Изложбата „Имам да ти кажа толкова много неща…“ в Националната галерия – Двореца може да бъде видяна до 20 март 2022 г.

В края на 2021 г. за пореден път в българските медии за култура, доколкото все още ги има, се говореше за Дойче телеком, най-голямата телекомуникационна компания в Европа и трета по големина в света. Интересно обаче, че нито един път поводът не беше самият предмет на дейността му (макар и телекомът да имаше пазар в България до 2013 г. като един от основните акционери на ОТЕ, по това време притежаващ местния оператор Глобул), а заради корпоративната му арт колекция. Още през 2019 г. колекцията беше представена с мащабна изложба на различни локации в Пловдив в рамките на инициативата „Европейска столица на културата“. Две години и няколко спирки в различни европейски музеи по-късно колекцията се завръща отново – този път за изложба в Националната галерия – Двореца в София с местните кураторки Мартина Йорданова и Боряна Вълчанова.

Урок по колекциониране

За жалост в България концепцията за корпоративно колекциониране не е особено добре позната. И разговорът за настоящата изложба няма да как да не изходи именно от въпроса как една корпорация (особено толкова голяма, често и спорна, каквато е Дойче телеком) колекционира. Повечето големи компании си избират една или няколко каузи, които да подкрепят финансово в рамките на т.нар. „Корпоративна социална отговорност“. Зад този толкова шик термин могат да се крият много неща – от алтруизъм и желание за помагане на ближния, през подобряване на имиджа с цел по-добри продажби до данъчни и други облекчения.

Със сигурност се сещате за благотворителни кампании на някоя голяма банка или верига супермаркети. Някои компании развиват разнообразни кампании за подкрепа на определени каузи, други създават фондове за финансиране на социални проекти, трети подкрепят логистично културни организации, театри или фестивали. Значително по-малко са компаниите с интерес към визуални изкуства. Отличават се например някои банки, които имат своя колекция с класическо българско изкуство или пространство за изложби. Въпреки това опитите за корпоративно колекциониране и подкрепа на съвременното изкуство са по-скоро спорадични. Съвременното изкуство остава някъде на задните места – както по отношение на частно финансиране, така и на публична, местна и национална подкрепа.

Затова и Дойче телеком е един нагледен пример как може да бъде. Процесът, който те онагледяват, е горе-долу следният: компанията взема решението да стартира колекция с изкуство, избира тема/фокус, назначава външен кураторски екип и вътрешен регулаторен орган (съвет), създава процедура по избор на произведения, отделя годишен бюджет за закупуване на творби, съхранение на колекцията и популяризиране/показване по света. За това, разбира се, са необходими пари, при това не малко, а резултатите не са мигновени.

Фокусът на колекцията на Дойче Телеком е изкуство от Централна и Източна Европа. Стартът е даден през 2010 г. С първото закупено произведение на полската художничка Агньешка Полска. Първата изложба, а с това и първа публичност, е през 2016 г. През 2017 г. е първата изложба в чужбина – в Музея за съвременно изкуство в Букурещ. С други думи, една корпоративна колекция е дългосрочен ангажимент, който има нужда от време, устойчивост и постоянство, за да укрепне и да постигне резултати.

Ако говорим за „резултати“, то е важно да разгледаме и всичко онова, което една корпоративна колекция може да постигне, но остава скрито от погледа на обикновения изложбен посетител. Така например Дойче телеком купува от живи, при това и от доста млади, автори и местни галерии, с което директно подкрепя арт пазара в страни, където той е недостатъчно развит. Подкрепя и музеите, които в региона рядко могат да си позволят изложби от подобен характер, още повече такива, които не са просто вносен продукт, а създадени в диалог с местната професионална сцена. Много от музеите в региона на Централна и Югоизточна Европа продължават да имат бели петна в колекциите си и да не могат да наваксат годините на тоталитарен контрол или политическа несигурност, през които са пропуснати важни феномени в историята на националното и европейското изкуство. Както и Яра Бубнова посочва във въвеждащия си текст в каталога към изложбата: „На самата Национална галерия сериозно ѝ натежава, независимо от финансовите и политическите проблеми, осъзнаването на липси – болезнено чувство за отговорност, което изпитва един музей, изпуснал съществени етапи, творби и дори имена в изкуството“. В този смисъл колекция като тази на Дойче телеком не запълва дупки, а по-скоро прави тяхното присъствие по-видимо и осезаемо, за да отвори пространство за дебат и желание за наваксване.

Друго, към което ни насочва тази изложба, е времето на 90-те и ранните 2000-и, които парадоксално можем да наречем „златно“ време за изкуството от Източна Европа. Непосредствено след разпадането на Съветския блок и Югославия, целият този дълбоко травмиран регион изглежда непознат и екзотичен. Започва интерес към преоткриването на изкуството от Балканите, създават се чуждестранни фондове, възможности за финансиране, резиденции, големи международни изложби. Това е и времето, когато българските художници започват активно да участват на международни форуми, което има ключова роля за изграждането на международната кариера на мнозина от тях. Това е едно буферно време, в което страните от региона да изградят наново инфраструктура за изкуство. За някои, като България например, обаче това подарено време изтича без държавата да успее да навакса. Преди над 10 години чуждестранните финансиращи организации започват да се оттеглят, а интересът на световното изкуство (сам по себе си твърде непостояннен и търсещ травми и екзотика) се насочва по на изток и на юг.

