„Сибиле Бергеман. Фотографии“ е изложба на ifa (Institut für Auslandsbeziehungen) в сътрудничество с Гьоте-институт България и партньорството на СГХГ и може да бъде видяна до 10 април 2022 г.
Покривам се от студа в Софийска градска художествена галерия и веднага се насочвам към втория етаж, където е изложбата на германската фотографка Сибиле Бергеман (1941-2010). Коя е Сибиле Бергеман не знаех, докато не прочетох кратката информация за нея, не бях чувала името ѝ, въпреки че може и да съм го срещала, и със сигурност съм виждала някои от снимките ѝ. Пристъпих в галерията с подозрение и съмнение, че отново се изравя забравено име, зад което се топи угризението, че във вглеждането ни някъде там далеч, сме пропуснали ценното, което е наблизо. Много бързо се уверих и успокоих, че Сибиле Бергеман е получила още приживе необходимите награди и почести, които свидетелстват за достоен професионален живот.
Бергеман е родена през 1941 г. в Берлин, работи в редакцията на списание, където среща обаятелния фотограф Арно Фишер и след това животът ѝ поема по черно-белия и понякога цветен път на фотографията. Тя се превръща в една от най-влиятелните фотографи в модната, а и в журналистическата фотография, документираща следите и петната на настоящето в Източен Берлин. Кариерата ѝ се развива и след 1990 г., когато заедно със свои колеги създават фотографската агенция Ostkreuz, която успешно функционира и до днес. Сътрудничи на престижното списание GEO, благодарение на което обикаля и заснема живота в различни места на Америка, Азия и Африка.
Изложбата ме посреща с кратка информация за Сибиле Бергеман, която, уви, е недостатъчна, други материали липсват, като изключим тънкия каталог с цена 5.00 лв. на входа на галерията. Тръгвам по указаната стрелка на пода и първите фотографии, които виждам, са от серията „Рамба Замба“. Защо се казва така, не се разбира, но малките полароидни цветни портрети на театрална група от работилница за хора с умствени проблеми „Слънчев часовник“ приковават зрителя с тишината в очите на портретуваните. Не, бъркам, не всички мълчат, някои герои се смеят и то на висок глас – завладяващ смях, който удря в сплита на собственото ни прикрито безразличие към хората с проблеми. Не знам защо, но се сетих за портретите на американската фотографка Мери Алън Марк (нейна представителна изложба беше на същото място през март-април 2018 г.) и нейната серия за феномена на индийския цирк. Дали заради дегизировката, дали заради странния и силен грим – асоциациите са на километри разстояние, – но все пак, има нещо общо, което пробягва през погледа на героите и при двете фотографки: несигурността на този луд свят и присмехулния блясък в очите зад театралната маска.
И само от тази серия се убеждавам, че фотографията на Сибиле Бергеман е интимен шепот, разказ за двама, споделяне между равни. Това е диалог, не монолог, нито баладен призив към публика и непознат зрител, но… не бих казала, че Бергеман е винаги открита към гледащия. Не, понякога е загадъчна, полушеговита, полусериозна – свободата, която дава фотографската професия да се скриеш зад защитния корпус на камерата. Тази отстраненост не е позата на късметлията да попадне на точното място в точното време – има фотографи, които в шанса да бъдат „там и тогава“ изтъкват повече себе си, отколкото събитието, на което са свидетели. Сякаш е демоде скромността на фотографите, които, доближавайки се до героя, разкриват неговото, не собственото си достойнство.
Може да усетим една отминала стилистика и в снимането на мода в серията „Пъстрокожка“. На снимките са реални, истински лица, жизнена мода, където дрехата обвива тялото, не е негова броня, лицето е там, не чуждо, отделено от ставащото с тялото. Лице и тяло имат собствено съществуване, но симпатично сдвоено присъствие. В тези модни снимки дреха и модел се запомнят, защото обективът хваща и уж несъщественото в интериора, в обиколното, погледът попада на детайл – като щипки за простор – и вижда стаята, улицата, коридора, пътя, комина с черен дим. И се сещам за филма „Изчезването на моята майка“ за италианката Бенедета Барзини – модна икона и муза от 60-70-те години, която на въпроса „Какво те притеснява в акта на снимане?“ отговаря: „Това, че е лъжа.“ В своите фотографии Сибиле Бергеман не лъже, или поне го прави естествено и явно, неприкрита зад сложни снимачни комбинаторики.
На пръв поглед фотографията е обективност, пълна аналогия, тя има изцяло денотиращ характер, но при вглеждане в нейното значение и то не само като журналистическа, но и като художествена фотография, и особено в съчетанието с текст, „всичко това може би ще се окаже един мит“ – казва Ролан Барт. Това е т.нар. фотографски парадокс, съдържащ се във фотографското изображение. Един образ се възприема като абсолютен аналогон на действителността, без той да е точно такъв, защото дори и при документалната фотография имат значение ъгълът на снимане, кадрирането и изборът на момента. Това е органична характеристика на фотографията изобщо, с което се очертава и специфичния статус на фотографския образ като „послание без код“.
