I. Творбата

Книгата трябва да бъде брадва за заледеното море вътре в нас.

Франц Кафка

Художествената проза на Мишел Сюриа не се опитва да ни въвлече в изкусните и красиви изобретения на илюзията. Най-проникновеният изследовател на френския писател и философ Жорж Батай съвсем прозорливо е унаследил творческия опит на своя „прокълнат“ съмишленик: да доближава поезията само за да се избави от нея. Батай умело преценява, че ценността на красивите образи се състои в тяхното възвеличаване на застиналите и успокоени форми и наред с това в тяхното удържане и оправдание на заварения свят и неговите правила. Поезията е наслада в упадъка. Ала както самият Батай твърди, „у мен духът на хитростта е най-силен“. Тъкмо това лукавство изниква като отговор на редица непреодолими и мъчителни въпроси: Какво оправдава едно конкретно съществуване сред безмисления въртоп на съществуването въобще? Кое е онова нещо, което надживява живеенето? Какво е по-силно от творбата, какво действа в нея? Кой твори? Какво твори?

Творбата достига своя триумф във връхната точка на едно фундаментално отрицание, а именно отрицанието на всичко, което би могло да ѝ служи за основа и оправдание – живот, свят, творец. Онзи, който пише, ще пише неотклонно, понеже за разлика от умиращите, той унищожава себе си в мълчанието на думите. Да се залуташ встрани от живота, да бъдеш унищожен, е най-интимната и несподелима страст, която е далеч от това да бъде утешение – тя е едничката трескава истина на онзи, който е обсебен от творбата си. Силата, която действа в творбата, е помитаща и несломима – чрез нея творбата надживява унищожението на всичко, което я предхожда. Но какво остава освен нищото на думи, които не принадлежат на съществуването? Къде творбата надживява края на съществуването, къде се приютява след това върховно бедствие? Вътре – в нас.

Смъртта твори. Доколкото родството ни със смъртта е неизличимо, смъртта действа – нейният труд не познава умора. „Творбата на смъртта“ – това е заглавието на най-значителния опус в творчеството на Сюриа, в който той задълбочено проследява онзи граничен опит, който ни тласка отвъд пределите на съществуването, отвъд деня и неговите удобни истини, отвъд сервилността пред закона и суетата на себеподобните; онзи опит отвътре, който е неопределен, но при все това сингуларен, който копнее да изникне в творба, да вилнее в нея, да вкусва у нея радостта от унищожението – опитът с опакото на съществуването. Истината на смъртта, пред която не можем да хитруваме, пред която стоим голи и уязвими, която отприщва у нас съкровеното желание за надживяване и непрекъснатост, се открива в отрицанието, или по думите на Батай – в нощта на не-знанието, в изпитанието на нощта. Опасен опит – прокълнат дял.

Повестта „Мъртвороденото“ е мъчително износената рожба на един такъв граничен опит – безспорно една от знаковите творби на Сюриа (една, бихме казали, Сюриа-листична творба), която не предизвиква прехласване или възхищение (надали сме по-далеч от блудкавата омая на belles-lettres), която вместо това предизвиква сътресения и размествания, отваря рани и кухини, из които изникват преживявания, неосветени от мисълта. Общуването с подобна творба носи тъкмо преживяване – не осъзнаване; подобна творба не ни съобщава нещо, което ще изтълкуваме с обичайните механизми на нашата разсъдъчна способност – тя най-вече комуникира нещо вътре в самите нас. Една творба, която прозира у нас онова, което ние държим на разстояние, така сякаш е извън нас. Да пишеш с перото на смъртта, без ръката ти да се прекърши, не е ли същото като да четеш опита на смъртта, без да обезумееш? Да удържаш съществуването отвъд съществуването – къде е мястото на подобна творба? Нима тя е част от един свят, в който не сме пожелавали да се родим? От един живот, който ни размята във всички посоки, докато ни превръща във вселенски прах? На онази една-единствена вселена, за която няма оправдание – която не може да има друго оправдание освен нейното собствено нищо? Тъкмо онази вселена, която е невъобразима до погнуса? Повестта на Сюриа е съвършено отрицание на живота, който не се живее – който не би могъл да се живее и чиято непоносима неуместност може да се опише единствено в слога на смъртта – в полза на творбата, която надживява унищожението на неизбежното съществуване. В тази творба действа онази смърт, която е нощта на нашето безразличие – нощта, в която се съизмерваме с безразличието на вселената, с погнусата от онова, което по необходимост е.