Дойче телеком е сред малкото устойчиви и мащабни инициативи, които търсят и подкрепят изкуството от Източна Европа, което продължава да има своя специфичен език. С това колекцията подкрепя и самия обмен между арт сцените в региона. Много е жалко обаче, че побутването към обмен между държави с общи граници и история трябва да се осъществява отвън – от телекоми (като Дойче телеком), банки (като УниКредит и Райфайзен), електроснабдителни компании (като австрийската ЕVN) или европейски програми за финансиране с условие за партньорство със страни от Западните Балкани (програмите на Creative Europe 2019-2020)…

Разбира се, подкрепата „отвън“ без саморефлексия и самокритичност, какъвто е случаят с колекцията на Дойче телеком, в която например не присъстват позиции от ГДР, се сблъсква и с критики, които, къде основателни, къде преувеличени, не бива да изпадат от дискусията за значението на подобни мащабни инициативи.

Всички наши истории

Колекцията на Дойче телеком е скелет за една възможна история на Балканите, който ни дава опорни точки и множество празнини, които да запълним със собствените си спомени и изживявания. Това е една фрагментирана хронология, движеща се между големите исторически събития, ежедневието и интимния свят на художниците.

Историческият разказ започва преди драматичните 90-те, с което колекцията изрично заявява своята амбиция за историцизъм. Сред най-ранните произведения са тези на Гета Братеску и Йон Григореску. В ранните им творби от 70-те се усеща тихата съпротива и жизненост на творческия дух в иначе клаустрофобичната културна среда по времето на Чаушеску.

Гета Братеску участва със серия от пет рисунки, изобразяващи мотиви от „Майка Кураж“ на Бертолд Брехт, в чието творчество художничката намира прикритие от иначе установената естетика и правила на режима. Специфичната ѝ естетика, останала до голяма степен в сянка по времето на Чаушеску, беше преоткрита в последните години и Гета Братеску зае заслуженото си място на едно от най-ярките румънски присъствия в световното изкуство (освен че творчеството ѝ беше показване в редица световни музеи, тя представи и Румъния на Венецианското биенале през 2017 г.).

Отново от 70-те са и творбите на Йон Григореску, който рисува сцени от градския живот, така натежал от самота, че образите сякаш потъват в тъмнината. Григореску създава от същите тези картини и кратка анимация, която е един от малкото рисувани филми, създавани извън стриктната институционална рамка на режима на Чаушеску.

Фрагментарната хронология на колекцията продължава с фотографии на ранни акции сред природата на Дан Пержовски от 1988-ма. В прехода от тихото уединение в ателието към чувството за (относителна) свобода сред природата за пореден път откриваме паралели с ранната история на българското съвременно изкуство, което именно през 80-те и 90-те намира своя глас в акции, хепънинги и пърформанси на открито и далеч от града.

Историческият разказ за българското изкуство до 1990 г. чертаят произведенията „Дупката на Алиса“ на Лъчезар Бояджиев и „Реалност. Дом“ на Недко Солаков от 1990 г. Инсталацията на Бояджиев от 7 рисунки, учебници по марксистко-ленинистка естетика и папур представя обобщен и метафоричен разказ за живота на художника, творящ в стила на социалистически реализъм – тоест на художника такъв, какъвто е трябвало да бъде. Живописният колаж на Недко Солаков пък представя краха на режима като разруха, сблъскване с реалността, но и въпрос за това какво е (вече) българското.

90-те и ранните 2000-и години съставят основната част от историческия наратив на колекцията. Неизменно присъстват проблеми като преодоляване на социалистическите режими, преосмисляне на наследството, войната в Босна, болезненото сравнение със Запада, ролята на жената, отношенията мнозинство-малцинство. Едни от гласовете, които отекнаха най-силно у мен, са например тези на Саня Ивекович и нейните силни женски образи, противопоставящи се на клишетата за пол, етнос и националност; Шейла Камерич и справянето ѝ с болезнената лична история от войната в Босна; Чиприан Мурешан и легендарния му лозунг Communism never happened.

Колекцията обаче не търси само големия исторически наратив, а и интимното преодоляване и справяне с миналото. Влад Нанка например използва емблематични образи от ежедневието. Дали ще са старите коли Дачия или добре познатата практика за разсад в кофички от кисело мляко, те предизвикват мигновена реакция в публиката от Балканите – без значение дали от България, Румъния, Сърбия или Северна Македония. Навяват лека носталгия, може би и насмешка, но преди всичко удивяват с това колко много всъщност си приличат животите ни, не исторически или политически, колкото на ниво ежедневие и светоусещане.