Без излишен код е заснет и градът Берлин – град от друго време, което се е отдалечило не само физически, но и същностно. „Няма нищо общо с това, което е днес.“ – казва Сибиле Бергеман във филм за живота и творчеството ѝ, показан в галерията. Защото онзи Берлин е нейният град, градът, в който живее, обича, работи, грижи се за семейство. В онзи Източен Берлин е апартаментът, който тя споделя с Арно Фишер и който се превръща в място за срещи на интелектуалци и художници, но там идват също и известни фотографи, посещаващи ГДР, включително Анри Картие-Бресон, Йозеф Куделка, Робърт Франк и Хелмут Нютон. Но това е и градът с покрайнини и застроени квартали, в които безкрайният хоризонт е начупен от кубчета панелни блокове, а фигурите, появяващи се между тях, са просто част от пейзажа. Семпли черно-бели композиции, обгърнати от омаята на течно време и без обичайните фотографски заигравки за контрапункт и пресичащи се линии. И колко по-въздействащи са те, защото, както самата фотографка признава, тя снима това, което я докосва, а не защото отговаря на балансиран кадър по учебник. За нея техника, камера, обективи и технически изисквания остават просто необходимото средство, с което се фиксира това, което виждат очите.
Такива хванати мигове са и „Полароиди“ от 1995 до 2007 година – малки квадрати сюрреалистични наброски, скици реалност, невидима мъгла, впримчела илюзията за свят. И между всички мътни пространства се появява портрет на преродена Виржиния Улф, пораснала Алиса в страната на ежедневието, смръщена Лолита – само година преди да срещне Хумберт Хумберт.
После разглеждах черно-белите късове живот в серията „Бална зала Клерхенс“ от 1976 г. и си въобразявах, че гледам втора серия от „Балът на пожарникарите“ от 1967 г. на Милош Форман, а може би някъде между масите и побутващите се прегърнати танцьори в Берлин е надничал и Еторе Скола, защото кадрите на Сибиле Бергеман сякаш са подготовка за безмълвния шедьовър на италианския режисьор от 1983 г.
Фотографското послание, дори понякога не толкова явно изразено, се представя и като конотирано, би казал Ролан Барт, но за мен тази серия диша със забравения мирис на лъснат паркет, мокър бюфет и цигари без филтър. Колкото и да е ясно видим като аналог на действителността, фотографският образ тук се консумира и декодира с определен запас от знаци, който зависи от социални, културни и цивилизационни нива на съзнание у зрителя, т.е. знаците предполагат известен код. „Следователно фотографският парадокс се състои в едновременното наличие на две послания, едното без код (фотографския аналог), другото с код („изкуството“, тоест обработката, или „писмото“, тоест реториката на фотографията“). Парадоксалното, не само за Барт, не е в наличието на конотирано послание; парадоксалното във фотографията е, че едно конотирано (кодирано) послание възниква от друго такова без код.
Изобщо във всички кадри от изложбата може да се долови прекрасното, но забравено и може би изгубено завинаги явление – това е неявният паралакс между видимото през визьора и действително заснетия обект. Това е изненадата от влязло в кадъра пробягало тяло, ръб на маса, протегната ръка – безфокусни и неподозирани късове от така наречения наш живот.
Нарочно тук ще пропусна прословутата ѝ серия за изграждането на паметника на Маркс и Енгелс в Берлин, която е и част от колекцията на Музея на модерното изкуство, Ню Йорк. Защото там е видима добре свършената фотографска работа, а не форма на скрита неприязън към режима. Това виждаме ние сега, а тогава тези снимки не са били нито пропаганда, нито критика към източногерманския режим, те са били просто документация на ставащото. „Направих и критични снимки, но това не беше основното – ще каже Сибиле Бергеман – Не бях борец на съпротивата. Посветих се на маргинални въпроси.“ Честно и откровено и най-вече достойно.
Такава е и фотографията на Сибиле Бергеман – не вика, не крещи, не демонстрира, не плагиатства, не разкрива, не дебне, не воайорства, не прикрива, не – тя просто ни дава шанса да надникнем в изгубения рай, в който фотоапаратът е най-добрият любовник.
Галина Йотова е завършила философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Фотограф на свободна практика. Има участия в изложби, арт панаири и биеналета в Германия, Чехия, Полша, Италия, Япония. Нейни фотографии са част от колекцията от Националната галерия. От 2005 г. до 2012 г. работи за градското списание „Една седмица в София“, а през 2011 г. издава книгата-албум „Софийски истории в кадър” с фотографии и текстове за София. Автор е на публикации в „Капитал Light“, в www.sofialive.bg, www.ureport.bg, www.webcafe.bg, вестник „Култура“, вестник „К“, сп. „Философски алтернативи“.