Творбата е истината на съществуването отвъд онова, което е – доколкото сме способни, вътре в нас, да надмогваме, да надхвърляме, да надживяваме живота.

II. Езикът

 Онзи пясък, в който затъваме, за да не виждаме, е направен от думи.

Жорж Батай

„Мъртвороденото“ е творба, изродена сред руините на езика – тялото ѝ е вдървено, бледо и сухо, у дробовете ѝ няма въздух, очите ѝ се цъклят спокойно в нищото. Делото на разрушението е повсеместно, безостатъчно – подобен език съществува единствено в абстракцията на своята формална структура. Тук езикът просто обозначава невъзможността за предаване на образи и състояния, които оказват съпротива срещу обичайния му репертоар: те не биха могли да бъдат маркирани дори с най-изкусните фигуративни форми на речта. Специфичното за този език е именно неговата обезобразеност – вътре, в самото ядро на означаващата му матрица. Уникалният писателски опит на Сюриа го подтиква да изкриви езика тъкмо посредством собствените му конвенционални условности, да го осакати и разстрои така, че да не е способен да се съобразява с обичайната си функция да извършва пренос, с други думи – да не служи. Без каквато и да е употреба на стилистически тропи, езикът на повестта е заставен да дефектира в разгръщането на своята граматическа логика, да се гърчи около себе си, да изнемогва сред една несекваща монотонност и в крайна сметка да имплодира под тежестта на собствената си пренатегната систематичност.

С „Мъртвороденото“ Сюриа извършва своеобразен лингвистично-ентропичен експеримент: налице е привидно прост изказ, който обаче се компресира и втвърдява навътре в себе си, при което ответната реакция естествено образува декомпресия – изказът успява да удържи структурата си на език, но вътре в него вече нищо не е потребно за използване. Не става дума само за синтаксиса, идиомите, семантиката, а за това, че всички тези категории са премазани под тягата на един мощен натиск, на едно неумолимо и болезнено усърдие, което ги изтерзава до точката на колапс. Граматиката на времената и наклоненията във френския език не е просто усложнена, а поругана от свръхсатурацията на огледални конструкции, заклещена в непреодолими синтактични хиазми – езикът вече не е двигател на различието, а вкаменена пролиферация на трансграматически формули и перфидни словесни клупове. Сюриа сякаш оперира с езика по подобие на вещер-некромант – разлага структурите му, разнищва тъканите му, смила основния му ресурс до каша от граматически парадокси, и сетне го трансфигурира в инертен къс месо, който сияе с безжизнен блясък, ала въпреки всичко настоява за свое съществуване. Докато на отсрещния край стои потенциалният преводач, който вече не ще бъде толкова преводач, колкото патоанатом – но как се дисектира нещо, което не е живяло, което се разлага още с раждането си?

Според Батай литературата е ултимативният трансгресивен опит на онова, което той нарича комуникация: езикът разделя отвън, литературата сближава отвътре. „Ако аз умирам, то една книга просъществува“, гласи една негова мисъл. Подобен завет носи и повестта „Мъртвороденото“ на неговия безспорен литературен и философски наследник – Мишел Сюриа.

—

„Мъртвороденото“ от Мишел Сюриа е издание на „Метеор“, София, 2022. Превод от френски език: Боян Манчев.

Филип Стоилов e независим изследовател в областта на литературната теория и критика. Завършва Английска филилогия в СУ „Климент Охридски“ със специалност „Модерна английска и американска литература“. Интересите му обхващат сферите на литературната история и теория, литературата на модернизма, наратологията, културните изследвания на тялото. Занимава се професионално с превод на художествени и хуманитарни текстове от английски и френски език.