Историята никога не е уникална. Не само че я споделяме много повече, отколкото мислим, но и тя постоянно се повтаря. Работата „Крехкостта на идентификацията“ на Ксения Хнилицка, представляваща един украински и един руски паспорт от огнеупорен материал с глазура, болезнено ни връща към настоящето и поставя въпроси дали историята не е обречена на постоянно преповтаряне на грешките.

Действително имаме да си кажем толкова много

Целият разказ дотук за историческия преглед, който прави колекцията, е един възможен прочит на изложбата или по-точно – какво аз си взех от нея.

Кураторската концепция на Мартина Йорданова и Боряна Вълчанова е ориентирана около две теми – политика и медии. Безспорно и двете особено актуални и ясно заявени в множество от произведенията в колекцията. Дефинирането и ограничаването на двете теми (и изобщо необходимостта от две различни кураторски концепции) обаче е неуспешно и заявяването им в началото на изложбата задава твърде широка рамка, която бързо се губи. Подреждането на изложбата е по-скоро интуитивно, не следва зададените теми, колкото формалните тематични сходства между определени произведения.  Може би липсва по-силна кураторска позиция, която да дава ориентир на посетителя сред тези над 70 произведения, да дава усещане за разказ с цел и посока.

Попадението на кураторския екип обаче е заглавието, в което е заключен целият смисъл на изложбата: „Имам да ти кажа толкова много неща…“ – онази фраза, която си казваме при среща със стар приятел, когото не сме виждали отдавна. Гласовете и историите са толкова много, хем нови, хем познати. За момент натежава усещането, че тук на Балканите споделяме много, а знаем толкова малко един за друг.

Английският превод на заглавието дава допълнителен нюанс на концепцията. Ако българското „Имам да ти кажа толкова много неща…“ звучи интимно и подканящо, то английското “The time has come to talk of many things…” предполага известна наложителност, дори и съдбовност. Умишлено или не, това разминаване в двата езика дава допълнителна дълбочина на темата за необходимостта от диалог на Балканите.

Интересно е и че изложбата се състои в момент на особено обострен дебат за отношенията между България и Северна Македония, където същата тази колекция беше допреди няколко месеца. В контекста на това противопоставяне изложбата предлага сближаване и опознаване на изцяло човешко ниво – и със Северна Македония, и с всички останали страни от региона. Големите национални (и националистически) наративи остават пред вратата на музея, за да може посетителят интуитивно да проследи разпокъсания исторически разказ през собствените усещания и спомени. В този смисъл вярвам, че голямото постижение на изложбата е в това да създаде усещане за принадлежност и близост.

Кой се страхува от Недко Солаков?

„По случайност“ Недко Солаков участва в изложбата не само със серията рисунки „Въпроси“ и споменатата вече творба „Реалност. Дом“, част от Арт колекция Телеком, но и с дудъли по стените/вратите на първия етаж на Двореца – наследство от изложбата „25 години и 5 теми по-късно. Ретроспектива на ИСИ“ от 2020 г., което съвсем на място пасва и в настоящата изложба.

Рисунки на малки човечета и иронични или открито критични текстове, удобно разположили се по неравности, пукнатини и дефекти в музейното пространство, е имало в едни от най-големите музеи по цял свят. Тук, в България обаче човечетата му се сблъскват с необикновена съпротива. Скоро след откриването на изложбата през 2021 г. дудълите му бяха старателно задраскани, след което Солаков направи нови дудъли с иронични (и леко ядосани) коментари към неизвестния престъпник. Задраскването и рисуването наново продължава и към днешна дата, когато пространствата на Двореца вече са заети от колекцията на Дойче телеком.

Въпросът защо и как Националната галерия не може да опази стените си от недоброжелатели с химикалки може би не е толкова интересен, колкото защо Недко Солаков събужда такива страсти. Суперлативи като „най-известният художник“ звучат винаги леко съмнително и крайно тенденциозно. В случая с Недко Солаков обаче трудно биха могли да се премълчат предвид завидната му биография и зашеметяващ списък с колекции, музеи и биеналета, в които работата му е представена. Защо тогава името му продължава да се споменава с лошо в ожесточени фейсбук дискусии и защо му е на някой систематично да задрасква дудълите му?

В началото на февруари Недко Солаков беше гост на предаването „Панорама“ по БНТ, в което рядко място намират хора на изкуството. В интервюто Недко Солаков открито и с голяма доза самочувствие говори за кариерата си, за статута си на най-известния български художник (след Кристо), което, факт, на пръв поглед дори може да подразни със своята арогантност. Но именно там, в прайм тайма на БНТ, на една маса с Асен Василев, Мустафа Карадайъ и Петър Стоянов, това самочувствие беше изключително на мястото си. Именно това е и самочувствието, което целият сектор на съвременното изкуство заслужава. В този смисъл това участие беше и важен акт на empowerment за иначе малката и страдаща от недостатъчна публична подкрепа сцена на съвременното изкуство.

Стефка Цанева се занимава с културен мениджънт, кураторска и критическа дейност в сферата на съвременното изкуство. Следвала е скандинавистика, медийни науки и изкуствознание. Между 2016 и 2021 г. работи в културния отдел на Гьоте-институт България.