Издателската къща КХ – Критика и Хуманизъм представя Томас Бернхард за втори път: двайсет години след „Старите майстори“ (2002) само преди три месеца на български език се появиха четири разказа на австрийския писател, събрани в малък, но провокиращ вниманието с преднамерената грешка в заглавието си сборник – „Умираштият Гьоте“. Разказите са писани в периода 1982–1983 г. и макар да са публикувани посмъртно, отново ни напомнят защо повече от трийсет години след смъртта си Бернхард продължава да разделя мненията на читатели и литературни критици – възхваляван от едни като „ироничен творец на преувеличението“, „светъл трагик“ или „смеещ се бунтовник“ и отричан от други като „виртуоз на охулването“, „екзистенциален клоун“, автор на проза с „изтощаваща монотонност“ и „натрапчива, крайна едностранчивост“.

В четирите разказа с вариации се подемат типични за Бернхард теми и мотиви – самотата, несподелеността, отчаянието, ефектите от репресивното родителство, омразата-любов към „бездушното“ филистерство на родната Австрия. В тях обаче характерната за други произведения на австрийския писател пределна непоносимост към привидно истинното придобива литературна плътност най-вече през иронично-смешното.

Първият разказ, „Умираштият Гьоте“, е публикуван по повод 150-годишнината от смъртта на германския поет и писател и представлява гротеска на темата за литературната (само)канонизация. Пред нас е Гьоте, който на смъртния си одър изисква от своите секретари по един задъхано абсурден начин „на всяка цена и колкото се може по-скоро“ да му организират среща с „най-великия“ и „най-достойния за уважение сред всички мъже“, а именно с австрийския философ Лудвиг Витгенщайн (живял десетилетия по-късно). Тъкмо неговото, а не нечие друго мислене непоколебимо, но съвършено непонятно за околните Гьоте определя като внезапно най-близко стоящо до собственото му мислене. Разказът проследява трескавото очакване от Гьоте на автора на „Логико-философския трактат“, с когото да дискутират върху „будещото и небудещото съмнение“.

Вторият разказ е написан под формата на интензивно самонаблюдение на един човек, който напразно се опитва да избяга от еснафския провинциализъм в света на философията и най-вече във философията на Монтен, в преувеличаването на чието значение той вижда единствената възможност за опозиция спрямо родителските зависимости, но както се оказва, и за опозиция спрямо самия себе си.Гравитационният център на третия разказ, „Виждане“, също е удоволствието от съпротивата – в духа на автобиографичното споделяне на Бернхард: „Но аз живея от съпротивите!“ – срещу мнимите семейни идилии и детството като затвор, срещу родителските схеми на мислене и подмяната на едни преживявания с други, срещу невъзможността да се каже истината: „Когато баща ми казваше: искам спокойствие, това беше абсурд. Както и когато го кажеше майка ми. В крайна сметка както когато го кажех и аз, защото тримата бяхме самото безпокойство…“ Разказът е структуриран като мъртвороден диалог, в който героят не успява не само да въвлече своя събеседник, но и да разговаря със самия себе си. В този разказ Бернхард демонстрира умението си да създава брилянтна проза като музикална партитура, подемайки един мотив с „развиващи се вариации“ чрез техниката на повторението, чрез забързване или забавяне на темпото, чрез преднамерени асиметрии или разрушаване на самите изречения, самоопровергавайки се: „Аз съм разрушител на истории, видя ли дори отдалеко намек за история, зърна ли проза зад някой хълм, я застрелвам. Така е и с изреченията – изпитвам удоволствие да умъртвявам изреченията, целите изречения“ (филмов портрет „Три дни“, 1970).

В четвъртия разказ Бернхард ни припомня защо според собственото му признание неговите произведения имат „толкова врагове, колкото са жителите на Австрия“. Тук той дава израз на десетилетния си копнеж не просто ожесточено да критикува, а да изпепели изцяло своята родина, отказваща да се раздели с наследството на националсоциализма и клерикализма. Това е и финалният акорд в сборника, с който Бернхард препотвърждава убеждението си, че без изкуството на преувеличението в литературата не може да се каже нищо. Но също, че подобно на философията литературата ни позволява да упражняваме различни гледни точки за себе си в мисленето.

Теодора Карамелска е преподавател в Нов български университет и научен сътрудник в Института по философия и социология при БАН. Заместник главен редактор е на списание „Социологически проблеми“. Сред преводите ѝ от немски език са текстове на Зигмунд Фройд, Георг Зимел, Хуго фон Хофманстал, Ернст Трьолч, Макс Вебер, Ханс Урс фон Балтазар, Дитрих Бонхьофер, Ханс-Георг Гадамер, Аксел Хонет, Алис Милер, Феликс де Менделсон и др.