ту Клее, ту кубистични влияния или ехо от странните органо-геометрични форми на Арп, смесени абсурдни тотеми, дошли от несъществуващи митологии и ритуали, подобни на тези на Макс Eрнст – но има и нещо, което не прилича на никой друг.
Малко преди войната еврейското семейство на Опенхайм се мести във Франция, после в Швейцария. Младата и успешна художничка изпада в депресия и изчезва за дълго от парижките среди. След войната заживява в Берн и се връща към собствените си живот и идеи. Започва да разработва стари проекти, бори се за възможността жената да прави свое изкуство и става една от най-важните защитници на универсалната андрогинност – според Мерет, враждебно настроена към Фройд, последователка на Юнг, тя може да бъде открита във всяко голямо изкуство.
В огромната изложба, напълнила с рисунки, картини, обекти и скулптури повече от 15 зали в МоМА, имаше прекрасни неща, малко известни дори за специалистите. Например радостно зелено изображение на същността на вегетативната сила или малка картинка, в която духче яде хляб, ръфа направо от самуна.
„Дух яде хляб“, ранна, недатирана
Имаше най-различни неща, раздвоен условен пенис, поел вагината в себе си, удивителна скулптура на ръка – абстрактна кула, върху която Опенхайм беше мислила повече от 20 години и беше експериментирала с ръкавици, скелетни силуети на ръце и какво ли още не. Беше намерила време дори да нарисува психеделична картина по известната песен на Бийтълс The Оctopus Garden.
„Градината на октоподите“, 1971
Но „моята“ картина открих на една странична стена в малка зала и дълго стоях пред нея. Беше предвоенна, нарисувана през 1938 г., малко преди голямата криза на художничката, в която тя се потапя и изчезва за цели 18 години.
Наричаше се „Каменната жена“.
В абстрактно-метафизичен пейзаж, издържан в охра и бледозелени, жълти и сиви тонове, напомнящ с нещо пейзажните фонове на Дали, една условна женска фигура е полегнала на брега. Нежно е положила глава на ръцете си. Всъщност е твърда и непроницаема, състои се от камъни: илюзия ли е това, че е жена? Може би тези загладени базалтови парчета винаги са били тук, векове наред в същата застиналост? А може би някакво отдавнашно същество, пристигайки най-накрая на брега, не е издържало и се е вкаменило. Мотивът е митологичен и прастар: девойката, която преживява съдбовна опасност и се метаморфозира. Опенхайм играе с такива митологеми: друга нейна картина представя метаморфозата на Дафне, в момента в който тя се превръща в красиво, розово дърво, толкова мощно еротично, че дори Аполон не е успял удържи аполониевата си форма и сам е избухнал в нещо, което прилича на два еректирали картофа, от които са избили радостни сексуални филизи.
„Дафне и Аполон“, 1942 (Lukas Moeschelin collection, Basel)
В предвоенната картина „Каменната жена“ обаче няма шеги с митологичната трансформация. Тихата нежност там е придобила вечна андрогинна, нежно-твърда форма, затворила се е в смълчан тотем, вцепенен в смъртна, геологична перспектива. Стилът на изображението трепти между кубизъм и сюрреализъм, но излъчването за древна тайна и съвременен ужас не принадлежи на нито едно от двете. Всъщност всичко е минималистично: пуст пейзаж, река (или океан) и една завинаги застинала изящна форма от огладени камъни на брега, статуя на самата себе си. Само „краката“ на „жената“ са потопени във водата и сякаш са живи. Оптическият ефект от пречупването на светлината обаче, както играта на слънчевите отражения по гънките на набраздената от вятъра вода, пречат на зрителя да разбере със сигурност: живи ли настина? (Още ли са живи? Вече ли са живи?). С това гледащият е преместен в точката на вкаменената неопределеност, между живота и смъртта, между трептенето и неподвижността, малко преди войната и всичко, което идва.
Гледах дълго и тази картина измести в съзнанието ми останалото, което видях, много други прекрасни неща в експозиция, носеща прекрасно заглавие „Моята изложба“. Кураторките ѝ Aнне Уланд (Ню Йорк) и Нина Цимер (Берн) си бяха свършили работата: бяха извадили художничката от клишетата, които поназнайваме, и бяха представили една вълнуващо различна, метаморфозираща Опенхайм, живяла дълго и сложно – и все пак удивително вярна на себе си. Променяща се, но застинала в някаква своя мисъл.
Проф. Александър Кьосев е преподавател по история на модерната култура в СУ „Св. Климент Охридски“. Преподавал е в Гьотингенския университет, специализирал е в Чехия, Великобритания, Франция, Унгария. Автор на статии и книги върху история на културата и литературата, сред които: „Лелята от Гьотинген“, „Индигото на Гьоте“, „Караниците около четенето“. Директор е на Културния център на СУ „Св. Климент Охридски“. Едно от лицата на Движение „Реформи в културата“.